Книгата е прозорец към света. Книгата е приятел. Книгата е път и мисъл. Книгите дават знания… Книгите те учат да мечтаеш… Книгите те запознават с непознати светове…
Книгите… Има сентенции, много, има и книги, много. Има четящи хора, има пишещи хора. Има, имало е и ще има. Защото книгата е любов. Тя е от онези любови, които се възпитават и предават, те могат да се научат, а могат и да не се научат.
Откакто свят светува се случва и още нещо – старите обясняват как младите са тъпи, незаинтересовани, инертни. Как младите не четат… а ние едно време… ехеее.
Така е, ние едно време… ехеее, а днес – ахааа и охооо. Забравяме, че имаме някои отговорности и задължения. Забравяме, че любовта се възпитава и предава. И само размахваме пръст.
Спирам с разсъжденията и съвсем сухо ще ви предам онова, което искам да разкажа, без да го анализирам. Анализа оставям на вас, изводите – също.
Онзи ден беше денят на книгата, денят на Шекспир, Сервантес, денят на авторското право, денят на литературата, на писаното слово.
В едно столично училище, на едни десетокласници, които в момента изучават същите тези Шекспир и Сервантес, същата тази литература, в час по литература, в два часа по литература, учителката им по литература не им бе намекнала дори какъв ден е този.
Не им бе споменала и Валери Петров, и Радой Ралин не им бе споменала (хайде, той не е по учебен план, да речем).
Искам да е сухо, но не ми се получава хем да е сухо, хем да е четимо. Нищо – нека да е неполучаващо се, нелитературно и сухо. Както е било в тези часове по литература. Както ще бъде в много часове по литература. Както е в много учебни часове.
А аз довечера съм на родителска среща и ще слушам колко са лоши децата ни, колко са безотговорни, колко са незаинтересовани, колко са ужасни. И ще бъда суха.