Ръка, протегната за вяра

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Дядо ДобриБях чувала за него, бях го гледала по телевизията. Знаех…

 Но при все това ме свари неподготвена. Сякаш излязъл от приказките, от онези български приказки, които когато баба ти ги разказва

, виждаш образи, доброто придобива образ, духовността се материализира.

Така и аз днес срещнах доброто – беловласо, обуто в шаячни потури и с кутийка в треперещите си ръце.

Очите му не търсеха никого, и ръката му не молеше. И всичко наоколо му беше притихнало. В средата на забързания ден, на столичната лудница, в средата на обеда, в средата на забравата…

Скупчените на групичка тийнейджъри не се смееха високо, не крещяха, не се бутаха по обичайния безгрижен начин. Ровеха трескаво из раниците си, събирайки стотинките, отделени за бира или за забранена цигара. Стотинки, които щяха да дадат за добро… днес.

Защото, когато срещнеш доброто няма начин да го подминеш с безразличие. Дори да не си чувал никога за него. Дори да не знаеш, че това е дядо Добри, 98-годишният старец, избрал да бъде Божи странник, благодетел на светите български храмове, дори да не ти е попадал списъкът с безкрайни добрини на беловласия чудак, няма начин да не разбереш, че той не проси. Че в кутийката събира не милостиня, а вяра.

Че той ни позволява да дадем нашата нищожна лепта към огромното благо. Да отделим от обяда си или от моментния каприз, за да добавим капка в морето духовност, в морето българщина, която трябва да бъде съхранена.

Усещаш го със сърцето си, което изведнъж събужда цялата си сетивност. Сякаш докоснато от магия. От магията на безкористното добро.

Пускам в кутийката и си мисля – наистина ли е толкова светло и толкова слънчево, как не съм забелязала? А ръката му ляга на моята ръка и нещо ми казва. „С милост от Бога и към Бога“… благославя ме. За стотинките, които съм пуснала, ей така, минавайки. Сякаш не той, а аз ще спася поредния храм. Сякаш не той, а аз съм събрала стотинка по стотинка средствата, помогнали да оцелеят църквите в Горно Камарци, Калофер, Поибрене, Байлово…

Понечвам да го попитам – Защо? Но срещам очите му. Топли като ръката му… Очи, видели много, очи на свят човек. Те ми отговарят – защото така трябва!

Доброто не дава обосновки, то не обяснява защо е добро и защо твори добрини. Това е естественото му живеене. И ако някога нещо, някаква случка или житейски сблъсък, просто са му показали пътя, то не спира да върви и да раздава от светлината си, срещайки нас, за да ни покаже, че монетата има много страни и много предназначения.

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.