Loading...
Нали сте чували израза „денят си личи от сутринта“, ако го перифразирам към маршруткаджийството си, то ще звучи така „пътуването си личи от качването“, днес се мятам на маршрутката, закъснях само с минутка, но това беше достатъчно да остана без седящо място, става ми леко неприятно като се случи това, не за друго ами защото не мога да си прегледам пресата на спокойствие. Ми така е, ако почна да я чета на работното място това е информиране, а като си я чета в маршрутката си е живо четене на вестник, както и да е. Леко разочарован от факта на липсващо седящо място започнах своето пътуване, лекото ми раздразнение започна да нараства и от факта, че точно до прозореца бяха седнали от онези особи, които и при 40 градусова жега не биха отворили прозорците, поне все още нямаше други правостоящи, но така беше само до третата спирка, на четвъртата пространството на маршрутката вече бе доволно запълнено, имаше си 9 седящи плюс 16 правостоящи, това предполагаше осезателна липса на пространство и въздух за дишане. Да не говорим за господина дет застана до мен и който явно не беше разбрал, че топлата вода в квартала ни най-накрая е пусната и свободно си тече от душовете. Насищаше и без това малкото въздух със своята телесна миризма, която беше твърде далеч от понятието приемлива, отделно на това се потеше като ъъъ ай да не обиждам животните, цялата му непрана фанелка беше залепнала от пот, опитваше се да се допре до мен, но това щеше да доведе до неприятен за мен допир и до размяна на телесни течности, размяна ли казах по-точно той щеше да си остави потта върху мен. Честно казано това ми е доста неприятно, единствената чужда пот, която бих понесъл върху себе си, това е потта на човек от другия пол и то разменена не точно в маршрутката и при други обстоятелства, но това са подробности. Това ме поизнерви и допълнително и съвсем решително се заех със задачата да накарам една от каките да отвори прозореца. След неколкоратно подканяне включващо и леко раздразнение, най-накрая успяхме да убедим въпросната кака да отвори прозореца, вярно че го открехна с пет сантиметра, но пак си беше нещо. В този момент осъзнах, че педалиращия е един от онези дразнещи типове, дето въобще не ги интересува колко народ е качил, постоянно спира и се провиква „айде влезте малко навътре“, айде, айде ама то това да не е икарус бе ей. На поредното негово спиране и викване, не издържах, на свой ред аз викнах от задната част на маршрутката, сигурно писнаха няколко уши от моя вик, разполагам със забележителни гласови данни когато се отнася за викане.
– Няма повече място бе!
Да не мислите, че шофьора ме разбра, спря си в очакване на поредните лев и петдесет, само че наистина просто нямаше повече място, въпреки това той си подхвана неговия рефрен.
– Айде минете още малко навътре, да се качи още един човек.
Вече тотално не издържах, влезнах в диалогически двубой с устройството зад волана.
– Абе пич, не хвана ли, че повече място няма?
– Как да няма бе, я се поразмърдайте малко.
– Няма на къде бе ей.
– Е ще се намери едно местенце.
– Вуйче, не се получава, ей тука тия седящите не ни позволяват да седнем върху тях, ако ги навиеш да земат по един в скута си, ще се отворят още девет места.
– Ма ти сега, кво бъзикаш ли се с мен.
– Не бе шефче, не се бъзикам, ебавам се. А ако искаш има още един начин да направиме едно местенце. Ти слизаш, аз ще докарам маршрутката до Петте кьошета, щот съм за там, ти си хвани такси и ни чакай, пък ако намерим и още някой, който може да кара, мое ти я докараме до крайна спирка. Ай сега да хванеш най-накрая, че място наистина няма, пали гумите и карай без да спираш освен за да слезне някой.
Явно е имало нещо в гласа ми, шофьора се почуди около десетина секунди и верно подпали гумите, разстоянието, което се взима за 20 минути в пиков час, успя да го прелети за 14. Май искаше да ми каже нещо на слизане – не го каза, само ме погледна все едно ми казва нещо, а аз го изгледах, все едно си няма и идея какво иска да ми каже.
Утре ще видя дали ще ме качи.
