Loading...
Много рядко ми се иска да съм богата наследница на мултимилиардер, който се е споминал на 100 и малко, оставяйки на мен, любимката, цялото си имане във всякакъв вид.
И това рядко е не защото съм скромна или непоправима идеалистка, а просто защото реалистката у мен всеки път, като иде на село и вдишне от въздуха на предци и природа си казва – „Това е то наследство, красота, корени, цялото е твое, барабар с къщето, което моли за подпори“. Да де, но има случаи, когато искам, ама много искам, лелея да скачам от лимуто в палата и да не се чудя аз садист ли съм или мазохист. Трябва ли да ида да се прегледам или просто ме е хванала критическата и злобата ме тресе като пернишко земетресение панелка.
Може би всичко накуп ми се случва, когато се наложи да заредя чудото на технологията, наречено „електронна карта за пътуване“. Много простичко звучи, нали? Мега просто. Хипер мега просто. Толкова е просто, че чак се опростачваш, докато висиш в тясната студена чакалня, редом с още двайсетина побратими по идиотизъм, чакайки да се сдобиеш с бленуванното презареждане. „Ма, спокойно, госпожа, с компютри работиме, бавно става, системата не може да ви издържи“.
Бе как да не може да ме издържи, питам аз, кат съм петдесет кила, барабар с пухенката, шала и ушанката плюс 30-40 грама нерви и няколко сантиграма търпение, което е на път съвсем да се изпари, докато гледам как някакъв прохождащ тийн се пробва да си попълни документите за карта.
А бе никой ли не му е казал на това дете, че всички графи надлежно се попълват? И никой ли не му е казал, че това не се случва в началото на новата година? Ама – ха! Не го е срам, това съвременните деца… а ние едно време…
Само че последните реплики не ги мърморя аз, а една леля зад мен. Направо във врата ми ги мърмори, докато моя милост се опитва да отгатне кисело зеле ли е готвила или сърми. Гладна съм, а също така съм и гадна, защото се обръщам и с най-голямото великолепие, на което съм способна й съобщавам, че ако ме яхне на конче, няма да презаредим по-бързо, а вариант да я пусна да презарежда преди мен няма. Не е познала просто. Гладна съм и съм гадна, плюс това наум трескаво, на подсъзнателно ниво, пресмятам колко милиона са отчетени за пустата му електронна система за електронни документи и колко от тях са се преобразили във вид на вили и екскурзии, щото като гледам машинката, наречена за разкош компютър, на която се мъчи служителката отвъд гишето, не ще всички да са инвестирани електронно.
Бавно работи системата, бавно. А после иди ми разправяй, че няма прираст на населението и че нацията изтънява. Нищо подобно – толкова е надебеляла, че една проста система за градски транспорт не я издържа. Нищо, че тия от опашките я издържат. Нея, системата, за градския транспорт.
Гадна съм, ама това да стоиш на опашка, да смяташ милиони плюс времево разпределение от 40 минути на трима презаредили, си е баш мъчение, особено когато навън е мъгла и няма кой да ти сготви кисело зеле.
Но чакам. Защото съм тъпа, упорита и слаба. Но не във физическия смисъл, а в духовния. Сила ми не стига да си вдигна картата барабар с пресмятания и на утрешния ден да се изтъпанча в граЦкия транспорт само по едното търпение, дето е на изчерпване. Да ми обяснят какво съм длъжна и т.н. и п.р. Както се казва – не че не мога, а не ми се занимава. Защото знам, че съм слаба, но не по математика. Контрольорите, знаете ли какви ги избират – яки, млади и устати и все на глутници вървят. Страшна работа и опасна. А аз… Слаба съм, чакам и дочаквам… честитя си наум, купувам си туршия за награда и си обещавам в следващия живот непременно да съм богата наследница на мултимилиардер. Ако ли не – да хвана подобен в примката на бясното си очарование, докато още мога. Сега е късно, мъгливо и трябва да готвя.
