Loading...
В горещия 10 август, изпълнен с малко притеснения заради някои неточности около организацията, потеглих на поредното предизвикателство – едноседмично пътешествие с първа спирка Любляна. И като споменах притеснения, те бяха свързани с липсата на достатъчно информация относно пътуването или поне крайната му част от Залцбург до София. До тогава обаче има време. Приключението е в самото си начало. Снабден с доволно количество книги в таблета, очаквах с нетърпение да достигна до Любляна.
Предварително се информирах, че там в момента тече инициативата „Кино под звездите“, и то не къде да е, а в местната крепост. Минавайки сръбската граница, гледайки околните хълмове, където българска кръв се е ляла, се сетих какво пише Вазов в романа „Нова земя“, за това, как са били чертани границите след Освобождението. Как докато сърбите пращали в общите комисии представители на армията, българите пращали неграмотни такива. Но за да съм по-точен ето и конкретния пасаж:
„Песнята докара разговора на войната и на последствията й; по-после дойде на сръбско-българската граница, която пресичаше тъдява нейде билото; но никой точно не знаеше де. Дикий Барин слушаше с внимание. Доктор Догански разправяше, че смесената разграничителна комисия, натоварена да тегли граница между България и Сърбия според определенията на Берлинския договор, е била много нещастно съставена за нас. Българските членове в нея не били подготвени за важното си послание: тяхното невежество в географията на този край на България се равнявало само с тяхната некадърност; и хитрите сръбски представители, в които имало офицери от сръбския главен щаб, успели да измамят комисията и да спечелят за Сърбия много четвъртити километри българска земя и няколко села чрез кривото прокарване граничната черта, което за жалост е донейде истина. Попитаха случайно дошлият там овчар знае ли докъде е сръбската граница на билото. Той посочи един връх на запад, шест-седем километра далеко, и каза, че там комисията лани побила колец — знак на границата. Но тая пролет той видял, че дошли „сръбски капитани и война“ и турили границата на самия Ком, дето и издигнали ония дървета.“
Докато пиех вечерното си кафе, в едно сравнително голямо сръбско крайпътно заведение, станах неволен свидетел на изповедта на една жена работеща от 10 години в Италия. Оплакваше се, че и е омръзнало да живее далеч и да гледа възрастни хора. А това се оказва единствената що годе доходна работа, при която човек може да спести нещо. С 500 евро като барманка, не можеш да си позволиш квартира – особено в Милано, където цените на квартирите започват от 800 евро. Това бе отговора на въпроса ми, няма ли друга работа. И тъжно добавя, че днешните поколения няма да познаят „нашия безгрижен живот“, намеквайки за времената преди 89-та, когато всичко е било безплатно. Може да не е имало много, но хората тогава са били спокойни. А сега, сега животът е само стрес. Продължаваме по пътя, а времето макар и на свечеряване остава задушно и морно.
Нощен Белград бе необичайно светъл и оживен. Въпреки, че бе малко след 21 часа, спирките на градския транспорт бяха пълни със хора. На няколко места видях интересни електронни билбордове, показващи времето с големи сини циферблати. От Загреб нищо не можах да видя защото беше късно през нощта, когато автобусът спря на местната автогара. Следваше Любляна.
София-Любляна-Мюнхен-Нойшвангау-Залцбург-София
