Loading...
Често като си говорим за държавните и частните фирми изниква въпросът: „Е, да, ама ако в държавното има контрол, то ще е по-добро, защото ще работи без печалба“ или аргументът „Е, то, в частното пак може да се краде, нека и в държавното да контролират така“. Проблемът в тези надежди е, че се бърка принципалът. Принципалът в държавната собственост е само формално премиерът (или някой друг от изпълнителната власт). Де факто, принципалът в държавната собственост сме ние. В частната фирма, принципалът е, логично, частният собственик. Следователно, ако сравняваме контрола в частното и държавното, трябва да сравним контрола между частния акционер и нас като гласоподаватели. Какво се получава?
В частната фирма имаме: акционер, който ежеминутно контролира изпълнителният директор, който контролира останалите надолу по йерархията. Собственият интерес на изпълнителния директор е да си заработи максимална заплата с максимален бонус и при отсъстващ контрол е вероятно той наистина да се фокусира прекомерно върху собствения си интерес, за сметка на устойчивото развитие на фирмата и капиталите на акционерите. Но последните го контролират ежеминутно, като малките акционери могат да го правят като просто си продадат дяловете през пазара (което рефлектира на стойността на акциите и от там алармира големите акционери, които контролират ежеминутно).
В държавната фирма имаме следната схема на контрол: ние избирателите (де факто, принципалът) гласуваме веднъж на 4 години за партия, която евентуално има шанс да избере премиер, който евентуално има шанс да му одобрят кабинета, като министър от този кабинет избира чиновник, който избира втори чиновник, който избира трети чиновник, който за мизерна заплата би трябвало да контролира четвърти чиновник, който управлява държавната фирма за десетки или стотици милиони (или дори милиарди). Собственият интерес на всички по веригата е същият като на изпълнителния директор в частната фирма – да си заработят максимум за себе си и семействата си. Само че, за разлика от акционерите в частната фирма, ние контролираме веднъж на 4 години. Е, разбираемо е, че при такъв контрол и такава огромна верига от, де факто, безконтролни чиновници, държавната собственост няма да се управлява толкова добре, колкото частната.
Горното се нарича принципал-агент проблем и е абсолютно и категорично незаобиколимо по-тежък в държавната собственост и е основата на либералната теза за намаляване на властта на (де факто, безконтролните) политици върху държавната собственост като последната просто се намали до минимум.
