Loading...
„… София. Текстурата на живота тук, образите, които видях, архитектурата толкова ми напомнят на Истанбул през 60-те и 70-те години, когато беше празен, с 10 млн. души по-малък.”
( точен цитат от интервю на Орхан Памук пред българска медия)
Седмицата отминава, а в ума ми продължават да се въртят все същите мисли за едни случки в „културното пространство на страната” от предишния седмоднев. Сигурно е така, защото неволно са се преплели с политическото пространство, а и с други пространства на същата тая страна.
Обективно погледнато, гостуването на Орхан Памук в София е паметно събитие за ред знакови фигури, повечето от които едва ли са му чели книгите.
Тия други в хронологичен ред са следните: фондацията на българската съпруга „Елизабет Костова”; ръководството на СУ, удостоило поредния официален български гост с Doctor Honoris Causa; група одобрени писатели: Антон Дончев, Владимир Левчев, Георги Господинов, Боян Биолчев, Палми Ранчев, Васил Балев, Маргарита Петкова и Божана Апостолова, особено първопосоченият рицар на перото, към когото нобеловият лауреат проявил особен интерес (откъде да знае човекът, че в България доста хора се съмняват в авторството на въпросния академик в една творба); дебатаджиите от „Червената къща” и най-вече за българския културен министър Вежди Рашидов. „Веждито”, както галено го наричат някои клавиатуристи, имал случай да покаже знания и етническа солидарност. Чутовно постижение за български министър! Само с него Орхан Памук си говорил на турски, с никой друг!
„Никога не съм крил, че съм сънародник на господин Памук и се радвам – пише в „Стандарт”, – защото сме от един регион, който ражда много талантливи хора. Приемаме го като наш събрат – за културата няма граници”. Да, да, нямало граници за културата, ама личната култура има такива граници, че територия не остава между тях.
Така е цитиран министърът тюрко-българофон при връчването на отличието „Златен век” на Орхан Памук за „принос в развитието на световната литература”. Не се известява дали Веждито се е похвалил пред госта, че в България от средата на миналия век се подкрепят разнообразни приноси в развитието на световни процеси. Традиция е! Съвсем подобаващо отговорил на високото признание и Орхан Памук: „Чест е да получа приза от човек на изкуството, какъвто е вашият министър\“.
После живият литературен класик и подбрани български писатели пили турско кафе по покана на министъра. Дали са си обръщали чашките не се съобщава, но вестниците не са пропуснали две важни ръкостискания с госта от Турция – на министъра на образованието Сергей Игнатов и на зам.-министъра на културата Тодор Чобанов. Нито дума имало ли е някакво пояснение за госта що е бил отдавнашният „златен век”. Не за друго – звездата, с която са го наградили, е наречена така. Е, на това се вика силна вяра в познанията на приемащите награди!
Не е изключено Орхан Памук да знае разни неща за разцвета на средновековната българска култура при Симеон Велики, но никак не е сигурно. Ако съдя по мемоарната му книга „Истанбул”, е несигурно.
Още по-несигурно е , че се е ориентирал и в културната ни посока. Ето, отгръщам книгата избирателно на 197 страница: „19. Завладяване или Падане: турцизирането на Константинопол”. Избирам си два ключови пасажа и ги препрочитам, респ. от 198 и 199 стр.
Първият: „ Междувременно през 1953-а, година след раждането ми, била чествана петстотингодишнината от завладяването на Истанбул, упоменато като „невероятно чудо”, ала освен серията пощенски марки, нищо друго по този повод не привлече вниманието ми. Серията представляваше парад от рисунки на всички свещени представи, свързани със Завладяването – потеглилите от сушата към морето кораби, изработеният от Белини портрет на султан Фатих, Румелихисаръ.” Гениална повърхностност на т.нар. свещени представи! Няма и драскулка, камо ли рисунка, че корабите, потеглили от сушата с решаващата помощ на представителите на един избран народ – от Галата през Затния рог. И че никакъв султан Фатих, а приелият исляма българин Балта паша е бил главнокомандващ на османските войски, негова е „заслугата” за завладяването на Константинопол, поне според специалистите по въпроса. Добре че някой като Белини не се е сетил да възпроизведе образа на Юсуф Балтаоглу за поколенията, имам предвид за българските поколения. Е, сигурно по исторически съображения турците нямаше да го изтипосат на пощенска марка, но за всеки случай. Добре е, че малко турци и българи, от предимно тясно специализирани среди, знаят за тоя пълководец. Още по-добре е, че Орхан Памук е апатичен по въпроса и се интересува от пощенските марки, възпоменали събитието. Иначе, както му иде отръки писането, току–виж се захванал с тоя еничарин.
Вторият пасаж: „Случилото се на 29 май 1453 година за Запада е Падането на Константинопол, а за Изтока – Завладяването на Истанбул. Накратко – „Завладяването” или „Падането”.
Ами това „накратко” съвсем ясно ни позиционира. Ние сме от запада: Второто българско царство, Търново, Видин, всички български крепости „падат”. Ключов глагол/съществително в многовековната военно-революционната лексика на българите чак до ХХвек. Поне от кумова срама, както се казва, Вежди Рашидов като български министър на културата, вместо да се жалва пред госта от Турция, че по принуда бил скулптор, а искал да стане писател, ама не станал, тъй като трябвало да пише доноси и т.н., трябваше да поразгърне някои книжки. Не за да става писател, то се знае, а за да влезе в час с езика на гледните точки към събитията, понеже и правителствата падат.
Донякъде разбирам защо на Орхан Памук София му е заприличала на Истанбул от 60-те и 70-те години. Като нищо е видял някоя циганска каруца (в Истанбул по онова време каруците са били турски, както се вижда и от снимките в едноименната му книга, но може циганските случайно да са пропуснати ). Не е възможно да не са му направили впечатление трамваите ни, повечето изцяло изрисувани с реклами на практични стоки ( по истанбулските трамваи от 60-те и 70-те години на миналия век е имало други послания : „Забранено е високото говорене на гръцки!” и „Граждани, говорете на турски!”, пак според посочената книга ). Разбитите улици, попилените останки от римско време, хаотичното и грозно строителство, глутниците кучета са си безспорна прилика между днешна София и Истанбул от онези и не само от тях времена.
Като се замисля, прав е Орхан Памук и за „текстурата на живота”. С какво нашият националист с произхождаща от гръцка дума фамилия е по- различен от тогавашните турски националисти? Или пък вярната сидерова сянка Павел Шопов, който наскоро попита от парламентарната трибуна едно лице „Ти българин ли си или гагаузин?”. Ех, откъде да знае човекът, че гагаузите в Молдова и Украйна са българи християни-тюркофони (в Гърция ги ограничават да говорят този език) и са се озовали там покрай злощастните за българския народ Руско-турски войни и прословутия Дибич Забалкански? Да, да, ама днешните турски националисти всякак изкушават гагаузите на етнос – ту като „външни турци”, ту като „турци християни”, че даже и наследници на селджуците. Ей, накъде се отплеснах…
Мира не ми дава мисълта защо нито като образ, нито като архитектура джамията насред София „Баня Башъ” не е притеглила Орхан Памук. Та нали е проектирана от Мимар Синан! Толкова възторзи е изписал за великия архитект, еничарин от Кайзери, роден в арменско християнско семейство… Може да я е подминал заради гърците, те и за Синан претендират, че бил грък, а сега и с тая стена-граница…. Не е изключено обаче някой да е подшушнал на нобелиста, че в София е имало и друга джамия, проектирана от Мимар Синан – Черната джамия, превърната в един от най-красивите паметници на следосвобожденската архитектура, днешната църква „Свети седмочисленици”, и… възможно е, но е недоказуемо. Пък и световноизвестният писател не е дошъл да дообогатява образно тежненията си към босфорската култура, а да си получи отличията.
И все пак съвсем малко турски историци (Памук – не, той е писател!) като разграничават двата типа култури в Турция – босфорска и анадолска, споменават отнемай къде и българите в първия тип. Не за друго, допреди по-малко от век и половина, Цариград е бил най – големият български град и пр., и пр., а пък още по-назад във времето…Е, в мемоарната творба с купища исторически реминисценции „Истанбул” на Орхан Памук българският елемент е пропуснат, вероятно за краткост. И по другите му преведени у нас книги няма нищо по въпроса, доколкото го засяга тук-там.
Чудя се дали официално лице в името на културния диалог е поласкало госта с някоя и друга забележка за анадолската култура. Орхан Памук бил с много резерви към нея, изказва ги в книгите си дори с похватите на магическия реализъм. А и няма как да не знае, че аспекти от анадолската култура са исторически добре познати на българите във и извън днешните държавни граници. Особено ключовият момент – утвърждаване на турско самосъзнание. Главно за това Мустафа Кемал е наречен Ататюрк. – баща на турците. Всъщност, нямаше да бъде редно да се отваря тая тема, защото така се навлиза в други минирани пространства като политическото и т.н., и т.н. и има опасност да се изпусне нишката, че „ние сами сме си създали един нетолерантен свят, в който сме принудени да живеем”. Имам доста предубеждения, че сме го направили и го правим съвсем сами.
