Loading...
„Англичаните не мразят данъците, а само акта на плащането им.“
Дж. С. Мил, „Изследвания по икономика и общество“
„Твърди се, че правилото за пропорционално данъчно облагане има по-голямо отрицателно влияние върху умерените, отколкото върху големите доходи, тъй като то в първия случай има по-силна тенденция, отколкото във втория, има тенденцията да притиска платеца към по-нисък обществен ранг. Това твърдение ми се струва повече от съмнително.“
Дж. С- Мил, „За общите принципи на данъчното облагане“ (книга V, глава II, на „Принципи на политическата икономия с някои от приложенията им към социалната философия“).
Философия на изборите
Изборите за законодателни събрания по много белези приличат на философско изживяване.
• Не е възможно на практика да се провери дали онова, което кандидатите обещават е осъществимо.
• Избирателите са агностично настроени в буквалния и първичен смисъл на термина – бъдещите депутати са свръхестествени същества (например изисква се да се водят само от интересите на народа), за чието битие се знае със сигурност само, че ще остане завинаги неизвестно и непознаваемо.
• Съревнованието кара кандидатите за власт да обещават неща, които се очаква да бъдат харесани, но за които не се знае как, доколко, докога или дали изобщо ще бъдат осъществени.
• Иначe казано, това съревнование по необходимост създава илюзии и изборът е между съперничещи си илюзии.
• Едно обстоятелство е почти сигурно: обещанията на кандидатите, че ще дават е всъщност заявление, че ще вземат. Самото съревнование между тях е всъщност за правото, мандата да вземат.
В такива ситуации хората се ориентират по това, което вече се знае. То не е много и место е грешно.
Въпреки тези белези на ирационалност и незнание, процесът е организиран – и участниците се държат така, сякаш изборът е преди всичко рационален. И социолози, политолози и прочее наблюдатели го коментират именно като разумен и пресметлив. В икономиката това се нарича „мит за рационалния избирател“. Такъв избирател обаче не съществува и, поне от гледище на доказаните неща в икономиката и статистиката, неговите възгледи са често противоположни на закономерното или фактическото положение на нещата. Без навлизане в подробности, мога да посоча следните относително популярни теми от изборите.
• Мнозина мислят, че състоянието на околната среда се влошава, но, измерено чрез популярния сега „въглероден отпечатък“ в България от 1986 и Европа от 1990 година насам се подобрява. Подобрението тук е средно с около 30%, 10% по-добре от Европа, почти същото (но по-добре) като ЕС и 25% по-зле от средните стойности на емисии със СО2 в света (но тенденцията изглежда обратна на Европа).[*1]
• Всички икономисти (изключвайки онези, които работят за профсъюзи или вярват, съзнателно или не, на недоразбраната гл. VI от „Капиталът“ на Маркс) са убедени, че минималната работна заплата не помага, а вреди на хората с ниски доходи, а политиците и мнозинството избиратели вярват точно в обратното.
• По отношение на данъците избирателите и основните политически партии на тези избори смятаха, че по-заможните плащат по-малко данъци от хората с по-ниски доходи; всички без една партии вярваха (макар и да не обсъждаха подробности) в тезата, че необлагаем минимум на равнището на МРЗ ще се отрази добре на хората с такива доходи и на икономиката изобщо; една партия дори заявяваше, че прогресивното данъчно облагане ще вдигне доходите на по-малко имотните и ще е добро за икономиката.
Исторически препратки и определения
Данъците върху дохода са исторически ново явление.
Това са дялове от доходи от заетост при някой друг и самостоятелна заетост, пенсионни вноски и здраве (ако има държавни фондове за тях) от печалби от бизнес, доходи от собственост, от лихви по спестявания и дивиденти от инвестиции.
Когато тук се осъждат данъци, включително (и най-вече) по време на изборните кампании от 2005, 2013 и 2021 година, от цялото това многообразие се имат предвид индивидуалните доходи от заетост и от бизнес (печалби). Другите данъчни теми – като прякото облагане за пенсии и здраве, така и ДДС и косвени данъци – се разискват спорадично, според случая и без връзка с цялата фискална система. През 2020 година това се случи с ДДС и бяха въведени различия в облаганията, които не решават нито един от заявените проблеми.
Основен и относително постоянен предмет на критика е пропорционалният данък.
Това е точното счетоводно и академично определение на „плоския данък“, в което се има предвид, че в хазната се събират равни дялове от всеки доход.
На македонски плосък данък е „равен“ данък. Предпочитам този термин, защото точно или интуитивно ясно сочи източника на справедливостта на пропорционалното облагане – всички са равни пред данъчния закон.
Освен това у нас и в другите юрисдикции с равен данък облаганията на всички доходи не са „плоски“, а често не са и равни. При данъците за държавни пенсии и здравни разходи, дяловете са различни, има минимални прагове и тавани. Последните се определят административно, не от преките представители на данъкоплатците в законодателното събрание. Обсъжданията им с работодателски и синдикални организации са обсъждания с лица, които представляват в най-добрия случай само своите членове. При данъците за ДОО се губи собствеността върху внесените средства, при тези в НЗОК – също, макар и не напълно. В същото време поне 20% от населението не внасят осигуровки в тези държавни фондове, по причини, които не са толкова свързани с реалния избор и личната порядъчност на данъкоплатците, колкото произтичат от системни стимули да не се правят такива плащания – регулиране на трудовите договори, минималната работна заплата и на колективното договаряне.
У нас дори тези, които са изучавали икономика и публични финанси, не са го правили по първоизточник и нямат почти никаква представа от историческия опит с едни или други данъци.
В цитираните „Принципи“ на Мил първи и основен е справедливостта. Неговата формулировка е следната:
„Поданиците на всяка държава трябва да допринасят за подкрепата на правителството, колкото е възможно по-пропорционално на съответните им способности: т.е. пропорционално на доходите, на които те съответно се радват под закрилата на държавата. В спазването или неспазването на тази максима се състои онова, което се нарича равенство или неравенство в данъчното облагане.“
Иначе казано, справедливостта има две страни – равенство пред данъчния закон и изискване срещу данъчните приноси в хазната, поданиците да получават възможност да се радват на своите доходи.
Принципите на Мил са изисквания към данъчното облагане, които не са се променили повече от 170 години заслужават да бъдат споменати,[*2] защото те са и съвременен критерий за ефективност на данъчните системи, прилаган например от ОИСР. (Тази организация обаче често защитава юрисдикциите с високи данъци и се изказва срещу данъчната конкуренция.)
Според Мил данъчната система е справедлива и ефективна, когато:
1. „Вади от джоба възможно най-малко“ (оставя възможно най-голям разполагаем доход);
2. Данъците са ясни, предвидими и удобни за плащане;
3. Наказанията за неплащане са поносими и не разоряват данъкоплатеца;
4. Проверките от данъчните власти са колкото възможно по-редки и ненатрапчиви.
Когато Мил описва тези принципи, в Англия съвсем наскоро е въведен данък върху личните и корпоративните доходи. Това се е случило през 1842 година, данъкът е равен – 5%. Преди това през 1799 година е направен опит за въвеждане на подоходен данък (от 2 и 10%), но той е отменен като неефективен и несправедлив. Събраната сума е 40% по-малко от нужната за война с Наполеонова Франция. (А 10% се изискват от поданиците с много високи доходи, защото се предполага, че те са по-заинтересованите бенефициенти от предоставяното от правителството благо „национална сигурност“.) Почти веднага след това, пак заради планираната война, през 1803 година отново е въведен данък от 5% върху доходите, който е отменен след Ватерлоо.
През 1842 година причината за въвеждането на данъка е отвяната и намаляването на някои защитни мита, планът е облагането да е в сила три години. Ефектът е, че новият данък успява да вдигне само с 0.16% от БВП правитествените разходи за една година. Под различни предлози (финансиране на железниците, Кримската война и пр.) данъкът остава в сила 25 години, въпреки че не дава очакваните приходи и въпреки всички водещи политици (през този период Дизраели сменя Гладстон и обратното) обещават да премахнат този тип данък, а данъкоплатците очакват това да стане. В продължение на първата половина на XIX век в родината на Мил, ако изключим две войни, данъчните приходи се движат между 9 и 11.5% от националния доход на човек от населението.
Историята е приблизително същата и данъчната история на САЩ през XIX век: данък върху личните доходи от 2 и 7% се въвежда, за да финансира 1/15 от разходите на Съюза за войната между Севера и Юга), но парите не са събрани (останалите 300 милиона щатски долара са заем). В края на краищата федералният данък е наложен на корпорациите през 1909-та, а върху личните доходи през 1913 година. За целия този период (пак без военновременните данъци) федералните правителствените разходи остават общо взето под 5% от БВП.
Значението на този опит за съвременна България
Историята на въвеждането на подоходни и прогресивни данъци позволява няколко извода.
1. Страните забогатяват без такива данъци. Практически няма нито една страна от онези, които днес се смятат за развити и богати, която да е стигнала до това положение с подоходни, особено с високи подоходни данъци.
Дори Швеция, една от страните с ранно въвеждане на подоходен данък през 1862 година е потвърждение на това правило. Там до 1932 година (при неутралитет по време на първата световна война) горната граница на данъците в БВП не минава 10% (средно е около 7%). За същия период и пределната горна ставка на подоходен данък на средния данъкоплатец на заплата е на това равнище. И в наши дни приходите от преки данъци върху доходите в бюджетите на Норвегия и Швеция е 10-12%, а със социалните данъци там и в Дания фактически е налице почти плосък данък от малко над 20%.
В Швеция, Дания и САЩ бюджетните приходи по линия на корпоративното облагане са около 3%, приблизително колкото в България.
Богатството на Швеция до голяма степен се обяснява с ранното въвеждане на правилните институции (правила на играта). Ето някои от тях: правилата на собственост и ползване на земя са учредени в средата на XVII век (и от тогава не са нарушавани); от 1842 година началното училищно образование е задължително; през 1845 година са премахнати аристократичните привилегии за държавни длъжности, изравнени са правата на всички наследници независимо от пола им и е премахната цензурата; пак по това време са премахнати привилегиите на гилдиите в образованието, приети са правила за регистрация на акционерни дружества (запазени в основни линии от 1848 година досега); и през 1850-1860 година почти напълно е освободена търговията (нарушаването на тази свобода е забранено от 1864 година).
2. Прогресивното данъчно облагане или по-високите данъци за „богатите“ не премахва обществените неравенства. Това е отдавна известно в икономиката, но има смисъл да се приведат някои свидетелства.
100 години след въвеждането на прогресивното подоходно облагане в САЩ, то там е много по-прогресивно отколкото в Скандинавските страни. Въпреки това статистиката на неравенствата на страните членки на ОИСР показва, че в САЩ те са най-резки и значими. Причините са няколко:
• Високите данъци не биват плащани – много разходи намаляват облагаемия доход и списъкът на данъчните преференции, обогатяван от 1920-те години насам е около 11 хиляди страници;
• Запазена е данъчната конкуренция между отделните щати и най-богатите и конкурентни компании оперират през юрисдикции с ниски данъци и сигурни разплащателни системи на територията на САЩ или извън страната.
От 1990 до 2017 година броят на страните членки на ОИСР със специално облагане на богатите намалява от 12 на 4 – Швейцария, Испания, Франция и Норвегия. (За сведение – общият брой на членовете на ОИСР е 37.) След 1980 година минималната законова ставка по доходите в ОИСР спада от 47 на 15%. Но е по-важно какъв е ефектът в отделните страни членки.
Данъкът върху богатите в Швейцария е 1% от БВП и 3.7% от всички данъчни приходи. Само тук има тенденция към леко увеличаване на приходите от този данък след 1980 година. И това е много голям успех. Защото в Испания тези съотношения са 0.18 и 0.54%, във Франция съответно 0.22 и 0.48% и в Норвегия – 0.43 и 1.3%, като навсякъде в ОИСР техният дял в икономиката намалява.
Ако някой предполага, че посоченото е закономерност само в богатите страни членки на ОИСР, нека потърси в Интернет материали по данъчната история на Индия. Там данъкът върху богатите е въведен през 1957 година, оказва се напълно неутрален спрямо обществените неравенства и е отменен през 2015 година. Тази промяна не се отразява на неравенствата, но бедността намалява (независимо от прилагания статистически начин на измерването й) по други причини след 1992 година. (В момента там обсъждат еднократен данък върху най-богатите, като временна мярка за компенсиране на част от последиците от COVID-19.)
3. Заедно с намаляването на данъците и премахването облагането на богатите националното богатство на средния възрастен човек от населението се увеличава.
Посоченият доклад на ОИСР показва, че, независимо от облагането, това богатство от 1970 до 2016 година се увеличава от около 100 хиляди щатски долара на човек над 200 хиляди.
Същата закономерност се наблюдава и в България. Само източникът е друг – годишният доклад на Креди Суис за богатството в света през 2019, където от 2000 насам има данни и за България. За разлика от БВП този показател дава представа за активите в дадена икономика и като финанси, и като недвижимо имущество.
През 2000 година, след като в България започва преструктурирането и намаляването на данъците по посока на принципите на Мил, средното богатство на възрастен гражданин на страната е 3 839 щатски долара, през 2010 – 42 685 щатски долара. Това е ръст от 1 111.88% (при регистриран спад през 2009 и 2010 година).
Друга страна с такъв ръст на националното богатство в ОИСР или Европа за този период няма.
Естествено действат и ситуативни и демографски фактори: поради дълбоката и една от най-дългите рецесии в историята на България от 19 месеца (между края на 1995 и началото на 1997 година) началното ниво е много ниско, за периода след 2000 година възрастното население е намаляло значително и между след тази година до 2008 година България е на едно от първите места в света по чуждестранни инвестиции спрямо БВП.
Въпреки това тези фактори богатството през 2006 година е 14 645 щатски долара на възрастен гражданин на България, а през 2007 година (годината на оплоскостяването и намаляването на корпоративния данък) – 20 387 щатски долара.
Бързият ръст на богатството не означава, че България е много „напред с материала”.
Същият среден показател за Европа през 2019 година е 154 хиляди щатски долара, Австрия – 275, Словения – 122.5, Гърция – 96.1, Естония – 78.5, Словакия – 66.2 Чехия – 64.7, Хърватия – 62.2, Полша – 57.9, Черна гора – 53.5, Унгария – 44.3 и Румъния – 43.1 хиляди щатски долара.
(Понеже стана дума за Индия: там богатството на възрастен гражданин през 2000 година е 2 127 щатски долара, а през 2019 – 14 569 щатски долара.)
Казаното не предполага, че богатството в която и да е страна е „правилно“ или поравно разпределено. То само налага извода, че в България богатството все още е крехко и би било доста рисковано да се променя нагоре равния данък и да се въвеждат елементи диференциране на праговете на облагане.
В защитата си на равния данък Мил предполага, че все пак някои ниски доходи може би следва да бъдат освободени от данък. През 1848 година той дава пример с годишен доход от 60 лири стерлинги. Във Великобритания и досега за разходи под 200 лири се изискват отчетни документи.
В България случаят не е такъв.
Ако по време на изборната кампания имаше общ знаменател на съгласието по повод какви следва да бъдат реформите в тази област, повечето партии всъщност казваха, че доходите на равнището на минимална работна заплата би следвало те да бъдат освободени от равния данък от 10%.
Това съгласие не отчита динамиката на преминаването на отделния човек и домакинствата от (условно определена) група с относително нисък доход към т.група с по-висок доход. Стимулите за по-бърз преход „нагоре“ биха се променили драстично от едно такова нововъведение. То ще постави пред странен избор 1.5-1.6 милиона данъкоплатци. Това би станало в ситуация, при която събираемостта на данъците в България е по-добра, отколкото в Канада, Германия или Литва.
(Следва продължение)
[*1] Независимо от размера и успеха на зелените планове на ЕС, те няма да променят нищо в планетарен мащаб, защото обемът на емисиите на всички 27 страни членки е 1/14 от глобалния обем на СО2 през 2019 г.
[*2] Мил всъщност тук доразвива в подробности положение, изказано от Адам Смит в лекциите му по етика през 1755 година, че почти нищо друго не е необходимо, за да се се „осигури най-висока степен на изобилие, освен мир, лесни данъци и поносимо правораздаване.., всичко останало ще се породи от естествения ход на нещата“.
Текстът е публикуван в Икономически живот
