Loading...Силата е у нас, но не я осъзнаваме
„Назад към традициите” не е просто лозунг, а Изход
Изненадва ме енергията, с която биват посрещнати едни или други до голяма степен обективни коментари. Изумителни са мащабите на злобата, която се излива в т. нар. форуми, достъпни за всеки „храбрец” в рамките анонимността. Онова убежище на страха, което „авторите” на небивали по размери клевети, съдържащи се в техните дописки, никога не напускат.А го използват, за да докажат сами на себе си, че са живи.
Пък и „светът да ги види”. Нищо, че ожесточените им мутри остават скрити зад стоборите на безличната неизвестност. Какво ги тласка към подобна активност? Като съдя по тяхното „творчество” – собствените им комплекси, невежество и житейска неудовлетвореност. Най-противното е, че „дописват” мненията на коментаторите, стават първоизточници или разпространители на слухове и обиди, които нямат нищо общо с действителността. Четат статиите, както равин Евангелието. Заключили са съзнанието си за новини, факти и тези, които не съвпадат с възприетите от тях за изконна „истина” догми и предубеждения. Обикновен болшевизъм…
Сигурен съм, че следващите редове ще предизвикат същите „елегантни” реакции, каквито всекидневно срещаме в тези „форуми”. Ала посягам към клавиатурата, за да докажа, че не ми е безразличен въпросът „Какво да се прави?” Още повече, че многократно и то съвсем публично съм заявявал своята позиция. Без страх, с името и лицето си. И съм се сблъсквал с всякакви оценки. Тъй де, известно е, че колкото нашенци, два пъти повече мнения. Както преди няма и два месеца сподели мой съученик и близък приятел, световно известен ядрен физик, който вече 40 години живее и работи в Париж и Женева: „Българите разбират от всичко – от политика и футбол, от медицина и дори от… ядрена физика.” Какви авторитети, моля ви се? Такива са масата от „образованите” рожби на тоталитарния държавен капитализъм – социализЪма на другарите.
Ала да хващам бика за рогата, съгласно банализираното сказание. Имаме ли полезен ход? Имам предвид в политиката и в обществените дела. И насочвам питането към нормалните, необсебените от омраза и злорадство хора. И бързам да уточня: не търсете в думите ми друго, допълнително или закодирано значение.
Онова, което искам да кажа, е, че нямаме полезно действие и то в буквалния смисъл. Шахматистите знаят, че това се нарича Zugzwang – принудителен ход поради липсата на добър. Обикновено преместването на фигура в позиция Zugzwang довежда до влошаване на положението на играча, който е на ход.
Точно в такова състояние се намираме и то от много години насам. Към която и бюлетина да посегнете по време на избори, все ще сгрешите. Тъй като, с риск да бъда обвинен в разпространение на „конспиративни теории”, в резултат на своя личен житейски опит съм убеден: развитието на нещата в нашето общество (и не само в него) се движи по предварително написан сценарий. Досущ както по време на снимките на филм режисьорът прави промени в него „в движение”, така и предначертаният път на нашето движение във времето лъкатуши – случайно, но в повечето случаи под диктовката на скритите драматурзи. Не се усмихвайте снизходително, а си задайте въпроса: Можеше ли да бъде другояче?
Нека припомня условията, в които се случи промяната. (Такава безспорно съществува. Дори фактът на обнародването на тези мисли го доказва.) Комунистическата партия, подпомагана за фасон от „партия” без програма, приела нейната – БЗНС, владееше цялата власт в условията на държавния капитализъм, официално провъзгласен за „социализъм”. Една сбирщина от разбойници, подбрани на принципа на лоялността и готовността на всичко в името на келепира, бе обсебила всички видове власт в държавата. И бе я превърнала в механизъм за смазване и унижение на мнозинството, във фабрика за потисничество. Нещо повече, тяхното феодално по своя характер царуване бе закрепено с първия член на основния закон – Конституцията. По подобие на монархиите, централната и местните власти бяха на път да станат наследствени. А в техни ръце бяха всички инструменти за поддържане на населението в подчинено, дори в робско състояние: войска, милиция, тайни служби, милитаризираните пожарна команда, пощи и телеграфи, транспортна администрация, митнически служители – всичко. При дипломирането си даже медиците получаваха военни чинове, включително и жените!
В ръцете на тази особена класа, която бе формирана по списък – номенклатура – бе икономиката. Представителите й разполагаха със средствата за производство като със свои. Без да бяха положили и минута усилие за придобиването им. Комунизъм ли? Да, това е комунизмът. Състояние на обществото, изградено върху отношения между началник и подчинен (правоимащ и безправен). Номенклатурната класа разполагаше с всичко, включително с живота ни. Но и с връзките, което се оказа сред решаващите привилегии. А ние – с нищо.
Какво очаквахме в нашата наивност? Другарите да проявят остатъци от съвест? да започнат да кършат ръце, да признаят вината си и да ни поканят да ги осъдим за извършените от тях престъпления? Да ги пратим на „заслужен отдих” зад решетките, да конфискуваме награбената от тях собственост и да постъпим с наследниците им така, както те с нас? Луди ли бяхме или лелеяната свобода бе замътила съзнанието ни?
Колцина от нас схванаха, че всичко е било подробно обмислено и пунктуално подготвено. Защо не се усетихме, че ни подаряват свободата. А дадена по този начин тя винаги е псевдосвобода. По каква причина толкова късно схванахме, че хората, съставили т. нар. опозиция, са били определени и събрани по списък – номенклатура. И след това са ги отгледали в инкубатора за провокатори на комунистическите тайни служби. Затова нищо не се промени? Как, след като и опозицията ни се оказа списъчна – номенклатурна?
По време на тоталитарния режим, лишен от собственост върху средства за производство, нашего брата бе най-близо до дереджето на роба от древността. Това положение бе закрепено и с институцията на жителството, с правото на номенклатурата да определя съдбата ни – да учим или не, да бъдем изселен или оставени на мира, къде да работим (задължително разпределение), принудително да участваме в манифестации, Ленински съботници, митинги, да ходим на трудови бригади от концлагерен тип, и всичко това да бъде определяно като… „доброволно”?!
На 11 ноември 1989 г. кой от нормалните жители на Татковината ни имаше достъп до вече споменатите военизирани организации? Никой. Колко бяха онези, които си бяха създали някакви що-годе работещи връзки с предприятия-доставчици и контрагенти в чужбина, та да наченат свой „бизнес”? Единици. В такъв случай повтарям въпроса: какво можехме да очакваме? Ако не се бяхме оставили на илюзията на нашето духовно пиянство, а се бяхме доверили на разума, днес нямаше да изживяваме последиците от този тежък нравствен махмурлук.
Задавали ли сте си въпроса: Кой можеше да се добере до властта и на каква цена? Дори на по-елементарно равнище – да стане член на някой общински съвет, за Парламента да не говорим.
Да не се лъжем – избраните, определените по списък (номенклатура). Наистина не бива да абсолютизираме. Винаги има изключения. Ала те са прекалено малко и само потвърждават правилото. А с явяването ни пред урните ние само узаконяваме замисъла на тайните сценаристи, които истински дърпат конците зад кулисите. Най-добре го формулира бившият кмет на Лондон Кен Ливингстън. През 1987 г. той публикува своя автобиографично-политически трактат, озаглавен „Ако гласуването можеше да промени нещо, щяха да го отменят” (“If Voting Changed Anything They’d Abolish It”). Затова напомням, че тази година отново ще изпаднем в позицията Zugzwang. Да избираме между злини. Няма никакво значение колко голямо е злото. То винаги остава зло. Нищо отрицателно не е в състояние да доведе до положителни резултати. Това се случва единствено в математиката, ала не и в обществените отношения, в реалния живот.
Така че е без значение дали ще предпочетете потомствения комунистически престъпник Сергей Станишев (Вж. „От Матея свето Евангелие”, гл. 7, ст. 15-20.); бившия Симеон ІІ – най-голямото познато ми човешко падение; взаимно обвиняващите се, че са „проклятието на България” Ахмед Доган и Иван Костов; създадената и издигнатата от кръга „Банкя” – понастоящем „Монтерей” – мутра Б.Б.; царя на опортюнистите, минал през всички цветове, вкл. и червения, Волен Сидеров; остатъците от трапезата на измамниците, съсипали нашата вяра в свободата, доверието ни в справедливостта – СДС, и т.н. Те оглавяват филиали, създадени по споменатия сценарий от съответните отдели на ЦК на БКП и нейния „железен юмрук” – тайните служби на кървавия тоталитарен режим. Подобен ход винаги е лош и неизбежно води до плачевни резултати.
В такъв случай какво ни остава? Неучастието и неподчинението – ето какво. И убедено вярвам в своята правота. Най-малкото понеже имаме яркия пример на покойния Махатма Ганди в Индия. С неучастие и пасивна съпротива, обаче подхваната от мнозинството индийци от различните касти на тяхното сложно общество, Ганди и последователите му победиха империя като британската. За да стигнат до страшното отмъщение днес да владеят части от кръвоносната система на бившата метрополия, а вече дори и някои от нейните символи, с които тя тъй много се гордееше. Имам предвид, че например градският транспорт в Лондон и почти всички големи градове на Албиона е в ръцете на… индийци. А престижните автомобили от маркаите „Ягуар” и „Ленд Роувър” вече са притежание на индийския магнат Ратан Тата.
Няма да се задълбочавам, но всичко това, независимо доколко добро е то за мнозинството от индийците, показва: има шанс. Да, но ако престанем да им живеем и спрем да се подчиняваме. Което ще рече, преди всичко да се осъзнаем като граждани. Като истинските суверени на държавата, които имат задължения, но притежават и права. И да престанем да се държим като послушни поданици на нечие владение (колония). И да признаем, всеки пред себе си, че тези наши права постоянно биват нарушавани. А ние търпим… Което издава, че сме съгласни.
Едно от правата ни е да не гласуваме, за да не ги узаконяваме. Веднага ще срещна стена от злоба, отправена от анонимни „прокурори”. Обаче съм сигурен, че понастоящем най-добрият избор е да не избираме. И да покажем на света, че не се доверяваме на неговите сламени хора, назначени за колониални администратори. А т. нар. твърди електорати, както ги наричат, ще контрират противниците на свободния избор, които настояват за задължително гласуване? Пресметнете спокойно – става дума за максимум 20 на сто от всички, които имат право на глас. Наистина и при избирателна активност от една десета от процента резултатите от изборите ще бъдат признати за валидни. Ала дори представителите на „твърдите електорати” да се явят до един в „тъмните стаички”, при подобна избирателна активност, която задължително ще бъде изкуствено (фалшиво) завишена, истинските, външните господари на нашенските дьонмета, сериозно ще се замислят… За тях това ще бъде знак, че са необходими промени. Най-малко в лицата, които се правят на „български” политици, а на практика бранят техните, чужди нам интереси.
Друго наше право е да не тичаме още от първите месеци на годината да се редим на опашките за данъци. А да се издължаваме в края на годината. Онези „загубени” 5 процента, които управляващите номенклатурчици, независимо от показния си политически цвят, „великодушно” ни „отстъпват”, ще бъдат наваксани и дори умножени от избягването на инфлацията. (За 2008 г. реалната, а не официалната, надхвърля 25 на сто. Не го ли усещате по изтънелите си кесии?) А защо да не престанем да пазаруваме от техните МОЛ-ове (от английското mall – безистен), вериги от магазини и не се върнем към малкото квартално дюкянче? Макар на малко по-висока цена ще подпомогнем дребните собственици, които с прилежен труд хранят семействата си. И ще лишим номенклатурата от сериозен източник на богатство. Все пак у нас почти не се произвежда, а се върти алъш-вериш, нали?
Следващата крачка е да започнем да се опознаваме, събираме и погаждаме, както дедите ни. Да се превърнем в общност, която е готова да се притече на помощ. Имаме примера на предците ни, които колчем начевали строеж на къща, знаели че всички ще се включат в градежа – кой с каквото може. А развеят ли байрака на покрива, пак заедно ще отпразнуват бъдещия дом, та да са здрави стопаните му и мир и любов да царуват в него.
Така постепенно ще стигнем до съзнанието, че сме лишени от маса права. Например ще осъзнаем, че съществуването на данък върху общия доход и печалбата, както и да го формулират, е противоконституционен. Тъй като основният закон ни гарантира правото на труд! Че задължението да носим коланите в автомобилите си е в разрез с принципа на равнопоставеността и неприкосновеността на всички видове собственост. И още, и още.
Ала за постигането на всичко това е необходимо дупе, както казва народът. Изисква се дързост, а не анонимна „храброст”. Трябва да се възпитава чувство за принадлежност към общността. Което задължава да бъдат уважавани животът, традициите, обичаите и навиците на останалите. Това ще рече например, да започнем от самите нас. Да спрем да изхвърляме отпадъци където ни падне. Да се върнем към доброто възпитание и съпровождащите го маниери. Думичките „благодаря”, „моля”, „извинете”, „ако обичате” и т.н. да се върнат не само в речника ни, но отново да станат естествена норма в общуването помежду ни. А проклетото чуждоземно „чао” напълно да изчезне от употреба. Защото си имаме чудесна дума и то на нашия прекрасен език – довиждане. Колко е красиво – до следващото виждане! И в това е стаена не надеждата, а сигурността, че нищо лошо няма да се случи и ще има ново виждане. Това слово носи доброта и благопожелание в себе си. Нямате представа за гигантския потенциал от положителна енергия, който се съхранява в толкова елементарни на пръв поглед неща.
• • •
Нищо от това не ще хване декиш, ако не помислим за провеждане на наша, лична декомунизация. Пък ако някой ден рече Господ – и на общонационална. Нескромно съм готов да предложа единствения изготвен от мен още преди години подобен законопроект. Не давайте ухо на онези, които твърдят, че е късно. Страх ги е. Във ФРГ истинската денацификация започна тъкмо двадесет години след края на Втората световна война. Помислете: притежаваме ли желание и енергия, за да реализираме подобен, разрушителен за комунистическо-милиционерската номенклатура проект?
Знам, че ще остана неразбран от повечето читатели. Ала ще съм щастлив, ако поне двама-трима отворят съзнанието си за онова, което споделих. Най-малкото понеже такъв е и Божият завет към нас: „… Защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.” („От Матея свето Евангелие”, гл. 18, ст. 20.)
И пак Господ е рекъл: „… Вашите пък очи са блажени, задето виждат, и ушите ви – задето чуват.” (Пак там, гл. 13, ст. 16.) Тежко на онези, които „с уши ще чуете, и няма да разберете; с очи ще гледате, и няма да видите.” (Пак там, гл. 13, ст. 18.)
Прочее, всекиму според вярата.
