Loading...
Толкова е самотно в България.
Самотно като по време или преди някоя съдбоносна, или най-малкото печална глупост. Или тъпота. Съдбоносна, печална, всеобща и сякаш неизбежна. Глупост или тъпота. С която накрая се примиряваш. Щот няма начин. Рийшли.
Вероятно така е било и преди Междусъюзническата война.
Историците не говорят за тези неща. Така наречените историци. Те, така наречените, говорят за подвизи и за слава, или пък за ходовете на великите сили. Те не говорят за самотата.
Дали тогава, преди Междусъюзническата война е имало някой самотен човек – политик, общественик, писател, умник или както там са ги наричали тогава, да рече: „Постигнахме достатъчно. Увеличихме си територията, ще имаме излаз на Бяло море, ако отворим война на гърци и сърби ще загубим всичко и след време тази загуба ще бъде обявена за Първа Национална Катастрофа“
Не знам да е имало подобен самотник и такава раздумка? Не знам някой да се е противопоставил на тогавашния всенароден порив да се накажат „съюзниците-разбойници“. Но ако е имало такъв един особняк, той несъмнено е щял да бъде обявен за национален предател, изменник, майцепродавец, отцеругател, отродител и останалите там умотворения на устременото към някоя исторически трап или бездна природонаселение.
И поуката, която никой не си взе и от ония времена, и от следващите времена, и от сегашните времена е, че не бива да се бърза с разните подобни определения, защото историята е като палачинка и почти винаги предателите се обръщат на спасители, а спасителите на предатели, като и едните и другите често минават през затвора, като през неизбежна една предателско-спасителна школа.
Това явление съвсем ясно се наблюдава след и по време на Първата Световна, когато набедените за национални предатели излизат от затворите, за да станат национални спасители, което не пречи на мъдроумното /в никакъв случай малоумн, ка щяло/ ни обществено мнение след време отново да ги обяви за национални предатели, пъхайки „спасителите“ по затворите, като в същото време най-величавият патриот, известен като Неговото Величество бива позорно изгонен от България. Обрати, които не пречат на мъдрия /в никакъв случай тъпия, ка щяло/ български народ след време отново обяви националните предатели за родолюбци. Имам предвид Фердинанд, Стамбилийски, техните обкръженията и другите такива, за който не се е досетил.
Но все пак тогава, при много по-стръвните и първобитни политически страсти, при много по-съдбоносни обрати, е имало политици, които са се противопоставяли на военолюбските увлечения и общонационалното умопомрачение. Инакомислещите не са били дотам самотни, както сега.
Дори по времето на Соца, самотата на икономислието, колкото и да е чудно, сякаш не се чувстваше толкова остро. Защото тогава, по вицовете, по намеците, по иносказанията в някои художестввени творби, пък и при откровени разговори с по-близки хора, човек можеше да разбере, че е не сам срещу безвремието на Соца, че има съмишленици, и че те не са малко.
Не е така сега.
Става въпрос за новото всеобщо умопомрачение „да спрем Македония по пътя й към Европа, да я смачкаме, да я смажем, да я разгембим, да я нашокаме по репата“ тази приятелка-разбойничка дето не ще да признае, че е българка и че говори български и ни краде историята при това.
Защо и откъде ни връхлутя това умопомрачение, сравнимо, макар и не по съдбовност, с умопомрачението преди и по време на Междусъюзническата война, при Първата национална катастрофа тоест, защо сме на път отново да сглупим, вече съм обяснявал няколко пъти, с пълното съзнание, че е безсмислено човек да се противопоставя на мътния поток повлякъл общественото съзнание в България. Няма отново да обяснявам, тук въпросът е друг.
Въпросът е за самотата. За липсата на съмишленици. Особено там, където би трябвало да ги има. По дяволите, дори по време първата световна война, при цялата диващина на тогавашните политически страсти е имало политици, които, казах го вече, са имали смелостта и достойнството да се опълчат срещу умопомрачението.
А сега, при Европейска България няма такива. Мъртвило. Плоскоумие. Посредственост. И не говоря за парламентарните партии и техните политици, там няма посредственици, там всички са много по-долу от средното равнище.
Съвсем плахи са недомлъвките обаче и в извънпарламентарните партии, имам предвид демократичните такива, не ония дето се изправяли, дето имало такъв народ и дето мутри вън. Тоест за едната демократична партия говорим. Която нещо там промърмори, не се разбра точно какво. Дори Костов, който е поне три класи над останалите политици, предложи едни пътни карти за Македония, сложни едни въртеливи лутаници, чрез които можели били да бъдат уредени отношенията ни със съседите. Съвсем наскоро, Даниел Митов, много умно и възпитано момче, бивш министър на външните работи, каза нещо смислено, но по такъв обтекаемо-възвишено-изтънчен-министерско-външнополитически начин, че едва ли да са го разбрали повече от десетина души, или деветима, ако съм го разбрал криво и аз.
За журналистите и журналистиката пък няма смисъл да се говори, главно поради тяхната липса. /с едно или две изключения/
И още една липса. Най съществената според мен. Тази на интелектуалците. Няма ги. Липсват. /Нали не приемаме за интелектуалци разните му шетащи из медиите нахъсени национал-историци/. Не само по въпроса за Македония, който никак не е само политически. В България няма интелектуалци. А всъщност не би могло и да ги има. Не би могло да има хора достатъчно начетени, умни, и на първо място независими люде, за да могат да се нарекат интелектуалци. Най-вече независими не биха могли могат да са. Поради една основна причина-в България няма достатъчно потребители на интелектуални творби, които да осигурят независимостта на производителите. И те, горките, клетите, така наречените, са принудени да се присламчват към всякакви източници на доходи, властови преди всичко, държавни преди всичко и вече за никакво опълчване срещу държавнически или всеобщо- простонародни залитания, сурвания и пропадания не може да иде реч.
Ако въобще биха имали интелекта да почувстват всенародните умопомрачение, което би било немалък интелектуален подвиг. И се стига, например, до това жалко, тъжно, печално, ако не и позорно раздаване на пари на ръка, на калпак, на интелектуални глава от населението. То пък колко ли ще е интелектуална тая глава, дето ще приеме подаяния, но явлението има все пак обяснение и оправдение-празният стомах, който по даденост не е интелектуален. А има също и суети всякви, разбира се. Затова бива да споменем двете достойни изключения от суетите – два поета, отказали държавното подаяние – Борис Христов и Стефан Цанев.
И накрая един поглед, отчаян взор едва ли не, към ония, за които се предполага, че са по някакъв начин нравствени стожери и прибежище на мисълта. Писателите.
И там грохотно мълчание. Пустош. И там никой и нищо.
Защо така? Ето две причини:
Първата-отдавна минаха времената, когато писателите и най-вече творбите им, бяха нещо като светлик на разума из тъмните мъгли на битието. Сега писателите, /може би с едно-две изключения/, в стремежа си за успех и успешност, станаха част от световното производство и потребление. Те дори не са занаятчии, те са работници на производствени вериги, те произвеждат ширпотреба. И се нагаждат към всичките изтъркани образци, шаблони, готови кройки и калъпи на този вид производство. Какво им пука за българомакедонските дрязги, те са над тия неща, те нижат повествувателни канави като при телевизионните сериали, те калъпят небивилаци като при Толкин, те се пънат да издялкат някой тарикатски лаф, белким им се получи като при Тери Пратчет и Пауло Куелю, те се смятат за успешни, когато получат европейска награда, а не когато са открили смислов възел в прососурляка на хорските отношения, или когато чрез съпричастие провидят лек за човешките неволи , не когато са открили смисъл и подреденост в хищната и заплашителна разпиляност на вселената с всичките превъплащения /и постази/ на духа и веществото. Брой на лайковете, брой на издадените книги, брой на преводите, измислените награди-това им е целта, това им е смисъла, това ги брига…
И втората причина-изконната „народност“, речи го почвеничество, речи го белчоисивушкавост, заорали писаческата ни нива още от окъснялото ни Възраждане като подражание на Виктор Юго, користно използвано след това във вид на Социалистическия реализъм и вече станало общоупотребимо, речи го „многофункционално“, за да се използва и при демокрацията с горестното и пошловато вайкане „ах, ох, селата запустяха, ах, ох, хора бъркат в кофите за боклук“. А че бива разумът чрез неговите интелектуални представители да се извиси над простонародната посредственост и общонационалната глупост кой да смисли? Ех, дядо Вазов, дядо Вазов, да беше предупредил за малоумието на суетливия чобанин пред той да подгони стадото в пропастта, вместо жалостиво да тешиш скупчилите се пред къщата ти на улица Раковска клети овчици /това след Втората национална катастрофа/. Ама не си само ти, такива са българските интелектуални кръгозори, не надхвърлят те баирите около вмирисаната котловина, Ницше тук е невъзможен, Казандзакис също, Нобелов лауреат никога няма да имаме, ще имаме всеобщо ликуване за това, че едно отракано девойче научило и казало както трябва думите си в едно иначе успешно и все пак простотийско холивудско изделие.
Та думата ми е за самотата, добре, че все пак има Световна Мрежа, добре че има световен обмен като част от глобализацията, щото ако остане само на местническите нацоинално-почвенически взглядове, ще ни остане само интелектуална пустош и булгар-булгар риканията на шкембелии войводи.
Аре
