Откровено за България

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Георги ИфандиевЗА „ДОСТОЙНИТЕ” РАЗУЗНАВАЧИ, КОИТО ПРЕВЪРНАХА БЪЛГАРИЯ В СТРАНАТА НА ТЪЖНИТЕ ХОРА И СКАНДАЛИТЕ

 

Част ІІ: Слуги на тяхно нищожество номенклатурчиците • Как шпионите грабеха българите заради трохите от номенклатурния пай • Как изчезна надеждата

         Продължение.

„Достойните” разузнавачи на тоталитарната държава не служеха на българския народ, а на номенклатурата на комунистическата партия. Често пъти те биваха превръщани в истински лакеи, но нито протестираха, нито оказваха каквато и да е съпротива. Просто преглъщаха и изпълняваха. В замяна на това ги изпращаха на работа в посолствата, в търговските представителства, в културните центрове, а от първата половина на осемдесетте години и в задграничните представителства на конкретни фирми.

 

За гащите на другаря Милко Балев

 

Една вечер през 1989 година попаднах в компанията на заместник-военен аташе в съседна нам капиталистическа държава. Млад човек с номенклатурно потекло. Заразен от общия дух на зараждаща се перестроечна непредпазливост, след първата чашка служителят на Разузнавателното управление на Българската народна армия (РУМНО) поразвърза езика си. Разказът му за митарствата на втория човек в държавата, троянския гърбушко Милко Калев Балев, е прорязал дълбока диря в съзнанието ми. Той представлява чудесна илюстрация за заниманията както на тогавашните партийни величия и Божем „държавници”, така и за ангажиментите, заради които „доблестните” офицери от секретните служби на комунистическия режим получаваха огромни за времето си заплати и премии и то във валута.

Колчем членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Милко Балев поемел на път към „омразната” капиталистическа чужбина, на връщане винаги намирал начин да се отбие във въпросната столица на една от нашите южни съседки. Прекарвал по ден-два, но понякога се застоявал и по цяла седмица. По неписано правило винаги бил придружаван от военното аташе или от неговия заместник.

Дребно човече, нищожна душа, но с мерак за маркови гащи - Милко БалевЕдна от най-важните задачи на другаря Балевски била да си напазарува. Изпитвал странни влечения към бельото. Винаги заръчвал да му купуват слипове и фланелки на британската фирма “Jockey”. Сякаш задникът му бил израсъл само с гащи от тази марка… Та ченгетата под прикритието на военни дипломати често били заети с набавянето на гащи за „скъпоценните” ниски части от недораслия труп на другаря Балев. И то по каталог, както седмици предварително той ги заръчвал. Разбира се, когато идвало време да получи покупката, Милко Калев дори от кумова срама не се сещал да попита колко струва масрафът. Няколко пъти с половин уста споменал да ги впишат в разходите на посолството. Нататък „разузнавачите” си знаели работата…

Нашият разказвач се учудваше, че Балев винаги претендирал за бельо и все от тази марка. Случвало се да се отбива в посолството през две-три седмици. И все едно и също. Понякога искал автомобилни и мотоциклетни гуми, друг път някакви джунджурии за жена си. И все на аванта. Усещаше се как младият „достоен разузнавач” все пак започваше да се гневи. Може би изпитваше известен срам. След третата чашка – със сигурност самосъжаление.

Моят познат, който бе домакин, попита дали някой е дръзнал да направи забележка на другаря редактор на „творчеството” на Първия? Или поне да намекне, че посолството се справя трудно с осчетоводяването на разходите за Балевите кюлоти. Нямало такъв смелчага. По онова време там май се подвизавал друг настоящ „куражлия” – тъй познатият ви „разузнавач” Красимир Райдовски. И той си траел. Иначе, ако днес слушаме засегнатите от изваждането на светло на досиетата им лица, всички те силно се гордеят със службата на родината. Все постфактум…

Разбира се, легенди се разказваха за африканските сафарита на „ловец № 2”[1] на Народната република, другаря Пенчо Кубадински. Навсякъдсе той е бил посрещан и изпращан от „достойни” офицери от Първо главно управление на Държавна сигурност и нвърде рядко от РУМНО. Просто в африканските страни нямало толкова много „дипломати” под военен пагон. Случвало се е освен да осигуряват приятния престой на „високия” гост, „разузнавачите” да му готвят или да му варят чай. Носели му пушката, прибирали отстреляните трофеи… „Достойно” занимание „в полза на държавата”. Надявам се не си представяте Джеймс Бонд, преметнал келнерска салфетка през ръка, с торс, приведен като Петко Бочаров пред Тодор Живков, да сервира на примитив като Кубадински. „Славните” ченгета на тоталитарния социализъм са вършели това, без да се гнусят и смущават. То бе част от техните задължения на „разузнавачи”, работа „за държавата”.

 

Грабителството като професия

 

Казват, че шпионите от Четвърто управление на Държавна сигурност – Научно-техническото разузнаване, били много кадърни. Успявали да крадат най-високите и авангардните постижения на западната наука и техника. Вятър и мъгла. „Империалистите” им пробутваха своите остарелите и вече непотребни машинки и технологии. Така се сдобихме със „суперкомпютъра” „Правец-16”, който бе от… второ поколение. А корпорацията IBM, която позволи на „достойните” комунистически „разузнавачи” да гепят оригинала, бе пуснала на пазара четвъртото поколение, приключваше с петото и работеше над по-нататъшното развитие на тази техника.

Ако шпионите от Четвърто управление наистина бяха кадърни, то през 1990 г. България щеше да бъде в челото на страните с развити „хай-тек” – „високи технологии”. Обаче нашият таван бяха някои старомодни запаметяващи устройства и производството компакт-дискове. „Разузнавачите” на социализЪма се оказаха просто крадци, дребни джебчии и нищо повече.

Забравяме още една истина. На практика тукашните „тайни служби са поставени под командването на [Робърт] Максуел…

Максуел смята собственото си финансово могъщество за по-важно от всичко останало. И Луканов и Максуел се отнасят с [Огнян] Дойнов като с младшия партньор в техния триумвират. Дойнов се страхува от Луканов и гледа Максуел като пропуск за Запада, като на възможност да спечели пари. И тримата са обединени от обща цел: да използват своите таланти за сметка на българския народ

Луканов е най-могъщият човек от всички присъстващи, по-могъщ дори от председателя на Държавния съвет на България, по-могъщ от когото и да било друг… заради тесните си връзки с Москва. Заради начина, по който Луканов е успял да обработи Максуел, [началникът на КГБ] Владимир Крючков го е направил офицер от Отдела за разследвания, най-важния от всички отдели на съветското разузнаване, по-важен дори от самия КГБ.[2]

Този епизод ни връща в 1988 година. Тогава Луканов, Дойнов и Максуел предлагат на диктатора Живков да подпише документ за финансирането и изпълнението на Проекта „Нева”. „Проектът е рожба на Луканов… Целта на „Нева” е проектът да се превърне в най-голямата самостоятелна програма за масова кражба на американски технологии. Програмата трябва да се изпълнява от Държавна сигурност. Нито КГБ в дните на своя апогей, нито Китайската тайна разузнавателна служба (КТРС) са създавали такъв проект, който в крайна сметка се свежда до обир във всяка индустриализирана западна държава. Държавна сигурност краде технологии, които пристигат в България, обикновено под дипломатическо прикритие. Оборудването след това трябва да бъде копирано от компании, които трябва да са собственост на Максуел. От своя страна, тези компании трябва да продават изделията в останалите държави от източния блок. Печалбата от тези продажби трябва да постъпват у тримата мъже, събрали се около масата на вечеря [Луканов, Дойнов и Максуел][3]

Кръстниците на тукашната алчно червена мафия: Тодор Живков и неговият ученик и душманин Андрей ЛукановЕ, за коя държава са работили „достойните” разузнавачи, по-точно казано – крадци? За личния джоб на трима разбойници, чиято последваща съдба не е за завиждане – двама убити и един поразен от рак, а след седмица последван от сина му в отвъдното. Ако това е държавата, с която пропагандаторите на „светлото” комунистическо минало толкова се гордеят, халал да им е, както се казва.

Години по-късно Дойнов си спомня как обяснил на Максуел, „че ние разполагаме с агенти на нашите тайни служби, които живеят и работят в САЩ. Те бяха разположени в Силициевата долина и в други основни технологични центрове. По същия начин работехме и във Великобритания и в други страни. Те имаха за задача да се сдобият с чертежи на технологии, действащ софтуер, дори с компютри…. Тяхната работа бе да осигурят поставената от нас цел – да доставят седемдесет и пет на сто от цялото откраднато оборудване, което след това трябваше да се предложи за продан. Нашите тайни служби очакваха, че ще бъдат възнаградени за това финансово. Този тип възнаграждения бяха нещо рутинно. Българският еквивалент на „какво печеля аз от това?” бе един от първите въпроси, които човек научава, когато влезе в управлението. Останалата част от печалбата трябваше да се прехвърли в компании-паравани на Запад. Задачата на Максуел бе да създаде тези компании и да уреди нещата така, че парите ни да са на сигурно място. А той щеше да получава съответна комисионна.”

Максуел обявява, че иска 25 на сто от общата сума.

Луканов се съгласява.

Дойнов пита къде ще бъдат създадени компаниите паравани. Максуел отговаря – в Лихтенщайн. Луканов и Дойнов приемат това с поклащане на глава.[4]

Аз ли не разбирам нещо или пък съм прав? Ала никак, ама съвсем никак не бих се гордял с този пладнешки хайдутлук. Огнян Дойнов признава как „откраднатото оборудване след това трябваше да се предложи за продан”. Циганска работа. Признайте, ще ви бъде ли приятно, ако някой ден заварите жилището си ограбено, а след време зърнете собствените си откраднати вещи да бъдат предлагани на някаква сергия?

Сега обърнете нещата наопаки. Бихте ли се гордяли, ако изпълнявате ролята на високо платен крадец? В такъв случай виждате ли изобщо нещо „достойно” в разбойничеството на „разузнавачите” на милиционер-социализЪма? Какво им дава основания за гордост? Това, че като пълнели банковите сметки на господарите си от триото, което на практика било каре с участието на Живков, получавали подхвърлени от тях трохи, останали от техния лъвски пай? Чист слугинаж!

За около шест месеца Максуел създава чадър от компании, чрез които действа „Нева”. Някои са натоварени с получаване и оценка на технологиите, откраднати от българските тайни служби; в крайна сметка българските агенти започват да крадат от всички основни технологично развити страни в света. Други компании, разположени в предградията на София и на други места в България, трябва да пресъздадат съответните изделия или просто да започнат да ги произвеждат въз основа на откраднатите чертежи. Трета група компании трябва да предприемат безпрецедентна търговска офанзива в Русия, Украйна, Полша, Латвия, Грузия, Румъния, Словения, Чехословакия, Източна Германия и Унгария. Стотици компании и държавни корпорации започват да получават предложения за доставка на съвременни технологии, идентични с онова, което може да се намери на Запад.[5]

Максуел създава верига от свързани компании за партньорство в Централна и Източна Европа. Сред тях е прословутата „Мултиарт”, начело със зетя на шефа на зловещото военно контраразузнаване генерал Петър Чергиланов, младия другар Илия Павлов Найденов. Неговата съдба също е печална. Сред другите по-известни фирми са „Болкан Филмс”, „Бизнес Сентър Лимитид”, „Български жълти страници” и „Арес Декта”, по-късно наследена от Димитър Иванов, когото аз наричам „Кагебето”, а други – „Гестапото”. Става дума все за фирми на секретните тайни служби, чиито персонал е най-добър в боравенето с плаща и кинжала и то на тъмно.

В началото печалбата отива в Банката за земеделски кредит, в която Максуел придобива 10-процентов дял. Парите остават там за кратко, преди да бъдат прехвърлени в по-надеждни сметки извън България.[6]

Това е една от банките, създадени от Държавна сигурност, която по-късно бива обявена в несъстоятелност. „Ключов собственик на БЗК бе Максуеловата „Баймекс”. Островната фирма стартира навремето с 1 милион английски лири на българските Стопанска банка и БИСА – индустриалната асоциация под опеката на тогавашния член на Политбюро Огнян Дойнов. Т.е. лондонските бизнесструктури си бяха чисто български и то държавни.

РЕШЕНИЕ НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКППрез 1990 фирмата набъбна на 2 млн. лири и съответно бе приватизирана под тезгяха. Счита се, че тази сума е била преведена от „Инко” – скандалната фирма на научно-техническото разузнаване, около която се забърка и приватизаторът на банка „Биохим” Дилян Дорон. В архивите й фигурират записи за 1 милион лири стерлинги, отпуснати на фирма „Теома” на Владимир Серкеджиев в Лондон. Негова майка е генерал Нанка Серкеджиева, станала известна с участието си в унищожаването на архивите на Държавна сигурност.

Делата на чуждоземния банков акционер „Баймекс” се движеха от мастити пълномощници на родната номенклатура – с право на глас за разлика от Ян и Кевин Максуел, синовете на покойния магнат. Това беше шефът на БЗК Янко Янев, обслужвал навремето частните червени интереси и в бейрутската „Литекс Банк”. Втори е Иван Грозев – политически съветник на Васил Цанов, бивш секретар на ЦК на БКП и фактически ръководител на селското стопанство у нас. И трети стана Благой Янев – син на Иван Ганев, който бе дясна ръка на Людмила Живкова като неин отговорен секретар по културата.[7]

Западните изследователи не познават достатъчно добре тукашната действителност. Те заключават: „Благодарение на свободата, която е дадена на Максуел, страната се превръща в център на бързо развиваща се икономика, основана върху кражби на едро и на пране на пари. Когато след време [лятото на 1991 г.] Максуел се появява, облечен в тениска с надпис „Цар на България”, той самият не подозира колко подходяща за него е тази титла.[8]

Къде е грешката? По времето на социализЪма страната ни никога не е била „бързо развиваща се икономика”. През периода, за който става дума – 1988-1990 година – съвсем. Тъкмо тогава тя катастрофира икономически. Безспорна „заслуга” за тази трагедия и нейните последици, които досега усещаме, имат „достойните” офицери от Държавна сигурност.

И още нещо. Когато чуете за някой „гениален” и „преуспял” нашенец, който преди 10 ноември 1989 г. специализирал и работил на Запад, пък сега идва, за да „инвестира” и да ни учи как се работи, имайте предвид: този е офицер или агент на репресивните тайни служби на тоталитарния режим. Те бяха изпращани със специални цели и ги връщат по необходимост и със заповед. Представят ги с различни легенди – „бизнесмени”, „бели якички” от лондонското Сити или брокери от „Уол Стрийт”; високо ценени служители на западни корпорации или на хищни интернационални институции като Световната банка и Международния валутен фонд; „известни” учени и преподаватели в „престижни” университети в „свободния свят” и т.н. Всички те са ченгета. Не съм разбрал за някое изключение.

От кухнята на Първо главно знам технологията за техния избор и подготовка. Подборът започвал най-малко две години преди датата на провождането на служба. Предимство имали децата на активните борци и комунисти, комсомолските натегачи и всякакви други кариеристи. С появата им в списъците на Първо главно се поставяло началото на тяхното вербуване. Пропуски в това отношение не се допускали. Всички, изпратени в чужбина под такава легенда, са били офицери или нещатни сътрудници на ДС. За осемдесетте години знам, че това наистина е било така. Преди това дисциплината е била още по-желязна.

В проекта „Нева” бяха замесени и други тайни служби. Благодарение на готовността да се продават, с помощта на „разузнавачите” от Държавна сигурност, архипрестъпници като Луканов и Дойнов помогнаха на Максуел да продаде израелската програма за електронно шпиониране „Промис” на много страни. До ден днешен „най-чувствителните” бази с данни на редица от тях биват безпрепятствено проследявани от израелското разузнаване Моссад, чийто агент бе роденият в Чехословакия еврейски тарикат Ян Лудвиг Хох, приел псевдонима Робърт Максуел.

Предлагам едно свидетелство на дългогодишния заместник-министър на икономиката Рачо Петров: „Проектът „Нева” е донесъл на България около 120 млн. щатски долара. От тях половината са били насочени за възстановяване на взетите от ДЗУ кредити, а останалата част от средствата за развитие на нов проект, известен под името „Кейлок”. Неговата цел е чрез поделения на комбината в Израел и Калифорния да му се осигурят възможности за високотехнологични производства. Първоначално тя беше базирана на територията на Израел, в Тел Авив. Беше създадена и функционираше с български капитали. Разработеният от нейните специалисти твърд диск даде основание през 1993 г. да започне реконструкция в ДЗУ за внедряване на новото изделие в производството на комбината.

Междувременно обаче поради изкуствено създадени условия за фалит на „Кейлок” през 1994 г. тя беше преобразувана и преименувана на „Понт Периферълс” и с наше съгласие [беше] регистрирана в САЩ. В края на същата година тя беше в състояние съвместно със старозагорския завод да произвежда някъде около 6000 от новите 540-мегабайтови дискове, като през 1995 г. комбинатът можеше да увеличи двойно това производство. За съжаление хората, които тогава поеха управлението на промишленото министерство и на ДЗУ, провалиха изпълнението на тази програма.

Фактически от страна на тогавашните шефове на ДЗУ беше разигран един фарс. Според тях създадените в „Понт Периферълс” технологични разработки представлявали опит за приватизация и те трябвало да бъдат получени от държавата. От този момент до ден-днешен никой не разбра какво се случи с документацията на „Понт Периферълс”.[9]

Robert Maxwell's Money and Bulgaria„Нева” се проваля. „Общата стойност на проекта възлиза на около 600 млн. долара.[10] Което не пречи на интернационалния далавераджия Хох–Максуел да изнесе от страната ни 500 милиона долара, по признанията на бившия председател на Българската народна банка, агентът на Държавна сигурност Васил Коларов[11].[12]

Проектът, носещ името на реката, преминаваща през тогавашния Ленинград, се скапва поради липса на достатъчно образовани и опитни научно-технически кадри и администратори. Местните инженери са ученици на рабфаковци – бетонни глави, верни на Партията, но кухи като бункери. Един от най-доверените послушници на Луканов, работил по програмата „Нева”, е Огнян Пишев, почетен директор на Атлантическия клуб, инициатор за създаването и кръстник на Института за пазарна икономика и участник в разработването на Проекта „Ран-Ът”. Същият комунист и агент на Държавна сигурност, който бе назначен от „демократичния” президент Желю Желев за посланик във Вашингтон. Той бе изключително близък на седесарския премиер-явочник Филип Димитров.

Дори Шабтай Шавит, гаулайтерът на нацисткото разузнаване Моссад, е притеснен от контактите на Максуел и Луканов със съветско-еврейската организирана престъпност. Например с Могилевич. Той е наясно, че подчиненият му агент Максуел „е дълбоко замесен в прането на пари за „Нева”, но и връзката му специално с Луканов е както много тясна, така и финансово изгодна и за двамата.[13]

Ето за какво работеха „достойните” офицери от Първо главно и Четвърто управление на Държавна сигурност. Гордейте се с тях! Мен ме е срам.

 

Ограбването на България

 

Няколко години преди всеобщите промени в съветския блок, извършени през есента на 1989 г. в рамките на месец, БКП предприема мерки за продължаване на властта си в нови условия. През 1985 г. Андрей Луканов поема Валутната комисия на ЦК на БКП. Следва „елате и вижте” – бурна експортна и финансова дейност – масово основаване на „търговски” банки и на задгранични предприятия. Външнотърговските дружества разкриват свои представителства по целия свят.

На практика първите задгранични дружества, до едно свързани с Държавна сигурност, започват да се появяват още през 1969 г. За целта Министерският съвет приема специално Разпореждане № 9 от 16 януари 1969 г. Мнозина от по-възрастните читатели ще се досетят, че това бе „ерата „Тексим”. Тогава бившият крадец Георги Найденов, укрил се от полицията в гората и станал шумкар, развива своите вродени далавераджийски качества. Той изгражда една сериозна промишлено-транспортно-търговска империя. Дори открива банка в Ливан. Тя носи многозначителното название „Литекс Банк”. Дълги години неин управител бе офицерът от Първо главно управление на ДС Чавдар Кънчев. Преди десетилетие го спрягаха за евентуален министър-председател…

Самият Найденов бе старши офицер от Първо главно. В духа на „епохата „Тексим” се появяват обединенията, включващи външнотърговски централи – „Родопа”, „Булгарплод”, СО МАТ и т.н. Шефовете на повечето от тях минават през съда и затвора. По откровения на бивш следовател, а по-късно адвокат, Георги Найденов прекарва кратко време зад решетките. Изпращат го във Виена, където активно върти алъш-вериш. Когато е необходимо да бъде показан в раирани дрехи, за кратко вкарват негов двойник в килията. Звучи като евтин екшън, но е факт.

[Задграничните] дружества се раждат от венчавката на Държавна сигурност със стопанските обединения и се отглеждат под лозунга „За качествено нов растеж в икономиката”…

Особено силен и безкомпромисен е контролът. Още от възникването си дружествата ни стават мишена на четворен контрол. От една страна, под прицел ги държат собствениците им в България. От друга – Министерството на външната търговия. От трета – Комитетът за държавен и народен контрол. От четвърта – Държавна сигурност. (Този контрол при либерализацията след 10 ноември напълно изчезва.)[14]

Андрей Карлович - кръстникът на ченгесарската мафия и един от неговите войници - Илия ПавловДа припомня, че едно от първите неща, което правителството на Луканов свърши след идването си на власт, бе да разпусне Комитета за държавен и народен контрол (КДНК). Така от четирите вида подчинение и отчетност остана само един – пряко на самия Андрей Карлович. Още в качеството си на заместник-председател на Министерския съвет той изорава и бранува почвата за посяването на най-крупния грабеж в нашата история. В проверка на КДНК за задграничното строителство е установено, че „през 1986-1987 г. инженеринговите организации са осигурили на държавата 943 милиона валутни лева”. Което по курса от онова време надхвърля един милиард долара! „Предвижда се до 1990 г. валутните постъпления от строителството на подобни обекти да бъдат два милиарда и 700 милиона лева. Разбира се, в тази разгръщаща се дейност негативно влияе влошената платежоспособност на партньорите ни от развиващите се страни.[15]

Става дума за измислена неплатежоспособност. Кой глупак строи на клиенти, за които е известно, че не са в състояние да се издължат? Нали е имало „разузнавачи”? Те не са ли знаели? Луканов и компания бяха всичко друго, но не и идиоти. Сумите от чуждите задължения потънаха в нечии банкови сметки. Помните ли държавните дългове към България на страни като Либия, Ирак и пр.? Сигурни ли сте, че нашите „държавници” ги опростиха на дебиторите? За либийския със сигурност знам как един Любчо с фамилия, напомняща названието на страната ни, е прибрал милиони. Казват, че благодарение на тях сега един зет-пенсионер пътува по света и живее по-голям разкош, отколкото, когато бе женен за червената Principessa Rusticana.[16]

С Постановление на Министерския съвет № 70 от 1975 г. и № 4 от 1983 г. задграничните дружества се сдобиват с нови права. Особено след 1985 г. те получават небивала самостоятелност. На среща със зрители на водено от мен телевизионно предаване и с читатели на книгите ми, състояла се преди четири години в един бивш окръжен град, пенсиониран офицер от Първо главно ми разказа любопитни неща. Работел в посолство в западноевропейска държава. През 1985 г. му направило впечатление, че представителите на задграничните дружества и на българските външнотърговски фирми в тази страна – до един офицери или агенти на ДС – взели да странят от търговския отдел на посолството. Не се явявали на отправените им покани, а никой не ги закачал.

Тогава започнали редовните височайши посещения. „Георги Пирински взе да идва всеки трети месец” – разказа моят събеседник. „На шест месеца се отбиваше Огнян Дойнов. Андрей Луканов ни навестяваше веднъж годишно. Всички те се отнасяха пренебрежително към посланика и търговския, но правеха някакви тайни съвещания с външнотърговците и ръководителите на смесените предприятия.

От обобщените данни се вижда, че през 1980 г. задграничните ни дружества са били 45. Към края на 1980 г. те са вече 150. (А към края на 1989 г. са над 300.)[17]

Чрез тези задгранични дружества, смесени предприятия и представителства на външнотърговски организации Партията е изнесла милиарди от откраднатите от българите държавни средства. След промените започва раздаването на пари, кой знае защо наричани „червени”. Те са наши, на българите. Георги Тамбуев разкрива принципите, по които е ставало това „разпределение”, „осъществено от тандема БКП-ДС”… „на три нива:

МЕСТНО – в София и в окръжните градове. Правило: „На много хора по малко.”

ЦЕНТРАЛНО – в София. Правило: „На малко хора по много.”

ВИСШЕ – по чужбина. Правило: „На съвсем малко хора съвсем много.” Тук сумите не са давани на ръка, а са внасяни по сметки в чужди банки.[18]

На кого са раздавани парите? „Ранговете, изглежда, не са играли никаква роля. По-важни критерии са били приятелството и личната преданост.[19] Днес бившият вицепремиер Димитър Луджев твърди, че „80 на сто от богаташите у нас са свързани с Държавна сигурност”. Ето го отговора на въпроса за първия милион. Луджев е сигурен, че „задкулисните центрове у нас са много мощни”. С изнесените пари кукловодите създали фондове. Чрез тях влияят върху политиката.[20] Повечето днешни „чужди инвестиции” всъщност са с откраднати от нас пари, които се връщат „под вънкашност друга и под име ново”. „Достойните” офицери от Държавна сигурност ги отмъкнаха от народа. Гордейте се с тях!

Българите бяха планомерно ограбени и доведени до нищета. В дръзко интервю от края на май или началото на юни 1997 г., когато масово се смяташе, че Командирът е взел властта за дълго, неговият приятел Красимир Стойчев призна как са се запознали. Това станало през 1981 г., когато двамата млади икономисти били повикани от Държавния комитет за планиране, за да участват в разработването на бюджет на страната във вариант на капиталистическа пазарна икономика?! Сега политологът Антон Тодоров настоява, че: „В периода 1982–1984 г. Костов е бил във висша школа в Москва, където също е бил обучаван. Когато се връща в България след 1984 г., той става съветник към една ключова валутна комисия, в която започва много успешно да си сътрудничи с Андрей Луканов, другия човек на ГРУ в България. След 1986 г. Костов става дясна ръка на Луканов.[21]

Кръстникът и неговият верен слуга, „достойният" офицер от ДС Димитър „Кагебето" Иванов, днес „честен" милионер и колекционер на откраднати антикиДруг автор припомня: „… Третият източник на силата на Иван Костов не е в България. За него намекна първи Христо Бисеров, споменавайки за един, меко казано, тъмен период от живота на Иван Костов в Русия. В последно време, въпросът на Бисеров беше творчески „обогатен” с декларация на РЗС от 5-ти януари 2010 г., в която Тодор Великов (депутат и орг. секретар на РЗС) заяви: „Иван Костов влезе в политиката с подкрепата на ДС и ГРУ”.

Текстът е забележително конкретен. Няма недомлъвки и намеци:

„РЗС настоява в кратък срок да бъде разсекретен и оповестен докладът от 23.01.1989 г. на VI управление на ДС, подписан от ген. л-т В. Велинов, отнасящ се за лицата, одобрени за „нова ръководна класа в условията на демокрация на Народна република България”. От този доклад и приложения към него списък ще стане окончателно ясно, че Иван Йорданов Костов влиза в политиката с подкрепата на ДС и ГРУ…[22]

Още преди близо десетилетие журналистът от вестник „Сега” Петьо Цеков посочи: „Иван Йорданов Костов… в периода 1982-1984 е слушател в Института за повишаване на квалификацията в Москва. Като свободен аспирант защитава дисертация на тема „Икономически растеж: структура и фактори в производствената сфера”, кандидат на икономическите науки. През 1992 г. става доцент по икономика и член на Академичния съвет на Техническия университет – София…

Кандиат-член на БКП, според признанията на баща му. Според жена му Елена за политиката го открива Любомир Иванов[23] от Зелената партия. За кратко време Иван Костов членува в Зелената партия на Александър Каракачанов. Не е членувал в синя партия преди СДС да стане партия. Опозиционер от ноември 1989 г., когато в предаване по БНТ се изказва критично към управлението на страната. През 1990 г. става член на Съвета на икономическите експерти на СДС.[24]

Не твърдя, че всичко това е вярно. Обаче през годините сме срещали не малко намеци за обвързаността на Иван Йорданович с Москва и някои тамошни тайни служби. А самият Костов, който през 1989-а се бе втурнал да спасява и променя БКП, мълчи. Споменавам тези неща, защото тъкмо с неговата решаваща помощ и с усилията на болшевишко-милиционерското му правителство бе осъществена по-значителната част от т. нар. приватизация. И вместо в ръцете на страдалците на комунистическия режим, на нормалните българи и дори на редовите членове на БКП, държавната собственост попадна в алчните лапи на фашизираната номенклатура и на представителите на репресивните органи на терористичния червен режим. „Когато през 1998–1999 г. активисти седесари попитаха Александър Божков защо всичко се продава на комунистите, той им отговори: „Е, парите са у тях, кой искате да купува предприятията?”[25]

Още един „герой” на прехода, министър-председателят, за когото редица висши комунистически офицери[26] изнесоха данни, че е бил агент-явочник на Държавна сигурност, има изключителен принос за замитането на следите и поради това останало безнаказано ограбване на българите. Става дума за другаря адвокат Филип Димитров, министър-председател от СДС. Една от първите му задачи, след като зае премиерското кресло, бе да закрие Министерството на външноикономическите връзки. Но така, че седмица след този акт целият архив на задграничните дружества и на търговските представителства да… се изпари.

В наши дни един от любимците му, професионалният депутат Лъчезар Тошев, се тюхка: „До момента не са открити данни регистър да се е водил преди. Във всеки случай в Министерството на Външната търговия до 1991 г. е съществувал отдел „Задгранични дружества”.[27]

Да бе прочел свидетелствата на Георги Тамбуев: „Вярно е също така, че държавата нито за миг не изпуска от очи [задграничните дружества]. Тя е отворила за тях задължителен регистър в Министерството на външната търговия (по-сетне Министерство на външноикономическите връзки). Създала е отдел „Задгранични дружества”. (По-сетне той ще прави опити да прерасне в управление.) Задължила е директорите да изпращат копия от ежегодните си отчети и баланси. Казано накратко – от кръстоската между плановата и пазарната икономика държавата ни се стреми да композира невиждано и нечувано същество.[28]

Самозванци. Днешният опит за кръстници на фашизираната червена мафия - Б.Б. и Гаргамел„Демократите” или се правят на балами, защото така им нареждат, или не са в състояние да разделят на две пуйки жито. Навярно и двете. Нима не знаят, че точно в отдел „Задгранични дружества” на закритото от Филип Димитров Министерство на външноикономическите връзки се е съхранявал и архивът за споменатите предприятия на Държавна сигурност? Изчезването му отвори портите пред тяхното източване и пререгистрацията им като „частни”.

Примери за това дал Луканов. Двама комунисти и сътрудници на ДС – Роза Георгиева и Маргарит Тодоров, откраднаха държавната фирма за търговия с български вина и напитки „Бългериън Винтидж” със седалище в Лондон. Впоследствие Тодоров отмъкна дела на „винената царица” и й помогна да отиде в гроба. „Неговата” компания „Домейн Бойар” продаваше вина на разработения английски пазар. Другарят „достоен” офицер от Първо главно с „мъжественото” име Маргарит я управляваше толкова кадърно, че тя фалира. А страната ни изгуби клиентите си на Британските острови.

Докато бе представител в Лондон на държавната туристическа компания „Болкан Холидейз”, агентът на Държавна сигурност Румен Драганов[29] я източваше в частна фирма на своя баща в България. През декември 1996 г. мой приятел, председател на Българската федерация по дартс, му предложил тази организация и „Болкан Холидейз” да организират съвместно верига от летни турнири по черноморските курорти. Драганов се съгласил, но го посъветвал да се обърне към фирмата на неговия родител. Което не пречи на това корумпирано ченге понастоящем да е директор на Института за анализи и оценки в туризма!

Указ № 56 от 1989 г. разкри небивали хоризонти пред разграбването на нашето национално богатство. Това мащабно престъпление в полза на червената върхушка бе извършено от „разузнавачите” от Държавна сигурност и предимно от представителите на Първо главно и на Четвърто управление. Същото се отнася и до банките. Техните директори и управителните им тела бяха все от средите на Държавна сигурност. Резултатът от тази дейност е налице. България е разграден и обрулен двор, за който споменават, че е „най-тъжното място на света”.[30] Още по-страшно е, че в момента „България е пета в света по застаряване според пореден доклад на ООН[31] И се движи с ускорени темпове към небитието. Само след две десетилетия няма да има кой да изкарва пенсиите на възрастните хора. А най-много след четвърт век българите ще бъдат малцинство в собствената си Татковина! Докато много от „достойните” офицери от Държавна сигурност, „работили за държавата”, ще добруват в лукса на някога тъй охулвания от тях Запад. И ще са го постигнали с онова, което БКП и нейните филиали откраднаха чрез своя репресивен апарат.

Нима не забелязвате, че думите „оптимизъм” и „надежда” звучат все по-рядко по нашите земи? Има ли хора, готови да запретнат ръкави, за да променим нещо? Или ще чакаме решението на „сляпата Фортуна”? Хамлетовата дилема ни пришпорва с непозната досега скорост:

Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички?[32]

А докато разсъждавате над този не философски, а екзистенциален проблем, очаквайте и финала на настоящия обзор. За да се уверите в лицемерието не само на поръчителите и извършителите на грабежите, но и на онези, които днес вият до небесата срещу ченгетата. Но самите те са ги изпращали на задгранична работа и са ги търпели, без да ги отзоват. Макар съвсем по ленински цялата власт да е била у тях.

 

               Следва.

 

Първата част на този обзор можете да прочетете в рубриката „Политика”, online:

Част І: Разузнавачи на държавата или шпиони, бранещи алчно червената номенклатура • В служба на СССР и Интернационала • Служителите на ДС са убийци и терористи



[1] Естествено, „почетното” звание „ловец № 1” бе запазено за Първия – за другаря диктатор Тодор Замфиркьов, на български Живков.

[2] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 190, 188-189. Подч. мое.

[3] Пак там, стр. 190. Подч. мое.

[4] Пак там, стр. 190-191. Подч. мое.

[5] Пак там, стр. 192.

[6] Пак там.

[7] Григор Лилов – „Сага за най-големите финансови афери”, липсват данни за издателство, местоиздаване и година на издаване, 6 част: В „Банката на годината” кръстосаха шпаги и секири политическите елити, online: http://freeinf.tripod.com/saga.htm

[8] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 192-193.

[9] „Някой има интерес да поддържа митовете около проекта „Нева”, интервю с Рачо Петров, в. „Банкер”, София, 10 август, 2002 г., в: Христо Христов – „Държавна сигурност. Част. 2.4: НТР и проектът „Нева”, в. „Капитал”, София, 12 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/12/959194_durjavna_sigurnost_chast_24_ntr_i_proektut_neva/

[10] Христо Христов – „Държавна сигурност. Част. 2.4: НТР и проектът „Нева”, в. „Капитал”, София, 12 септември 2010 г., online: http://www.capital.bg/blogove/dosieta/durjavna_sigurnost/2010/09/12/959194_durjavna_sigurnost_chast_24_ntr_i_proektut_neva/

[11] Любомир Веселов Филипов – Дата на раждане: 14.06.1945 г. Място на раждане: гр. Берковица. Вербувал го служител: о. р. Стоян Мишев на 22.06.1972 г., регистриран на 26.06.1972 г. Ръководил го служител: о. р. Стоян Мишев; о. р. Михаил П. Бозаров. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството:    ДС, ПГУ. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството – секретен сътрудник: агент. Псевдоними: Ровър. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Документи от ръководилите го щатни служители; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 2969; доклад на НРС рег. № RB102101-001-04/12-1394/ 13.07.2009 г. Снемане от действащия оперативен отчет:                1974 г. Публична длъжност или публична дейност: Член на Управителния съвет и Пленарния съвет от 08.07.1991 г. до 11.06.1997 г. Н-к на управление от 10.11.1989 г. до 14.09.1994 г. Подуправител от 14.09.1994 г. до 24.01.1996 г. Управител от 24.01.1996 г. до 11.06.1997 г.

[12] Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 196.

[13] Вж. Гордън Томас и Мартин Дилън – „Убийството на Робърт Максуел: Супершпионинът на Израел, който управляваше България”, „Алба С” ЕООД, София, 2003 г., стр. 223.

[14] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 276-277.

[15] Пак там, стр. 278.

[16] Селска принцеса, ит.

[17] Пак там, стр. 277.

[18] Пак там, стр. 307.

[19] Пак там.

[20] Вж. „Луджев: 80% от богаташите свързани с Държавна сигурност”, Труд онлайн, в. „Труд”, София, 2 ноември 2010 г., online: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=661296

[21] „Иван Костов е силно зависим от миналото си”, с Антон Тодоров разговаря Явор Дачков, в. „Гласове”, glasove.com, София, петък, 17 декември 2010 г., online: http://www.glasove.com/article-11217.php

[22] Антон Луков – „Демокрация или вКОСТяване? ”, от www.dnesplus.bg, „Afera.bg, Варна, 31 януари 2010 г., online: http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=8936&Itemid=9

[23] Доказан агент-провокатор, председател на Атлантическия клуб. Президент на Фондация „Манфред Вьорнер”, 1994 г. Председател на Настоятелството на Фондация „Общество и информация”, 2000 г. Секретар на Българската комисия по антарктическите наименования, 1994 г. Координатор на Програма „Маршалови стипендии за България” и на “German Marshall Fund”, USA, 1997 г. Член-основател и на “Wilderness Fund”, 1989 г. Изобщо, типично за ченгетата, дялан камък.

[24] Петьо Цеков – „На сергията: Костов или Бисеров – изберете сами”, в. „Сега”, София, Вторник, 27 февруари 2001 г., online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=1482&sectionid=6&id=00005 Подч. мое.

[25] „Иван Костов е силно зависим от миналото си”, с Антон Тодоров разговаря Явор Дачков, в. „Гласове”, glasove.com, София, петък, 17 декември 2010 г., online: http://www.glasove.com/article-11217.php

[26] Например ген. Атанас Семерджиев, ген. Кирил Косев.

[27] Лъчезар Тошев – „Сагата „Задгранични дружества”, в. „Демокрация Днес”, София, 23 септември 2006 г., online: http://www.decommunization.org/Articles/LToshev.htm

[28] Георги Тамбуев – „Власт, облечена в корупция”, Книгоиздателска къща „Труд”, София, 2001 г., стр. 276-277.

[29] Три имена: Румен Иванов Драганов. Дата на раждане: 02.08.1952 г. Място на раждане: Гр. София. Вербувал го служител: Подп. Иван Трифонов Марценков на 06.02.1974 г., регистриран на 19.02.1974 г.; ст. лейт. Христо Стефанов Тутеков, регистриран повторно на 01.07.1980 г. Ръководил го служител: Подп. Иван Трифонов Марценков; о. р. Любен Левичаров; ст. лейт. Христо Стефанов Тутеков; о. р. Маргарит Цеков Лишков; о. р. Венцислав Дешев. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството: СГУ-на МВР-ДС, отдел I, отделение V; ДС, управление II-VIII-II. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството – секретен сътрудник: Осведомител; агент. Псевдоними: Владимир. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Собственоръчно написани агентурни сведения; документи от ръководилите го щатни служители; рег. бланка-2 бр.; рег. дневник-2 бр.; картони обр. 4-3 бр. и обр. 6; лично дело IА-29675; работно дело IР-9024-2 тома; доклад на МВР рег. № RB202009-001-05/01-08-I-195/ 24.01.2008 г. Снемане от действащия оперативен отчет: 1988 г. Публична длъжност или публична дейност: Председател на Държавната агенция по туризъм от 21.2.1997 г. до 25.9.1997 г.

[30] Вж. “Comparing countries: “The rich, the poor and Bulgaria – Money really can buy you happiness”, from Print edition, Thursday, December 16th, 2010 г., online: http://www.economist.com/node/17722557?story_id=17722557

[31] „България пета в света по застаряване според пореден доклад на ООН. На някого въобще пука ли му за това?”, ВМРО – Българско национално движение – Демографски срив, София, София, 19 януари 2010 г., online: статията е свалена от интернет; в архива на автора.

[32] Уилям Шекспир – „Хамлет”, Валери Петров, преводач, Издателство „Отечество“, София, 1985 г., Трето действие, втора сцена.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.