Loading...
След 1989г. у нас нахлуха глашатаи на най-различни религиозни култове и секти, езотерици, магове и окултисти излязоха на светло, богомилството (последователите на дъновизма най-вече) отбеляза своеобразен подем, палео- и марсиански фантастики заринаха пазара, в Царичина се ангажира и държавата, славата на екстрасенсите като „национален феномен” още не е залязла напълно… Започна и усиленото възстановяване и създаване на нови тайни общества.
Само безкрайно наивни и неосведомени хора могат да открият в резкия завой към откровена метафизика случайност или признаване на потребност от духовна свобода и сдружаване с филантропски цели.
Тази историческа възстановка под демократичен претекст позволи на наследниците на някогашното НКВД, положило началото на съвместни изследвания със свръхсензитиви, езотерици, учени-мистици и прочие, да приложи на практика натрупания повече от 70-годишен опит. Солидният стаж в същата сфера на американския му събрат ЦРУ не отстъпва по присъствие, но с по-парфюмирана лексика. Да не пропусна и помощта на Мосад.
България, смятана за родина на „най-големия ересиарх на Средновековието” поп Богомил, за пореден път заблестя с окултна слава. Впрочем, освен пълния мрак, който тегне над живота на основателя на богомилското учение, е несигурно дали и името му не е превод от гръцкото Теофил (Богу мил). Още по-несигурно е, че в мнозинството си членовете на Бялото братство са наясно с генезиса на идеята за атлантите и с допълнилото я литературно, макар и много по-късно (1896г.), окултно предание „Историята на Атлантида” на Скот-Елиът, написана по „архивите” на древното окултно „Бяло Братство”. Защото много от книгите на Петър Дънов(?), който всъщност не е писал, а главно е изнасял беседи , буквално преливат от разработки на споменатите „атлантски” идеи и проникновения.
Изрично правя уговорката, че свободата на вероизповеданията е императивна и изборът на вяра е нещо лично и доброволно, а не външно, принудително и манипулативно насочвано.
Обществото свикна с постоянното езотеричното присъствие, шамани оформят партийни послания, астролози и прочие окултни специалисти консултират политици, съмнителни историци четат лекции на масони и търсят тамплиерски гробове, а средствата за масова информация не могат да минат без „недооценените”, недоразбрани или криворазбрани изследователи на необятните езотерични лабиринти. За поколението, преминало през трите задължителни масови „инициации” (чавдарче, пионер, комсомолец) и тяхната мистична връзка с червената звезда, „спонтанната” поява на тези субекти беше повече от подозрително. За много от израсналите след ноемврийския преврат, те са търсачи на новото, разнообразяваща краска в ежедневния живот, просто психари или особняци и доказателство за религиозна свобода.
За разлика от други държави, у нас няма силен научен интерес към корените на този езотеричен възход, нито му е посветено някакво специализирано изследване, липсва и достатъчно преводна литература по въпроса. Нямам предвид книги като „Окованата свобода” на д-р Гълъбов, която обяснява манипулацията на човешкото съзнание като физиологически процес и проследява утвърждаването на вярвания и субкултури по света, нито изследванията за влиятелни тайни общества от неколцина автори.
Упоритите опити за натрапване на схващането, че ставащото едва ли не се дължи на „вродения дуализъм у българина” са смешни и се свеждат до аргументации с богомилството или с прословутите „черни” и „бели” българи, респ. Каиновия и Авеловия род в учението на Петър Дънов. Това умотворение е особено любимо на няколко дипломирани лекари-цветотерапевти, които при малко повече любознателност, щяха да знаят, че древните българи са използвали цветовете не само в гоблените, но и за обозначаване на посоките на света. Обикновено с черно е отбелязван западът… Всички търсещи корените на явлението там, кой знае защо избягват да споменават богомилската троица на Бог-Отец и двамата му сина – по-големия Сатанаил и по-малкия Исус Христос. Все пак, става дума за два Бога, за две самостоятелни противопоставящи се начала! Де факто нищо общо с православната християнска традиция, която набляга на контраста между доброто и злото като морални противоположности. Лесно е да се превъзнасят хуманността, духовната съкровищница, традициите и отвореността на богомилското учение (те също са доста съмнителни), като се заобикаля философският му фундамент и йерархичната му, типично масонска структура : елитната степен на съвършените, низшата на вярващите, под които е въвеждащата степен на слушателите. На широка обществена популярност се радват и окултните обяснения, че „България сега изкупува кармата си за гоненията срещу богомилите”?!
„Пътят и времето, Началото” от Атанас Славов не е само откровена апологетика на личността на Петър Дънов, но и своеобразно указание за правилната посока. Извечни истини в старата българска ерес намират автори като Димитър Недков в поредицата „Знакът на българина” и сродното й няколкотомно сказание за рицар и тайна богомилска книга на Антон Дончев. В белетристичните писания на Недков с почти агиографски трепет е обрисувана като посветена покойната Людмила Живкова.
Че в България именно дъщерята на Тодор Живков и кръгът около нея създадоха култ към „червения теософ” Николай Рьорих, е безспорно. Зад паравана на инициативата „Знаме на мира” трайно се настани учението за „живата етика” на Николай и Елена Рьорих – смесица от теософски концепции, руски космизъм, индуизъм, будизъм, богомилска ерес с православна маскировка и пр. В този кръг имаше хора като покойния Богомил Райнов, безпроблемно изминал пътя от революционния марксизъм до теософията. Някои държат да бъде запомнен като автор на българския Джеймз Бонд (Емил Боев), други като белетрист- разкаял се син, обилно посипал главата си с пепел, трети пък като горещ поклонник и пропагандатор на „Тайното учение” на Елена Блаватска, но накъдето и да се накланя разнопосочността му, неговата професионална кариера започва като яростен „гонител на иконите” от Националната художествена галерия след 09.09.1944г. Няма безгрешен човек, но няма и случайност в повтарянето на модели за развитие на определен тип личност.
В теософски освежения идеен фон окончателно се утвърди влязлото не само в учебниците по история, но и в киното („Сватбите на Йоан-Асен ІІ”) окарикатуряване на Борил – един от най-начетените български царе през Средновековието. В масовото съзнание и досега е вкоренена наложената с държавническо одобрение и чествания абсурдна теза за 13-вековното съществуване на българската държава и „малката ордица на Аспарух”, изобретена от „най-големия български историк” проф. Васил Златарски. По всички улици в страната, пред имената на българските владетели до времето на Борис І, продължава да се мъдри монголската титла „хан”, която няма нищо общо с българската „кан” или „канас”, както буквално е в надписа на Омуртаг.
На закрила „отгоре” през „новия златен век на българската култура” се радваха и още по-откровено ненаучни търсения и изследвания. Имало е и износ на „знания”: „ Към началото на 70-те години се появиха много астрологични кръжоци в Москва, Киев, Харков, Ленинград, Вилнюс. Специално трябва да се отбележи дейността на московския кръжок. Там заниманията се провеждали с материали, получени от български астролози. …Именно от този кръжок е започнала кариерата на редица съвременни водещи столични астролози.”(Антон Первушин, „Окултният Сталин”, С.,2008г., ИК „Бард”,стр.235). От подобни кръжоци няма как да не е започнала и кариерата на станалите известни след 1989г. български астролози. От същото онова време в България датират и предаваните уж поверително, от ръка на ръка, машинописни екземпляри с „разкрития” за строго засекретени знания и изследвания и „забранени” книги. Практика, която образно казано, възкреси в нова форма компилативното апокрифно „кръстно дърво” на поп Йеремия. По-банално изразено, тогава беше заложена новата идейна матрица, завоалирана с „нестандартно мислене”, подсигурена от адепти на образователни реформи, разнопосочни завои на българистиката към славистиката и какво ли още не. Че онези идейни ветрове, които опустошават и досега, подобно на Априлския вятър, не са самостоятелно българско държавническо решение, съм дълбоко убедена.
По-запознатите с органичните връзки между марксизма и теософията отдавна са разбрали целта на подготвяната отдалече и успешно реализираща се и досега бутафорна промяна.
Многократно верифициран факт е, че и любимата дъщеря на Маркс – Елеонора, е била убеден теософ, а съпругът й Едуард Евелинг – един от активистите на Теософското общество на Елена Блаватска.
Връзките между марксистката идеология, теософията и масонството се изследват отдавна от достатъчно сериозни, но съзнателно маргинализирани учени, които няма как да бъдат причислени към т. нар. автори на конспиративни теории. Разбира си, изводите им са шокиращи за определен тип мислене. Накратко: чуждите изследователи разглеждат тоталитарните практики и марксистката идеология като религиозни ритуали, съответстващи на окултната доктрина.
У нас обаче митологизацията на Маркс като материалист – атеист е почти ненакърнена. Парадоксално, защото в България повече от 40 години всяка публично оповестена идея, изказана от Карл Маркс, официално се е ползвала с неприкосновеност и по никакъв начин не е могла да се подлага на съмнение. Почти непроменена е останала и каноничната справка за живота му. Сякаш младият Маркс не е имал лична история и идеи.
Прегледах включително интернет сайтовете на български и открих познатите бели петна в биографията му. В сайтовете на английски език, само на няколко чужди университета намерих частично запълнени празноти.
Руският изследовател Антон Первушин в книгата си „Окултният Сталин”, запълва някои от системните пропуски в биографията на Карл Маркс. С известни допълнения от историка Робърт Пейн („Кarl Marx”), цитиран и от Первушин, и Encyclopaedia Brittanicа (John Daniel, Scarlet and the Beast, vol.1), семейната среда на родения като Мордохай Хиршел Леви е на потомствени равини. Макар да живеят сред католици, бащата Хиршел Леви приема протестантството, по-късно и майката след смъртта на родителите си. В протестантската вяра е покръстен и Мордохай, който приема името Карл Хайнрих Маркс. В младостта си Маркс е правоверен християнин. Първият от известните му трудове е „Единение на вярващите с Христа” – анализ на евангелието на Йоан. В него Маркс пише: „…Съчетаването с Христа вътрешно ни възвисява, утешава ни в страданията, успокоява и ни дава сърце, открито за човешката любов. Всичко най-велико, най-благородно не поради честолюбие, не поради стремеж към слава, а само заради Христа!” (А. Первушин, цит. съч., стр. 14).
Когато завършва гимназия, в характеристиката му в графата „Религиозни познания” е записано, че знанията му по християнско вероучение и нравоучение са „достатъчно ясни и обосновани”. Църквата на запад не е забравила напълно за младежката му вяра.
Като студент в университета в Бон, Карл Маркс вече е друг – спорове, дуели, желания, изказани в поетична форма, за жадувано отмъщение към „Онзи, който управлява свише.” Заради направен дълг на дуел, по настояване на баща си, се премества в Берлинския университет.
Написаната от 18-годишния Маркс поема „Оуланем” (изкривена анаграма на Емануил (Бог е с нас), както на арамейски е наричан Исус Христос) почти всички изследователи на живота му, свързват с членство в тайно общество на сатанисти. Ще цитирам откъс от поемата, поместен в споменатата книга на А. Первушин:
Все по-силно и смело играя аз танца на смъртта,
И той също, Оуланем, Оуланем,
Това име звучи като смърт.
Звучи, докато не замре в жалки гърчове.
Скоро ще притисна вечността към гърдите си
И с диви вопли проклятие ще изрека към цялото човечество…
Историкът Робърт Пейн в книгата си „Карл Маркс” определя поемата „Оуланем” като „вероятно единствената драма в света, в която всички действащи лица са уверени в своята порочност и се контят с нея като на празник…” и обръща внимание на някои „…загадъчни места в кореспонденцията (на Маркс) с баща му.
Така например в писмо от 10 ноември 1837 г. синът пише: „Завесата падна, моята светая светих беше опустошена, трябваше да поставя там нови богове…”. (преводът е от книгата на Первушин, стр.15).
Един от ранните философски кумири на Маркс – Лудвиг Фойербах също изминава крайно противоречив идеен път: от теология към метафизика до материализъм. Другият – Хегел – разработва философски розенкройцерската идея за единство зад противоречията и философия на историята, центрирана върху Световния дух – още една розенкройцерска идея.
Всички изследователи на живота на Карл Маркс са единодушни, че преди да се запознае с Мойсей Хес (основател на германската социалдемокрация), той вече е бил фанатичен антихристиянин. Някои автори посочват документи, че около 1840 г. Маркс е станал член на сатанинската църква в Берлин, основана от Джоан Сауткок (много известна на времето си сатанистка, която твърдяла, че е в контакт с демона Шилох, починала през 1814г.). Приведени са и данни, че през 1843г. Маркс вече е масон 32 степен в парижката ложа Велик Ориент, където „попива още от идеите на Вайсхаупт”. (Никълъс Хагър, „Тайната история на Запада”, Дилок, София, 2008г., стр.362).
По изключение се споменава, предимно от набедени за „конспиративни” автори, антисемитизмът на Карл Маркс и творбата му от 1844г. „Един свят без евреи”(A World Without Jews). Пропуск в биографията и творчеството му, който много прилича на „разсеяността” на изтъкнати холокостоведи, които дума не обелват за героичния еврейски бунт в Аушвиц, стъписал Химлер и принудил го да спре избиванията. Само четири години по-късно (1848г.) тридесетгодишният Карл Маркс публикува „Комунистически манифест”.
Анализите на психолози за личността, резките промени в ценностните ориентации и твърдостта, с която те са защитавани от Карл Маркс (не само за краткия времеви отрязък от написването на „Оуланем” до „Комунистически манифест”), се покриват в изводите си: упоритата склонност за оправдаване на собствените виждания и действия е ядро на всяка криминалната нагласа, независимо кой е носителят й . В крайния си вариант тази оценка звучи като пълна липса на морален инстинкт.
Продължаваме да живеем в мъглата на реанимирания идеологически фон, зад който тече все същата щафетна игра – контрол над обществото и запазване на политическата и икономическата власт на организаторите. Хем уж много добре е известно, хем подкрепяно от сума ти потърпевши… Ако все така върви, се ангажирам с прогноза, че езотеричните времена няма да свършат скоро.
Illustration: Nicholas Roerich, Song of Shambhala: Thang-La (1943).
