Loading...
Мислехме, че ще стане по-добре, а стана както винаги.
„Това ви е нацията на 1300 години, да ви еба нацията циганска“
Отначало пак няколко думи за тази втръснала на повечето хора изложба в Лувъра. За да стигнем до главното. Защото главното не е изложбата.
Чия е заслугата за изложбата на тракийски съкровища в Париж. Има всякакви мнения . Нищо чудно повечето хора да заявят, че заслугата е най-вече на некултурния ни министър на културата . Но е напълно сигурно, че за онзи, който има най-голяма заслуга за тази изложба никой никога по никакъв начин няма да се присети. Такова е просто човешкото мислене. Не само в България, и по света е такова, но най-вече е такова то в България.
И така – основната заслуга за изложбата е на един непознат, непризнат, загадъчен и тайнствен човек, чието име вероятно никой никога няма да узнае. Той е човек на изкуството. Той е майстор. Майстор-златар. Той е сътворил неща, които малцина, а може би никой друг не би могъл да сътвори. Тъкмо неговите творби са изложени в Лувъра. Те са направени майсторски, те са изкуство, те са загадка. Редом с лицата от гръцката и тракийската митология върху златната фиала, например, съвсем неочаквано се появяват негърски глави. Или пък се забелязват източни, вероятно персийски притурки /орнаменти/. За това своеобразие, за тази тайнственост на тракийските съдове писаха най-известните европейски издания. Основния предмет на писанията им – о, европейска причудливост, а донякъде също несправедливост и неблагодарност, не бяха заслугите на българския министър и на неговата свита за изложбата, не бяха и заслугите на България, която е дала на света тракийската култура /сик/– а що за странност, наистина – самата тракийска култура и самата тракийската цивилизация. България в западните издания беше спомената един или два пъти, и то редом с Турция, Северна Гърция и Румъния, като местообиталища на траките. Което си е някакво вид лицемерие и вероломство даже. Те, дето нямат нищо общо с траките им пука за траките и пишат единствено и само за тракийските съкровищата, пренебрегвайки изцяло българския принос за откриването и показването им . Ми че това си е направо европейски фашизъм и унижение за нацията ни – както справедливо обяви един изтъкнат български режисьор по друг един повод. / Ей, ама наистина. За разлика от европейските медии, нито една българска медия не използва изложбата като предлог барем две думи да отрони за траките и културата им/
…
Заслугата за изработката на златните съдове, не е само на непознатия майстор, обаче. Тя е и на тракийските вождове, направили поръчката. На Севт Трети, примерно. Негли вождовете биха могли да изхарчат парите си за коне, курви / хетери/, робини и война, а не за предмети на изкуството. Макар, че е по-вероятно да не са били никакви почитатели на изкуството, а просто суетни властници, които са поръчали златните съдове, та като поканят приятелите и зложелатели на купон / пир, оргия/ да им наливат вино в златни чаши с еленски глави и да им поднасят плодове във фиали с негърски мутри, та всички си думат : „малее, тоя колко е велик, колко е успял“
При всички случаи изниква един въпрос, на които няма точен отговор и след две хилядолетия даже.
Кой има по-голяма заслуга за свирнята – този, който поръчва музиката, или този, който я свири. Чия е заслугата за изпълненията на хор „Йоан Кукузел“ – на певците, или на министъра, уредил представянето им. Чия е по начало основната заслугата при създаване на едно произведение на изкуството – на твореца, или на богаташа – поръчител. На Микеланджело, или на папата. Кой има по-голяма заслуга за бронзовите лъвове – Мултигруп, или ваятеля Рашидов ?
Каква е била наградата за оня неизвестен тракийски майстор, с чиито творби сега ние като българи се гордеем /сик, сик, че пак сик/ и които обдумваме. Дали Севт Трети, например, му е рекъл : Каня те утре аванта на купон и оргия, та да си ми благодарен и да не злодумстваш зад гърба ми /отношение на министър към журналисти/. Или пък му е рекъл : „ нали те храня и те поя, нали ти давам възможност за изява какво повече искаш, неблагодарник такъв „ /Отношение на министър към певци /. Или пък му е подхвърлил малко дребни медни монети./ Отношение на главен редактор към журналисти и репортери, които не са от близката му свита /. Или пък го е позлатил, възхитен от изкуството му / за тоя случай не можем приложи пример от съвремието ни/.
Никак се знае какво е било отношението на тракийските вождове към майсторите и творците. Пък и никой не любопитства да узнае. Въобще какво ни пука на нас за културата на траките, ако не е свързано с Париж, с командировки, със заплати, с кьораво, с шумотевици и показване по телевизора.
Знае се, обаче, че в древния Рим хората на изкуството и майсторите са били високо ценени. И в буквалния и в преносния смисъл на думата. На робския пазар, например, най-скъпо са се продавали изтънчените гръцки поети, а не яките полудиви варвари – годни за бачкане в мините. Точно по законите да пазара. Защото изтънчените гръцки поети са били рядкост, а пък яки диваци и простаци колкото щеш. И тогава и сега.
А в самия Рим майсторите са били също ценени хора. Те са били уважавана обществена прослойка, която се е гордяла с майсторлъка и занаята си. Не случайно по саркофазите на майсторите изрично и надлежно са ваяли не само името на майстора, но и занаята му, и не само занаята му, но и уредите на занаята му.
…
А какво е сега отношението на обществото ни към хората на изкуството и науката ? Ами каквото е и отношението на министъра на културата към певеца от хора „Йоан Кукузел“. Отношение на господар към роб. Но господар не от ония – римските и просветените, а отношение помешчик към крепостни. Който по-скоро би възнаградил циганския хор, защото може да поливал голи циганки с шампанско, нежели да възнагради някое изпълнение на соната. А какво е отношението на самия хор към министъра ? Робско, за съжаление. Отношение на роби, които благодарят на господаря си за подхвърлените трохи. С едно единствено изключение.
…
Едно уточнение към пазарната икономика. Да, на пръв поглед хор „Йоан Кукузел“ не би могъл да печели и да се самоиздържа, за разлика от певачката Йоана. Ако има такава примерно. Това е само на пръв, обаче. С времето голямото изкуство трупа почитатели, а пошлотията губи феновете си. Оказва се, че най-слушаните парчета на всички времена не са на някоя поп певица от рода на Мадона и Гага. Дори на Бийтълс не са. Най-слушаните парчета на всички времена са четирите годишни времена на Вивалди. Само че няма как Вивалди да си прибере хонорарите. И несправедливо се получава някак.
А кой трябва да поправи тази несправедливост ? Да помогне големите творци докато са живи ?
Това е задача и длъжност на държавата, ако е цивилизована, разбира се. А то ще рече, че това е задължение най-вече и преди всичко на нейния министър на културата.
Който в България се казва Вежди Рашидов…Оня същият, дето щял да се бръкне за педесе – сто лева /нали си спаси двата милиона от КТБ, та е щедър/ и с тия педесе- сто лева щял да накара певеца да мълчи, вместо да оревава орталъка с прищевките си. Същия тоя орталък, дето Вежди Рашидов не само орева, ами и пропсува с незабравимото си и вълнуващо: „ това ви е нацията на 1300 години, да ви еба нацията циганска“ повод двата си милиона и половина в КТБ, дето можеше и да загуби и дето му ги спасиха, щото е министър на Бойко Борисов.
…
И сега значи, предполага се, че ще се сети богаташът и министър на културата за неизвестния майстор /или майстори/, изваял тракийските съдове, защото и той ваятел – и те ваятели. Предполага се, че ще се богаташът министър ще възнагради по заслуги своите събратя по занаят и съдба – певците от хор „Йоан Кукузел“, нали това му е и длъжност пък на всичкото отгоре. Така както щедро отпусна едни двеста ли, колко ли милиона бяха на една актьорка-любимка на Берлускони да прави кино /то пък се получи едно кино…/
Нали и своите два милиона и половина ги е изкарал с изкуство, та знае колко трудно се печелят пари с изкуство, ще бъде значи щедър и любезен към хората на изкуството, може би, едва ли не.
Предполага се, но не. Не би.
…
И се промъква незнайно как и защо, едно изконно българско подозрение, породено може би от нашенска си отколешна завист, може би от съвременно хейтърство интернетско, може би от друго, ха сетете се какво.
С изкуство ли. Със скулптори и малки пластики ли са спечелени тия два милиона и половина ?
…
Едно време, когато фалираха банките, включително и тези, свързани с Мултигруп се оказа, че в активите им влизат скъпо, много скъпо оценени произведения на изкуството. След фалитите и пазарната преоценка се оказа, обаче, че това всъщност са много, много евтини произведения на изкуството. Че са лъжливи активи тоест. И кой ли е давал лъжливи оценки на тия произведения на изкуството – картини, скулптори и прочее ? Кой е измислял лъжливите активи за банките ? Сещам за един прочут художник – оценител на банкови активи, той също беше на Лувърските представления. И с извечната българска подозрителност и със съвременното си хейтърство започвам да подозирам и друг човек на изкуството. Оня, дето гордо се наричаше мултак и дето дялаше мраморни лъвове за мулташките палати. Мултаците се отплащат щедро, нали. Щот много си падат по мраморни лъвове. Оттук и…ама пепел ми на езика, а и на подозренията, съвсем иначе са изкарани ония два милиона, с дялане на пластики са изкарани, разбира се, в България знае се, пластиките, особено малките много се търсят, като топъл хляб се купуват, скъпо и прескъпо се заплащат.
…
Сега към основното. Не иде реч за изложбата в Лувъра, за дребни заядлици, за махленска завист, за писателски суети, за траки и даки, за прекалена подозрителност и дребнаво зловидие. Не това беше същината на обществените вълнения през седмицата. Независимо дали го осъзнава, или не, обществото ни, вече свободно, вече без съображения, наставления и заповеди отгоре, трябва само да си отговори на някои основни въпроси, защото от отговорите зависи бъдещето ни, защото тези отговори ще създадат обичаи, навици, светоглед, образци за поведение, показатели за оценка на обществени и политически действия, ще създадат нравствените началА, моралните императиви тоест, и като цяло ще определят онова, което носи общото наименование култура, защото нея сега я няма, след няколкото исторически превратности – робство – полудемокрация – личен царски режим – комунизъм – отколешните обществени връзки са разкъсани и разнищени, мязат на прососурляк, тепърва ще трябва отново да се тъче обществената тъкан, вековният опит на междучовешките отношения е забравен, тепърва ще трябва пак да се установява.
„Да ви еба нацията циганска“- каза националният ни министър на културата. Ще го преглътне ли това нацията ? – ето един въпрос от калъпа, по който ще се нагаждат бъдещата ни обществени отношения.
Между другото, а и между същностното – да бях млад и да бях телевизионен или радиорепортер като някога, тутакси щях да направя едно допитвате /анкета/ измежду циганите – това за ебането на циганска нация като обида ли го приемат те, или като похвала, ама сегашните репортери няма да се досетят да го направят – малко са тъпички, милите, или пък не биха посмели, или и двете.
Друг един въпрос от същия вид : „ бива ли простак да бъде министър-председател“ вече получи отговор и този отговор е ясен и недвусмислен : „бива, щото прави магистрали, щото мисли за народа, защото и той е прост, та се разбираме, защото е по-добър от предишните, защото няма други възможности и защото така“
Отговор на въпроса обаче „ бива ли един министър на културата да бъде некултурен простак, да псува като циганин и то да псува не кого да е, а съвкупната нация българска“ все още няма.
Съвсем скоро, обаче, и този въпрос ще получи своя отговор. И той може лесно да се предвиди : „ Ми кво като министърът на културата е некултурен, кво като псува. Да псува когото си ще, дори и съвкупната нация, щом прави изложби в Лувъра и дава пари за театър „
И пак ще се утвърди властта на простаците – вече писах за това преди доста време, ето тук.
И това няма да е най-лошото, с това вече сме свикнали. Има и по-лошо. С него тепърва ще трябва да свикваме.
Добрите, възпитаните, образованите, свестните хора в България вече нямат политическо и обществено представителство. Допреди го имаха в лицето на бившата опозиция. Сега тя спечели власт, но пък изгуби представителността си. Тогавашните опозиционери, превърната в сегашни властимащи, вече не са представители на добрите, възпитаните, образованите, честните и свестните. Добрите дойдоха на власт и станаха като всички. Мислехме, че ще стане по-добре, а то стана както винаги.
Как се случи това ? Случи се и се случва постепенно и неусетно някак. С разбиране, преглъщане и примирение. Преглъщахме и разбирахме, разбирахме и преглъщахме, примирявахме си и разбирахме, а също така преглъщахме и се примирявахме разбирайки. То бяха не лъжи, а трикове, то бяха не трикове, а компромиси, то бяха не компромиси, а отстъпки, то бяха не отстъпки, а коалиционната култура… „Дееба и културата дееба „, както бихме се изразили, ако бяхме министри на културата.
Да, разбираме, разбираме, всичко това се прави в името на реформата. Тоест не реформата, а РЕФОРМАТА. Свещена дума, чието произнасяне би трябвало да се придружава със съответната величава музика. Примерно виват ин етернум на Абе Розе, ето отправка към парчето
Vivat reformationem in аeternum. Да пребъде реформата във вечността.
Или както рече един политик : „ и в два, и в три парламента, ако трябва ще седим, ама ще я направим тая реформа. Тоест и осем, и дванайсет години ще седим в парламента, ма ще я направим тая пущина. Ама тая пущина – реформата – изречена със съответното вълнение и придихание. Със слово това не може да се предаде, само със звук и картинка може. Ама я да опитаме все пак.
Реформа, реформа, РеФоРмА рЕфОрМа, реформа
Човек се пита какво ли не биха направили новите властници в името на реформата. Може би само едно. Реформата. Нея само не биха направили.
Защото реформата и реформите – и това те би трябвало да го знаят – се прави за осем или дванайсет месеца, та да трае осем или дванайсет години, а не обратното.
А ние все пак разбираме бившите опозиционери и сегашни властници. Трябва да има стабилност, не бива да се клати лодката, щот ще вземе да се катурне и леле ужас – ще изпадне от нея не само Вежди Рашидов, но и още някой извънредно ценен властник. Като Божидар Лукарски, например. Или пу-пу-пу, ще вземат пак да дойдат лошите.
И пак, преглъщаме и се примиряваме, да не разкламбичкаме властта и да не провалим това, дето не е направено, ма ще се направи.
Но освен примирението пак остава нещо, което гневи. Добре, господа министрите няма да си зарежат работата, стремежите и целите заради един простак и неговите псувни– това ясно.
Ама защо не се намери един депутат бе, един единствен депутат барем от Реформаторския блок, или пък единствен депутат от достойните, последователни, твърди, неотстъпчиви, упорити, смели и консервативни десебари да възроптае.
Ама не се намери. Един поне не се намери, един единствен. Не че са мижитурки, не може дотам да сме сбъркали в преценката си, че да гласуваме за мижитурки. Може би са просто либерали. Извънредно либерални либерали. По-големи либерали от някогашните американски битници и хипита, от пушачите на трева с дългите коси, от уудстокаджиите и от транскинкисексуалните. Щото и тях би ги смъднало и сецнало поне малко, ако американският министър на културата /примерно де, ако имаше такъв/ вземе та рече : „Да ви еба нацията негърска“
Това е, хора.
Дойдоха на власт като добри, станаха като всички.
Мислехме, че ще стане по-добре, стана както винаги май.
