Loading...
ЧАСТ ІІ
Емиграцията е доброволно, или насилствено напускане за дълъг период, или завинаги на страната си и заселване в друга. Обикновено причина за това е отрицателна промяна в живота – природна, икономическа, или военна. Социолозите групират факторите за това явление като привличащи /изтеглящи/ и принуждаващи /изтласкващи/. И за профан в материята, като мен е видно, че преди четвърт век това непознато за страната ни явление бе истинска екзотика. Тогава, оградената ни с кльонове граница и строгия пропускателен режим правеха невъзможно излизането от страната и на най-възторжените любители на пътешествия и отчаяни авантюристи. Успелите да го сторят все пак, бяха дамгосвани с клеймото „невъзвращенец“ и „изменник на родината“.
С падането на „желязната завеса“ нещата коренно се промениха. Народа се юрна по света, като отвързан от синджир. Да си спомним, с какво детско любопитство, почти цялото население на източен Берлин отиде „на гости“ в забранената западна част на града. Последваха опашките пред западните посолства, с всички перипетии по издаване на визи и задгранични паспорти и далаверите, свързани с това. Всичко това е минало, за което си спомняме със снизходителна усмивка. Пътуването с цел туризъм е вече възможно като детска игра. С пълноправното ни членство в Европейския съюз вече е възможен и престой за продължителни периоди от време и дори заемане, обикновено на непрестижни работни места. Образованите, късметлиите и паралиите успяват да се установят и за постоянно. Примера им се следва от все повече следовници.
Обещанията на мутиралата в „демократични капиталисти“ комунистическа номенклатура за светло бъдеще в родината ни останаха на книга. Разрази се небивал грабеж, политическа и институционална корупция. Икономиката се срина и в резултат стотици хиляди хора останаха безработни и се озоваха на социалното дъно. Според социологически изследвания, почти половината от българите виждат като единствен изход за оцеляване емиграцията. От прекрасната си родина, в която няма война, природно бедствие, масова епидемия, или природен катаклизъм, а само страх от бедност и невъзможност дори за обикновено физическо оцеляване, а камо ли за разширено възпроизводство. В последните години Терминал 2 на летище София стана нарицателен, като трамплин към мечтаното от мнозина емигрантско бъдеще. Не, че и останалите КПП – та остават назад в трансфера на човешки материал.
Прекрачвайки заветните граници, бъдещите емигранти се озовават в непознатия, но страстно мечтан свят. И започва трансформация на отделните човешки индивиди, досущ като в Дарвиновия труд за еволюцията. Под влиянието на новите условия на живот и чуждата среда, настъпват странни мутации, в резултат на което имаме след няколко, или повече години, съвсем различни от предишното си битие хора. Често в пълен контраст на това, което са били в родината си. Някои от тях, месеци след като са извън родината си, започват да говорят родния си език със странен, новопридобит акцент. Като мой познат, който след едногодишно пребиваване, казваше – „А, когато бях в КЕнада“. Идвайки в страната си, държат да парадират с материално, или интелектуално превъзходство в парвенюшки стил, а ла „Криворазбраната цивилизация“. Но това се касае за примитивите, не усещащи степента, в която се отдалечават от битността си на българи. Обикновено хората на бизнеса и културата, които по-често общуват физически с родината, не го допускат. Но у всички наблюдаваме едно раздвоение на съзнанието. И парадоксално. То се усилва от наличието на съвременните средства за комуникация – стационарни и мобилни телефони, социалните мрежи на интернет и разбира се СКАЙП. В който илюзията за личностно присъствие е пълна. Но… в двуизмерен вид.
Модерните технологии до голяма степен намаляват нивото на носталгията. И най-вече на тази към близките. Но с нищо не компенсират живата връзка, прекъснатата пъпна връв с Отечеството. Всъщност носталгията от типа на тази в песента „Кажи ми, облаче ле бяло“ е вече досаден атавизъм. Но защо ли възрастните винаги се просълзяват, когато я чуят? Може би за това, че вече тя нищо не говори на чуждоезичните им деца, все по-трудно сричащи българската реч? Именно тук се крие шизофренното раздвоение на отрасналия и възпитан в родината си индивид, потопен в чужда езикова, икономическа и културна среда.
Преди 3-4 години дъщерята на моя близка, изучена във Франция, емигрира със съпруга и двете си деца, естествено във Франция. Сега е лекарка в малко градче. За кого родителите й бяха построили вила в престижната курортна местност около града? За какво бяха блъскали десетилетия, за да я порастят и изучат? Внучетата им ще растат, без да са свидетели на най-милите и сладки моменти от живота им. На кого да помагат и да се радват? Спомних си, че наскоро бях водил разговор, смисълът на който бе, че освен «сламени вдовици», както наричат жените на моряците, командированите или работещите в чужбина, страната ни вече изобилства със стотици хиляди «сламени» родители, дядовци, баби, приятели, цял един народ и че цялата ни държава е сламена и обезкървена от емиграцията на младите и можещите. Уместното, но често еснафско родителско желание да изучат отрочетата си в чужбина се връща като бумеранг и троши съдбите им, обрича ги на безрадостна старост и вегетиране. Нежизнеспособната икономика и цялата ни балканска действителност е виновна за това, но много често сами си правим това, което друг не би ни сторил.
Преди година в английски емигрантски вестник, проявиха интерес към мой пътепис, в който правя аналогии и разграничение в манталитета на островитяните и нашего брата. Изпратих им също и два-три материала със социално-политическа тематика, свързани с актуалното положение в страната ни. Отговора на главния редактор бе, че тези теми не представляват интерес за читателите му. Хората, установили се за постоянно на Острова са загърбили тези проблеми и искат да забравят всичко, напомнящо им за бившата „родина“. Пазя дори и оригинала на мейла му. Което за мен е страшно и симптоматично…
Но какво чак толкова хубаво ги чака там? Европейския съюз е от години в икономическа криза, като особено потърпевши са южноевропейските страни. Значителна част от икономическите ни емигранти от тези страни се завърнаха обратно. Защото, например в град Херона, или Жирона, както му казват каталунците, градската управа е задължила магазините да заключват кофите за смет, за да не могат бедняците да търсят храна в тях. Полицията пренасочва бедстващите към социални центрове, за да получат подслон и храна. В момента в Испания, според данни на социалното им министерство има 1 милион и 700 хиляди семейства, в които всички трудоспособни не са на работа. Подобно е положението във финансово катастрофиралата Гърция, в Италия и Португалия. Можи би нашенците са привлечени от по-високия размер на социалните помощи? Но по-високия стандарт в цени и наеми, стопяват и това предимство.
На всеки българин му е ясно, че не може ей така да цъфне в една страна и от турист да му поднесат на поднос разрешение за работа и легален престой. Минаха тези наивни времена. Обаче по нашенски се търси по-лесното. Изтощителните официални процедури, целящи прецеждане на квалифицираната работна ръка от потенциалните метачи на улици и миячи на чинии, карат мнозина да търсят „втория“ начин. И стават автоматично жертви на мошеници и измамници.
Богатата Норвегия е слисана от емигрантската вълна, която поради кризата в почти цяла Европа приижда към тях. В момента хиляди испанци, гърци, българи и граждани от Третия свят, в който сме вече всъщност, търсят там спасение от безработицата. Но, вместо с предложения за работа и социална помощ, норвежците ги посрещат хладно, със затворени врати и непоносими цени, които правят пребиваването им там невъзможно. Да си припомним двата самолета роми, които бяха екстрадирани светкавично с малко джобни евро. Без всякакви обяснения и извинения. Норвегия отказа да се присъедини към ЕС, но подписа Шенгенското споразумение, което даде възможност за свободно влизане в нея на гражданите на държавите – членки. Страната обаче няма изградена система, която да посреща дошлите без пукната пара в джоба си. Правителството не осигурява настаняване, пари, или помощ. За самите норвежци, сблъсъкът с толкова много емигранти и нищета, в която изпадат също е стресираща. Те обаче не могат да им предложат помощта си, защото за самите тях, живота толкова далеч на север не е лек и изисква постоянна борба. Прииждащите не говорят трудния норвежки език, или перфектен английски и за тяхно съжаление не са политически емигранти, доскоро допускани с демократично снизхождение. Дори вече е опасно, защото могат да попаднат на мушката на снайпера на последователите на Брайвиг. А причините за това той е изложил в защитната си реч пред съда. Той пита: „Демократично ли е никога да не се попитат гражданите на страната, дали искат да посрещнат у дома си африкански и азиатски бежанци, нещо повече, дали искат да се превърнат в малцинство в собствената си страна?“
Нека да погледнем към Великобритания. Анкети там показват: 69% от хората смятат, че имиграцията е проблем, или много голям проблем. (Източникът на тази анкета е предоставен на съда). Друго проучване сочи, че 70% от британците са недоволни от политиката на мултикултурализъм и ислямизация на страната. Последното изследване показва как трима от всеки 5 британци смятат, че животът в собствената им страна стана тежък именно като пряк резултат от мултикултурализма (източник – в. „Таймс“ от февруари 2010 г.) А някой счита ли, че отношението към българи и румънци ще е различно? Истерията, разразила се от очакваната имигрантска вълна от двете страни след отпадане на ограниченията в края на 2013 г. сочат за евентуалното отношение към бъдещите им „гости“ и не дай боже съграждани. Естествено, това не се отнася за привилегированото малцинство на богатите, които отдавна се превърнаха в граждани на света, без оглед на цвят на кожата, националност и религия. Вече хилядолетия парите благоухаят и придават блясък и на най-тъмните субекти.
Възникнаха многобройни сайтове, предлагащи услуги за успешна емиграция. Примамката – образование, работа, успешен бизнес. Всъщност освен официалните държавни институции, работещи в сътрудничество със съответните социални и дипломатическа представителства на държавите -приемници на емигранти, повечето от тях не заслужават особено доверие. По тази причина мнозина, след няколкомесечно присъствие на черния трудов пазар се завръщат разочаровани с дребните си спестявания. Независимо от това, едно значително количество от сънародници продължават да работят и живеят зад граница. Благодарение на мизерния им бит и направени почти кървави спестявания, оказват финансова помощ на близките си – родителите и децата си в родината. По данни на статистиката ни, тези средства от преводите им са по-големи от чуждестранните инвестиции през последните няколко години. Тогава за каква икономическа политика за привличане на инвестиции говорим? Ситуацията у нас в момента е същата, както в Турция с първата вълна техни емигранти в Германия. Именно те положиха икономическите основи за бъдещия икономически възход на родината си. Но каква е цената?
Цената е шизофренията на погубеното поколение, живеещо в двата свята – на новата и истинската си родина. Аз лично нямам право на мнение и съм само безмълвен свидетел. Скъпите ми сънародници вече са направили своя избор. Всеки знае себе си! Но крайния потърпевш е България. Защото тя загива. И пак в заключение няколко стиха на Румяна Симова, които заместват цялото ми многословие:
СКАЙП
.. а мама ми говореше по скайп
и исках да я галя по ръцете,
върху които двойка паяци
годините ѝ в мрежа вплетоха.
И исках да ѝ кажа как ми липсва,
как зее празнина в душата ми,
да ѝ разкажа тъжната си истина
и колко до сега съм се напатила,
и колко ми тежи вината…
Вината, дето бавно ме убива..
И колко всъщност мразя скайпа,
и опашатите лъжи, че съм щастлива.
… а мама ми говореше по скайп-а
и виждах във очите ѝ надежда,
че мога с всичко да се справя,
и всичко покрай мене се подрежда.
И трябваше да ѝ спестя заблудите,
но нямах сили да го сторя…
Затова се втурнах като лудите
със кармата си да се боря.
… а мама ми говореше по скайп
и колко ласкав бе гласът ѝ,
и вярваше във мене до безкрайност,
и ме побиваха студени тръпки
при мисълта, че хората са смъртни
че утре може да потърся мама,
но с някой друг роднина да се свържа,
и да ми каже – Майка ти я няма…
.. .а мама ми говореше по скайп,
накрая ме целуна през монитора
и аз потънах като в тайнство
и топла обич се разля в гърдите ми…
2012г.
Р.Й.Симова
