Loading...
Днес съм особено доволен от себе си, то принципно винаги съм доволен, но днес особено. Допринесох за доброто дневно настроение на доста хора. То принципно, винаги нося добро настроение на тези, които ме видят – няма как да видиш нещо хубаво и да не си подобриш настроението. Само че днес, освен всичко друго, донесох и усмивки по лицата на тези така мили хора возещи се заедно с мен в маршрутката. А иначе всичко си започна съвсем стандартно – стандартно си отидох на стоянка, стандартно си допуших цигарата, стандартно дойде гения на автомобилостроенето, стандартно осъществявахме близък контакт с качващите се, стандартно си седнах на мястото. До мен седна една дама, познаваме се с нея, често пътуваме заедно. Обича да ми прочита вестника, аз си сядам разгръщам го, тя сяда до мен и започва да чете. Това не ме дразни, още повече, че се съобразява с моя начин на четене на вестник – отзад напред, първо прочитам хороскопа, трябва да разбера какъв късметлия съм, то не че не го знам, но друго си е като го прочетеш. После преглеждам спортните страници и накрая започвам да чета от първа страница. Та както казах – съвсем стандартно, дори и пълненето на маршрутката си беше стандартно. Събраха си се стандартните двадесет и няколко човека. Шофьора също си беше стандартен, прелиташе с доволна скорост километрите делящи ме до работното ми място. Съвсем стандартно си станах малко преди моето си място за слизане, стандартно се промъквах по посока на вратата, като стандартно се опитвах да не си оставям коженото яке самичко в маршрутката. Естествено, съвсем стандартно пред вратата на стъпалото си стояха две пътнички. Аз съвсем стандартно си посочих къде искам да слезна, труженика стандартно наби спирачки и спря. Както обикновено, возещите се на стъпалата не пожелаха да вкарат малко мисъл в главите си и да слезнат за да се получат малко по-лесно нещата, ами взеха да се извиват в някакъв си техен странен стил в опит да ми направят място. Свикнал съм, не ми трябва много голяма пролука за да мина, тръгвам с главата напред, мине ли главата – минава и тялото ми. Всичко щеше да си е както обикновено, ако в последния момент не бях закачил крака на една от стоящите на стъпалата. Това доведе до нарушаване на равновесието ми, от своя страна нарушеното равновесие, в комплект със земното притегляне, доведоха до моето политане по посока на земята. В последния момент успях да задействам рефлексите си – естествено че паднах, но успях да се извъртя, защото иначе щеше да се получи неприятен сблъсък на главата ми с тротоара. От личен опит знам, че на тротоара няма да му стане нищо. Та успях да се извъртя и да просна всичките си 186 см. и 85 кг. по гръб на земята в поза тип разпъване на кръст. Сега, принципно едно такова падане води до лек дискомфорт, започваш да се чувстваш леко тъпо, надига се лек яд към особата спомогнала ти да се окажеш в това си състояние. Аз като един стандартен човек не правя изключение. В първия момент усещам как яда се надига у мен, наум ми идват фрази, които принципно съм ги изключил от речниковия си състав, но си ги пазя за подходящи случаи. Тъкмо да изригна, когато забелязах нещо, почти всички пътници в маршрутката се бяха залепили за стъклата и ме гледаха с интерес. В погледите на един двама съзрях явно съчувствие, но в болшинството се четеше трудно удържан смях. В този момент се погледнах през техните очи и видях колко смешно всъщност изглеждам. От това ме напуши смях, започнах с леко хихикане което премина в откровен смях. В момента, в който хората видяха, че сам си се смея – започнаха и те да се смеят. Ето това доведе до усмивки по техните лица, доволен съм. Но пък и добре, че беше сухо и нямаше кал по тротоара, щото иначе сигурно щеше да ми е още по-смешно!
