Храна

Влизам вчера в супермаркета и докато се рея между стилажите чувам детско гласче:
– Мамо, може ли да я купим?
– Не, не може! – отсича майката.
Позната ситуация – си казвам и а-ха да се усмихна с разбиране, когато гласчето допълва:
– Ама, мамо, само да си я чета… искам да си я чета, моля! 
– Не може, казах! – казва мамата, този път крайно раздразнена и аз, надниквайки виждам как ядно добавя пакетче вафли в количката, в която има още – чипс, кока кола, кутия с меденки, някакви плодови кисели млекца, бутилка ракия, бутилка вино, хляб, кроасани, щафета салам.
Малката, преценявам,че е на около 7, най-много 8 години, е застанала пред щендера с книгите и тъжно държи в ръката си детска книжка.
Едва ли струва повече от 4 лева – мисля си – колкото бутилката ракия, или кутията с меденки, или 2 кока коли, или 4 хляба.
После поглеждам – 3, 50 е – български народни приказки, илюстрирани. По-малко от бутилка ракия или кутия меденки или два шоколада.
– Защо не може, мамо ??? – продължавам да чувам гласчето на малката.
Майката бута ядосано количката, а момиченцето припка подире й.
– Защото така!
Защото няма пари.   Не и за книжка. Защото духовността е скъпо удоволствие и не е по… джоба… на всеки. Защото книжката не те наяжда като кутия меденки, не те заслажда като два шоколада и не те опива като бутилка ракия. Защото повечето семейни бюджети отдавна нямат графа „духовност“. Има: ток, парно, вода, детска градина, градски транспорт и развлечения – водка, ракия, вино, цигари. Всъщност книжката с Кумчо Вълчо е точно на старата цена на повечето цигари и далеч по-евтина от новата.
Всъщност изпадала съм в положението на майката – да се иска да купя нещо, което не съм планирала, което нямам желание да купя. Знам колко се ядосвам. Обикновено на себе си, защото най-много мразя да казвам – не може! Обаче, когато не може, не може.
Но нямаше как да не се запитам, там между стелажите – защо ракия може, а книжка не може?
Защото книжката  не е храна, а ракията  е… за душата.
Хм