Loading...
Човекът е продукт на естествената еволюцияи част от природата, но в същото време е надарен с разум и съзнание, с което я превъзхожда. С факта на човешкото битие животът му задава въпроса – как да преодолее пропастта между него самия и обкръжаващия го свят, за да постигне единство и тъждественост с него. Всички въпроси на съществуването ни се разпадат на две основни категории.
В едната, човекът се опитва да възстанови хармонията с природата, като се връща в примитивната си форма на съществуване, отстранявайки такива специфично човешки качества, като разума и любовта. В другата, неговата цел е пълно развитие на човешките сили, за да достигне нова хармония с ближните си и природата. Първия тип отговори е обречен на провал, защото водят до смърт, разрушение и страдание, но никога към пълното развитие на човека в неговата сила и хармония. Втория тип отговори предполага отстраняването на алчността и егоцентризма. Те изискват воля, дисциплина, уважение към тези, които могат да посочат пътя. И макар, че е по-труден, той е единствения, който не води до провал.
Основната алтернатива за човека се явява изборът между живота и смъртта. Всяка човешка постъпка съдържа в себе си този избор. Човекът е свободен да го направи, но тази свобода е ограничена. Съществуват много благоприятни и неблагоприятни условия, определящи неговия избор. Това са психичните му заложби, спецификата на обществото, в което живее, семейството, учителите, приятелите, които среща и избира. Живота и смъртта, обсъждани като понятия не са само биологически състояния, а също и състояния на битието и отношението към света. Животът е непрекъснато движение и непрекъснато раждане. Смъртта означава прекъсване на растежа, повторение и вкостеняване. Нито животът, нито историята имат краен смисъл и спасението, или осъждането на човека не идва от бога в теологически, философски и исторически аспект. Единствено сам за себе си човек може да намери целта на живота си и средствата за реализирането и. Това би му дало сили да живее свободно и без илюзии.
Никой не може да „спаси” свой ближен, правейки избор вместо него. Всичко което може да направи за него е да му посочи без сантименталности и илюзии алтернативите. Поставяйки го лице в лице с истинските алтернативи, може да събуди енергията му, за да бъде стимулиран да избере живота в противовес на смъртта. Има два пътя, за да се постигне този избор към доброто. Първият е да се постави в подчинението на моралните изисквания. Но трябва да се им в предвид, че в продължение на хилядолетия само едно малцинство са изпълнявали изискванията, дори на „10 – те Божи заповеди”. Много повече хора са извършвали престъпления, независимо, че са ги оправдавали, като изпълнение изискванията на властниците. Другият път е постигането на благополучие, като се постъпва добре и правилно.
Смисълът на образованието е в това да се запознаят младите с най-добрите постижения от наследството на човечеството. Тъй като то е изразено в думи, то може да бъде действено само тогава, когато те са въплътени в личността на учителя, или в делата, практиката и структурата на обществото. На човек може да повлияе само въплътената в дела идея, а тази останала на думи, може да измени само думите на човека, но не и самия него. Човекът е способен да се усъвършенства, което значи, че човек може да достигне своите цели, но едва ли е длъжен да го направи. Покварата и загубата на самия себе си са също толкова реални, колкото добродетелта и жизнеността. Те са вторични възможности на човека, ако изборът му е да не осъществи първичните си възможности. Само в изключителни случаи човек се ражда светец, или престъпник. Мнозинството от нас се раждат със склонност и към добро и към зло, въпреки че степента във всеки е различна. Съдбата ни в значителна степен се определя от тези влияния, които моделират и оформят дадените наклонности. Най-силно влияние оказва традиционното семейство, което като правило се явява трансмисия на онези ценности и норми, които обществото се стреми да внуши на своите членове. Не е случайно, че в последните десетилетия то е подложено на охулване и неглижиране.
Обществото има както съдействаща на човека, така и задържаща функция. Само в сътрудничеството с останалите хора в процеса на труда той се развива в историческия процес, като създава самия себе си. По-голямата част от хората до наши дни са служили на целите на малцинството, желаещо да използва мнозинството за своите интереси. Поради това малцинството е използвало властта си да дискредитира мнозинството и да го заплашва (по косвен начин и себе си), пречейки за всестранното развитие на неговите способности. Така се влиза в конфликт с човечността и всеобщите норми, валидни за всеки човек. Защото всеки от нас представлява цялото човечество. Различавайки се по ум и способности, ние всъщност сме едно цяло. Светци и грешници, възрастни и деца и никой не превъзхожда другия и не е негов съдия. Всички ние сме постигали прозрението на Буда, разпъвани сме заедно с Христос, всички сме грабили и убивали, както Чингис хан, Сталин и Хитлер…
Човек може да придобие опита на цялостна и универсална личност само като развива своята индивидуалност, а не да я свежда към някакъв общ знаменател на идейност, партийност, класовост, религия и т.н. Целта му се състои в това да я надскочи и да достигне до всеобхватността. Само напълно развитата индивидуалност е способна да напусне Егото. Развитието на човека е процес на постепенно пробуждане. Великите водачи на човечеството са тези, които събуждат човечеството от неговата полудрямка. Великите врагове на човечеството са онези, които го потапят в сън чрез преклонението към Бога, или Златния телец.
През последните векове от историята човечеството вървеше по страшен път. То разви разума си до такава степен, че се е справило със загадките на природата и се е освободило от сляпата власт на природните сили. Но в момента на най-великия си триумф, на прага на новия свят то попада под властта на създадените от него вещи и организации. Създавайки нови методи на производство на вещите, превърна производството и разпределението в свой идол. То се прекланя пред делото на своите ръце, а себе си е принизило до положението на слуга на вещите. То се гордее със своята мощ, въплътена в бомби и машини, за да замаскира човешкия си банкрут, хвали се с разрушителната си мощ, за да скрие човешката си несъстоятелност. Единствената сила, способна да ни спаси от саморазрушение е разумът, способността ни да разпознаваме нереалността на по-голямата част от идеите, към които се придържа обществото и да проникнем в действителността, скрита зад наслоените лъжи и идеологии. Нито насилието, нито оръжието могат да ни спасят. Това може да бъде направено само от нормалното и трезво мислене.
А разумът не може да бъде действен, ако човек няма надежда и вяра. Най-голямото различие между историческите периоди се състои във вярата и безверието в тях. Всички епохи в които преобладава вярата са блестящи, възвишени и плодотворни, докато тези, в които преобладава безверието преминават безследно. Епохите на Възраждането и Просвещението несъмнено са на вярата и надеждата във възможностите на човека. В 20 и 21 век, където вярата в човека е заместена от тази в парите, вещите и технологиите не може да ни спаси от гибел. Обратно, тази „вяра” само ускорява края. Възможна е една от двете алтернативи: Или западния свят ще се окаже способен да възроди хуманизма, възлов проблем в който е най-пълното развитие на човека, а не само икономиката, технологиите и производството, или ще загине, както много други велики цивилизации.
Постигането на истината е преди всичко дело не само на ума, но и на характера. Най важният му елемент е да можеш да кажеш „не”, да не се подчиниш на заповедите на властта и общественото мнение, да отхвърлиш чувството на безпомощност и безполезност на битието. Но способността да кажеш „не” на Кесаря, на всички онези, които се стремят да го поробят, експлоатират и оглупеят, напълно осъзнато предполага способността да кажеш „да” на Човека. Свободата е по-скоро да бъдеш много, отколкото да имаш много, или да използваш вещи и хора. Нито западния капитализъм, нито съветския и китайски комунизъм могат да решат проблемите на бъдещето. Всички те раждат бюрокрации и превръщат човека във вещ. Трябва да се избира не между капитализма и комунизма, а между бюрократизма и хуманизма. Все повече на Запад си пробива път идеята за демократичен, децентрализиран социализъм, който да направи възможно разгръщането на всички човешки творчески възможности. Една от най-трагичните грешки на индивидуалния и социалния живот се състои в това, че мисленето е сковано от стереотипи – „по-добре мъртъв, отколкото червен”, „по-добре да се превъоръжаваме, отколкото да оставаме безпомощни” и др. Принципът на избор на „по-малкото зло” е този на отчаянието. Той само отлага времето на победата на по-голямото зло. Човек е длъжен да се избави от поробващите и парализиращи го илюзии, да осъзнае действителността вътре и извън себе си и да създаде свят и общество, което не се нуждае от илюзии.
Днес има една единствена и главна грижа – въпросът за войната и мира! Не е изключено човек да унищожи живота на Земята, или да разруши целия цивилизован свят и създадените от него материални и духовни ценности и да създаде варварска, тоталитарна организация, която да управлява това, което ще остане от човечеството. Да се пробудят хората за тази опасност, да се разкъса двусмислеността, използвана навсякъде, за да се попречи на хората да видят към каква пропаст ги водят, това е единственото задължение, единственото морално и интелектуално изискване, което човек днес трябва да следва и уважава. Не се ли направи това, всички ние сме обречени. Ако ни е съдено да загинем в ядрен, или умишлено предизвикан природен холокост, това ще се извърши не поради това, че човекът не е могъл да стане човечен и не поради това, че е зъл по природа, а поради това, че консенсусът на глупостта е попречил да се осъзнае действителността и е осуетил всички усилия на осъзнаващите надигащото се зло.
