Loading...
Понастоящем едно от най-очакваните събития в навечерието на православния Великден е появата на огъня с много имена – Благодатен, Небесен, Свещен, Ангелски… в църквата „Възкресение Христово” в Ерусалим. Години наред там се събират хиляди поклонници, туристи с различно изповедание, атеисти, местни хора, за да присъстват на това необикновено явление, описвано по традиция в крайностите: ловка измама – чудо. Какво привлича така силно новите поклонници – духовно търсене, желание за съприкосновение с божественото или културна мода? Очевидно, отговорите могат да бъдат само строго индивидуални.
Никой от отците на ранната християнка църква не споменава за Благодатния огън. Трима от евангелистите пишат за неземната светлина, която се излъчвала от гроба на Христос и от възкръсналия Спасител. Св. Апостол Павел също е поразен от ярко сияние по пътя за Дамаск, но за трансформацията на божествената светлина в необикновен огън, който сам запалва лампите и свещите в църквата, действа лечебно и в първите няколко минути не пари, няма и ред. Стари предания гласят, че преди да напуснат Ерусалим, около 40-41г. сл. Хр., в навечерието на Възкресение християните се събирали край празния гроб на Исус Христос, от който се излъчвала ангелска светлина. Църковният историк Евсевий Кесарийски (263-339) разказва легенда от ІІ в. за чудодейно запалване на кандило, пълно с вода, но тя трудно би могла да се отнесе към познатите проявления на Благодатния огън.
В продължение на няколко века Гробът Господен е недостъпен за християните. Евсевий Кесарийски съобщава, че на мястото на Голгота император Адриан (117-138) издигнал храм на Венера, а на мястото на Гроба Господен – храм на Юпитер. В „Житие на Константин” Евсевий описва подробно разрушаването на езическите храмове, „оскверняващи земята” и откриването на пещерата с Гроба Господен. Равноапостолният император Константин Велики нарежда на святото място да бъде построен „най-великолепният от всички храмове, които някога са съществували и зданията около него да бъдат най-прекрасните постройки”. С изпълнение на императорската заръка е натоварен Ерусалимският патриарх Макарий. Междувременно Св. Елена, майка на императора, намира Кръста на разпятието, наричан Животворящ, и край тези християнски светини е оформен първият храмов комплекс „Възкресение Христово”.
Площта му била около
Построяването и освещаването на „Възкресение Христово” в Ерусалим на 17 септември 335г. има изключително значение за разпространяването на християнството и за формирането на неговата култура. „Възвърнатият земен Ерусалим” запазва голяма част от митичния си ореол и продължава да се съпоставя с небесния Ерусалим, но в християнската свещена география той става център на света. Всички карти, изработвани от края на ІV до ХV в., в началото въз основа на старите римски карти, вече са ориентирани с изток нагоре и Ерусалим е изобразен в центъра на земята.
І. Изображения (Възникване на християнската свещена география):
От построяването си досега, въпреки поредицата от разрушения и преустройства, храмът „Възкресение Христово” в Ерусалим не престава да функционира с кратки прекъсвания, с оглед неговата продължила 1667 години история. Символната му сила не намалява, въпреки значителните културни и обществени промени от ІV век досега.
Пътуването по Светите земи като акт на религиозно преклонение към местата, свързани с раждането, живота, кръстната смърт и възкръсването на Исус Христос датира още от І-ІІв. Най-ранният запазен итинерарий (поклоннически пътеводител) е от 333г., с който си служел анонимен пилигрим от Бордо. Същинската история на християнското поклонничество обаче започва от ІVв., след като св. Елена открива в Ерусалим реликвите, свързани с Христос, строежът на църквата „Възкресение Христово” в Ерусалим е завършен и християнството е обявено за държавна религия в Римската империя.
Първото сведение за неземната светлина, излизаща от Гроба Господен в навечерието на Възкресение дава пътешественичката Егерия, която посещава Светите земи през 381г.-
Открит от големия учен Джан Франческо Гамурини през 1884г. в късен препис на манускрипт с липсващи страници, този текст очевидно е преписван дословно през годините, защото латинският му се отклонява от писмените стандарти на латинския през ІVв. и е изпъстрен с разговорни фрази от онова време. Има достатъчно достоверни сведения, че преписи на писмата-пътеписи на Егерия до нейните свети сестри (обичайно наименование на религиозни съмишленици в ранното християнство) са правени много по-рано. За самата авторка данните са изключително оскъдни. Най-вероятно е родена в Аквитания или Испания, тъй като споменава, че домът й край западното крайбрежие. Егерия не е монахиня, а принадлежи към образованите светски среди, в които св. Елена не само се ползва с голямо уважение, но е и пример за подражание. В запазените средновековни източници пътешественичката е позната и с други имена – Аутерия и Силвия Аквитанска. Най-вероятно, името й е променяно, тъй като Егерия се нарича античната римска богиня на пролетта и езерните води.
Като свидетел на великденските служби в църквата на Гроба Господен, Егерия разказва за изтощителния литургичен маратон и ентусиазма, с който християните участват в него. Негова кулминация е нощта на Възкресение Христово. Тогава всички присъстващи носели запалени свещи и кандила. След края на химните, в десетия час „ се появява силна светлина…светлината се ражда от вътрешността на пещерата [където е гробът Господен]… и където лампите винаги горят ден и нощ”.
С много детайли е описан и тогавашният облик на църквата „Възкресение Христово”. Съвременните археологически проучвания, провеждани въпреки трудности от най-различен характер, потвърждават голяма част от написаното от Егерия и изобразеното на мозаечната карта от Мадаба за първоначалния вид на „Майката на всички църкви”.
За разлика от по-късните пилигрими, Егерия не възприема странстването си по Светите места като изкупително пътуване. С времето мотивацията и манталитетът на пилигримите се променят. Много от пътуващите до Божи гроб, насърчавано от западната църква, приемат опасностите по пътя към святото място като вид изпитание, след което ги очаква благослов и благодат. Особено силни са подобни настроения сред големите поклоннически групи (от 700 до 1000 души) към 1033г. във връзка с отбелязването на хилядолетието от Христовото разпятие. (Р.Глабер, Хроника на Хилядната година, Б., 1993, с. 127-131).
ІІ. Изображения (Пилигрими):
Колкото и странно да звучи днес, истината е, че за християните от първите векове, а и през средновековната епоха, Благодатният огън няма това значение, което по-късно му се придава. Реликвите, свързани със земния живот на Исус Христос са от първостепенна важност и те привличат тълпи поклонници в храма „Възкресение Христово”. Късчета от Кръста на разпятието, гъбата, с която Спасителят трие лицето си по пътя към Голгота, тръненият венец, чашата от Тайната вечеря, копието на Лонгин, пироните, с които е прикован към кръста, парченца платно от погребалния му саван… Докосването и близостта до тези светини се разбирали като пряко общение с Бога, вид приближаване до него и закрила свише. Надпреварата в трупане на реликви има своята криминална хроника. Създава се специален термин за оневиняване на масовите неправомерни посегателства – furtum sacrum (лат. свещена кражба). Започва и продажба на индулгенции (опростителни удостоверения), забранена по-късно.
Първите християнски пилигрими обикновено не пропускат да отидат до Едеса (исторически град в Северна Месопотамия, днес Шанлъурфа в Турция), където по онова време се съхраняват писмата на крал Акбар и Исус Христос и Неръкотворният образ на Спасителя – реликви, смятани за не по-малко свещени.
До една от тези християнски светини се докосва вдъхновената пътешественичка Егерия, заредена по собствените й думи, „с безкрайно любопитство”. Авторката на пътеписите е дълбоко развълнувана, когато епископът на Едеса й показва писмото на Абгар V и тя детайлно сравнява оригинала с познатите й западни преписи, за да даде възможно най-точна представа на своите свети сестри за евентуални различия. Абгар V се смята за първия християнски крал от 32г. сл. Хр., чиято държава се запазва и при наследниците му до 216г. сл. Хр. , когато император Каракала превзема Едеса.
Доколкото легендата за Абгар е почти напълно забравена у нас, ще я припомня накратко. Според разказа на църковния историк Евсевий Кесарийски, крал Абгар V (наричан още Велики в асирийската традиция и „Баща на арменците” в арменската), се разболял от неизлечима болест и написал писмо до Исус Христос, че го признава за Бог и Син Божий, кани го свободно да проповядва в Едеса и го моли да му помогне да се излекува. Отговорът на Христос бил, че неговата мисия е да остане в Ерусалим, но след Възкресението, ще му изпрати един от учениците си. Така и станало. По заръка на апостол Тома, Апостол Тадей заминал за Едеса, от него Абгар V и народа му приели християнството и кралят оздравял. В „Църковна история” Евсевий Кесарийски преписва разменените писма между Акбар V и Исус Христос, чиито оригинали били на арамейски и се пазели в архива на Едеса. През цялото Средновековие се е вярвало, че самото преписване или докосване на писмата, дори на техни преписи, е мистично съприкосновение с Христос и предпазва от земни злини.
В легенда от втората половина на ІVв., наречена Doctrina Addai, известна и като Acta Thaddaei (и двете наименования са от името на Апостол Тадей) се разказва друго: отговорът на Христос до крал Абгар V не бил писмен, а устен. Св.Августин (354-480) и Св.Йероним (347-420), за разлика от Евсевий, също твърдят, че Исус Христос не е отговорил с писмо, а отговорът му е записан от придворния архивар на Абгар – Ананий, който пръв опитал да нарисува портрет на Спасителя. Тяхната теза подържа и Мовзес Хоренаци (410г.? – 491г.?), който също цитира писмото на крал Абгар V до Исус Христос.
В средновековния християнски свят легендата за Абгар е изключително популярна, включително в България. До нас са достигнали само късни български преписи на легендата от ХІVв. През 1651г. в Рим Филип Станиславов – католически епископ на Никопол и „епископ на Велика България” издава първата печатна книга с новобългарска лексика „Абагар” (от лат. Abagarus, наречена така в чест на легендарния крал Абгар V), от която днес за запазени няколко екземпляра. Книгата е била предназначена не само за четене, но и да се носи като амулет „наместо силни мощи”, навита на свитък около кръста или около лявата ръка.
Съвременни изследователи твърдят, че легендите за писмата между Акбар и Исус са имали по-широко разпространение в традиционно по-затворения свят на източното православие. Действително, масовите поклоннически пътувания към Божия град и Светите земи не са характерни за средновековните източноевропейски християни, макар през България да минава далече по-сигурния сухопътен маршрут към Анатолия и оттам към Сирия и Палестина, а Константинопол да е отправна точка за пътешествията по море. Известно е, че още папа Николай І съветва цар Борис І да насърчава поклонничеството. Отношението на първите български църковни отци към пилигримите е по-различно: „Не пътуване ни трябва, а вяра!” – пише Йоан Екзарх, а Презвитер Козма ги критикува: „Странстват и не се подстригват по закона монасите, отиващи на поклонение в Ерусалим. И като се наскитат така, завръщат се по своите домове, каейки се за безумния си труд.”
Поклонническите пътувания на българи до Ерусалим, т.нар. хаджилък, са особено интензивни през ХVІв. – ХVІІІв., въпреки сложната политическа обстановка на Балканите и в Близкия изток. В мотивировката на поклоненията, присъства и аргументът за придобиване на ценената от османците арабска титла „хаджия” – израз на висок обществен статус. В запазените манастирски паметници, включително до началото на ХІХв. има данни за опростителните грамоти, закупувани от българите поклонници в Ерусалим, в които се гарантира спасението на посетилия Божи гроб и на неговите близки. Тези индулгенции срещу заплащане са преписвани също в търговските тефтери на хаджиите. С разгара на църковната борба за независима българска църква и наложилите се предубеждения, че Ерусалим и Синай са „гръцки” светини, събираните след църковните служби дарения „за Божи гроб” през Средновековието и Възраждането вече не се изпращат на Ерусалимската патриаршия. Влагат се главно в строежи на общински училища и хаджилъкът изгубва стария си ореол.
ІІІ. Изображения (Реликви и православна индулгенция):
Пак с крал Абгар V е свързана най-ранната легенда за Неръкотворния образ на Спасителя, наричан убрус или мандалион (плащаница). Легендата има няколко варианта: единият е, че след като Ананий не успял да нарисува Исус Христос, занесъл в Едеса кърпата, с която Спасителят изтрил лицето си след една проповед и върху която се отпечатал образът му; в друг вариант убрусът е занесен в Едеса от Апостол Тадей. Във всички случаи, се приема, че първият убрус се е намирал в Едеса. Църковният историк Евагриус (536-594/600), известен адвокат и ретор в Антиохия, приел християнството и станал епископ на Едеса, е първият, който в трудовете си заявява, че образът на Христос на убруса е „божествен отпечатък” и „не е направен от човешка ръка”. В „Арменска история” Мовзес Хоренаци твърди, че неръкотворният образ на Спасителя се намира в Едеса. По-късно, Йоан Дамаскин (680-780), горещ защитник на иконите, в труда си „За Божествения образ” изрично подчертава, че Исус, „както е известно взел парче плат, притиснал го до лицето си и образът му се отпечатал върху него и той още се пази”.
В църквата „Възкресение Христово” в Ерусалим, според някои ранни писания, още при освещаването й, на специално място също се пазел убрус/мандалион. Фактът, че към края на ІVв. няма налични данни специално с такава цел да са предприемани поклоннически пътувания до Ерусалим прави тази информация още по-несигурна. Значително по-късно убрусът, който бил съхраняван във „Възкресение Христово” е наречен „Кърпата на св. Вероника”. Единствено тя се смилила над ужасните мъки на Исус по пътя към Голгота и с кърпата си попила кръвта от лицето му. Така неговият образ бил отпечатан върху платното.
Вярата, че преписването или докосването до преписите на писмото на Абгар V, зърването на убрус или преклонението пред друга християнска реликва води до очищение, божествена закрила и опрощение се е засилвала особено в периодите на ислямските завоевания и управление на Ерусалим. Несъмнено, тя се дължи и на невъзможността за пътуване на стотици хиляди християни до Гроба Господен в „Майката на всички църкви”.
Неръкотворният образ на Спасителя има изключително влияние върху християнската иконография и служи като прототип на иконите и концепциите за изобразяването на светите фигури.
Българската иконографска школа също има своите превъзходни образци.
ІV. Изображения (Убрус):
Според една от църковните легенди император Теодосий Велики (379-395), наричан в писмата на Климент Александрийски (378-444 ) до него „образ Божий на земята” тайно посетил Гроба Господен в Ерусалим. Когато влязъл вътре, всички лампи се запалили от само себе си. Ангел обяснил на патриарха чудото: посетителят не бил обикновен човек, а светият император Теодосий. Разбира се, това „свидетелство” , записано векове по-късно, логично се приема с голяма доза скептицизъм.
От разрушаването на първия храм „Възкресение Христово” в Ерусалим през 614г. от сасанидския шах Хосрой ІІ (591-628) до ІХ в. няма сведения за появата на Благодатния огън, но изобилстват разказите за чудодейната и лечебна сила на неръкотворните образи и писмото на Акбар.
През 615г. благодарение най-вече на помощта на Александрийския патриарх Йоан Милостиви (? -616/620) са възстановени постройките над пещерата с Гроба Господен и Голгота. При завоюването на Ерусалим от халиф Омар през 638г. не са нанесени поражения на християнските светини, но достъпът до тях е силно ограничен. Едва през 797г. Карл Велики успява да получи като подарък от халиф Харун ал Рашид Гроба Господен и знамето на Ерусалим.
Ислямски автори като Ал Джахиз (869г.), автор на една изключително интересна книга за животните и един от най-големите учени в световната история Ал Бируни (973-1048) с насмешка пишат как свещенослужителите в храма „Възкресение Христово” в Ерусалим мамят с хитрини наивните вярващи, че кандилата в храма се самозапалвали на празника. От своя страна, латинският монах Бернард записва в итинерария си (ок. 865г. – 870г.), че след края на вечерната служба във Велика Събота присъстващите пеели „Господи, помилуй” до момента, в който слизал Ангела и маслените лампи над Гроба Господен се самозапалвали.
Всяка християнска църква се е стремила да има свой престол (олтар) в „Майката на всички църкви” в Божия град. Българите не правят изключение. Първият западен източник, в който се споменава, че те имат своя църква в Ерусалим, е „Описание на Светата земя” от немския духовник Йоан от Вюрцбург, който през 1165г.(?) посещава града : „ Аз пропускам много параклиси и вътрешни църкви [ във „Възкресение Христово” ], които притежават там хората от различни народности и езици. Прочее това са гърци, българи, латинци, немци, унгарци, шотландци, навари, британци, англичани, французи, рутени, бохемци, грузинци, арменци, якобити, сирийци, несторианци, индуси, египтяни, копти, кафетурийци, марони и мн. др., които бихме могли надълго да изброяваме. Но с това ще сложим края на това съчинение. Амин.” (ЛИБИ,1981, т. 4, с. 105). От всички достигнали до наши дни писмени свидетелства, включително от по-късни времена, може да се направи извода, че български олтар е имало още по времето на цар Симеон (добре известни са дипломатическите му контакти с Фатимидите) и той се е намирал непосредствено зад Гроба Господен. Според някои автори, написаното от Йоан Вюрцбургски, включително заради неточната датировка на пътуването и пр., следва да се отнесе към управлението на цар Калоян, като не се изключва фактът, че българска църква е съществувала още по времето на цар Симеон. Най-вероятно, пълното й възстановяване е станало при цар Калоян.
До сриването на храма „Възкресение Христово” в Ерусалим през 1009г. по заповед на халифа Ал Хаким, целостта му е била нарушена от два умишлени пожара през 936г. и 969г. След мирния договор между Ромейската империя и Арабския халифат от 1027г., халиф Ал Захари издава закон за веротърпимост и изпълнява условието по договора да не препятства възстановяването, в действителност, повторното изграждане на храма. През 1048г. църквата „Възкресение Христово” е завършена и осветена на Великден по време на управлението на император Константин Мономах (1042-1055). Новата сграда, по описания на съвременник, побирала хиляди миряни, била украсена с разноцветен мрамор, орнаменти, скулптури, картини, златотъкани завеси…
През 1077г. Ерусалим е завладян от селджукските турци, победени от кръстоносните войски през 1099г. и градът става столица на Латинското кралство, обхващащо Палестина и част от Сирия. Археолозите не приемат някои църковни тези, че храмът „Възкресение Христово” е бил преустроен умишлено като латинска катедрала и изтъкват професионални аргументи за установени при проучванията поражения, без да отричат привнасянето на западната архитектурна традиция. Укрепителните дейности, промените и дострояванията на един от най-големите християнски символи продължават от 1099 до 1149г., когато църквата е осветена. Направените през онзи период промени са в основата на съвременния й облик.
На 02.10.1187г. последният защитник на Ерусалим Балиан от Ибелин предава града на египетския султан, кюрда Салах ад-Дин (Саладин, 1174-1193), който удържа на думата си и позволява на християните да се оттеглят към Акра. Салах ад-Дин временно забранява службите и достъпа до храма „Възкресение Христово”. По-късно затваря източния и западния портал, снижава височината на камбанарията, според някои източници нарежда да бъде свалена камбаната, рязко ограничава пътуването на поклонници и сменя управляващият „Възкресение Христово” латинския църковен клир с гръцки.
V. Изображения (Майката на всички църкви):
През 1800г. параклисът на Ангела към Гроба Господен е преустроен в стил, близък до османския барок, направени са промени и по фасадата. Гърци разрушават коптския параклис, но през 1818г. по заповед на султана той е възстановен. През 1868г. е променен куполът на ротондата. Пораженията върху храма са много сериозни след земетресението от 1927г. и пожарът през 1937г. През 1947г. британски инженери укрепват най-засегнатите части. През 1948-1949г. са нанесени нови поражения в хода на израелско-арабската война. През 1949г. израелски снаряд разрушава част от оловния купол и предизвиква пожар в църквата. След пожара през 1949г., правителството на Йордания се договаря с представителите на трите християнски конфесии (гръцката православна, римокатолическата и арменската), които стопанисват храма, за възстановителен ремонт и археологически разкопки. През 1960г. започват археологическите проучвания, а от 1968г. до 1980г. и реставрацията на храма „Възкресение Христово”.
Легендата за появата на Благодатния огън като отговор на молитвите на Гръцкия патриарх в навечерието на Възкресение става популярна през османския период. За съжаление, тя е свързана с остро църковно съперничество и не малко съвременни вярващи християни приемат „достоверността й” със снизходителни усмивки. Историята е следната: през 1579г. свещениците на арменската църква си извоювали правото само те да влязат на Великден в параклиса на Гроба Господен във „Възкресение Христово” в Ерусалим. Православният патриарх не бил допуснат вътре, гръцките духовници чакали пред входа на параклиса. Арменският патриарх напразно се молел цяло денонощие. Благодатният огън не слизал. Внезапно, от небето паднала светкавица (или лъч в друга версия) и поразила колоната до входа, свещта на православния патриарх се самозапалила и той предал Благодатния огън. Легендата има и две добавки: за мюсюлманския младеж Анвар (Омар), който като видял чудото, се отрекъл от исляма, скочил отвисоко от радост, но не загинал, защото каменните плочи се разтопили като мек восък и върху тях се отпечатали стъпките му. После бил наказан със жестока смърт от едноверците си заради вероотстъпничеството. Втората добавка е за незапалващите се чудодейно католически кандила при появата на Благодатния огън.
Легендата за Анвар (Омар) повтаря основната структура на много по-ранен разказ за живота на св. Аврам Български, роден във Волжка България в семейство на ислямски търговци. Като богат търговец той пътувал по християнските земи, включително до Второто Българско царство и се убедил в преимуществото на християнството, което приел. В руската версия на легендата св. Аврам Български бил покръстен от руски християни. Когато веднъж отишъл по работа във Велики Болгар, бил арестуван и измъчван нечовешки – най-напред му отрязали ръцете , после краката и т.н., за да се откаже от християнската си вяра, но той бил непреклонен. През 1229г. св. Аврам Български напуснал този свят в страшни мъки. Сънародниците му християни изгорили неговите тленни останки на древното гробище на Велики Болгар. И станало чудо – от мястото бликнала целебна вода. Скоро след това Болгар бил превзет, разрушен и опожарен от монголите, което се тълкувало като Божие възмездие в християнските среди. Св. Аврам Български още от онова време се почита от Българската църква. Понастоящем християни и мюсюлмани в Татарстан отбелязват празника му.
Колко голям е бил интересът към службата в навечерието на Великден, въпреки историческите превратности през изминалите векове, най- добре илюстрират запазени картини и стари снимки.
VІ. Изображения (Легенди и Благодатен огън):
През 1842г. германският учен Ото Тениус огласява хипотезата си, че Гробът Господен действително се намира в Ерусалим, но не в църквата „Възкресение Христово”, а близо до Портата на Дамаск, извън старите градски стени. Мястото не е сакрализирано и там в продължение на години се провеждат сериозни археологически проучвания, от които най-обстойни са на британския археолог полковник Кондер през 1870г. и на ген.-майор Чарлз Джордж Гордън през 1882-1883, генерал губернатор на Судан, участник в Кримските войни и в сключването на мирния договор между Руската и Османската империи.
Резултатите от проучванията са посрещнати много враждебно. Първоначално откровен скептицизъм изразяват и протестантските църковни среди, но археологическите изследвания са продължили и днес не са малко протестантите, които посещават т. нар. Гроб на Гордън и го смятат за истинското място, на което е погребан и където е възкръснал Исус Христос. Има и няколко легенди за неземната светлина, проблясваща от гроба всяка година в навечерието на Възкресение Христово.
VІІ. Изображения (Гробът на Гордън):
Разбира се, много протестанти в течение на годините са посещавали и посещават Гробът Господен в църквата „Възкресение Христово”, чиято притегателна сила сякаш не намалява, и по техни свидетелства, през последните години са присъствали с трепетно очакване на Великденската служба с Благодатния огън. Такива са съвременните християнски верски стандарти. Те по правило ценят традицията и изключват фанатизма.
Към днешна дата храмът „Възкресение Христово” и светите места в него изглеждат така:
VІІІ. Изображения (Светини):
Благодатният огън се посреща със строго регламентирана и спазвана церемония и вече е станало традиция да се разнася из православния свят. Вярва се, че колкото по-бързо слезе Благодатният огън, толкова по-добро знамение е това. Присъстващите в църквата „Възкресение Христово” изживяват емоционално появата му.
ІХ. Изображения (Нощта на Възкресение днес):
Празникът на Възкресение Христово винаги и навсякъде, не само в „Майката на всички църкви”, е съпроводен с радост, независимо кога се чества, защото той символизира възтържествуването на живота над смъртта.
Екипът на Форумът благодари за огромният труд на Миранда!
Честито Рождество Христово!
Бъдете живи и здрави вие и вашите семейства!
