Loading...
Последните четири български правителства, включая и настоящото, идват, действат и си отиват, спазвайки едни и същи правила. Това показва дори бегъл поглед на родната политико-икономическа действителност. Освен общите характеристики като – ширеща се престъпност /икономическа и обикновена/ и изявления на най-високо ниво за справяне с нея без реални резултати, задължително разминаване с дневния ред на обществото, съмнения за корупция и подкупност на най-високите етажи на властта, има и някои странични явления, подсказващи за общи генетични белези на управляващите от 1997 година до днес. Един от тях е тоталното им ослепяване и оглушаване за настроенията на обществото, някъде след първата година от взимането на властта. Резултатът е неизменен – на втората година от управлението си всички правителства от Костов до Станишев се представят неубедително на местните и президентските избори.
Загубата на позиции обаче се омаловажава и се представя като временен неуспех. Вероятността това да се случи и на правителството на Борисов е много голяма, тъй като сигналите досега сочат същия синдром. Много интересен е и друг факт – всяко едно от посочените правителства има някаква фикция, че определени негови успехи ще са достатъчни, за да му донесат изборна победа и втори мандат. При Костов това бе премахването на визите за държавите от Европейския съюз – тогава външният министър Надежда Михайлова дори отиде на границата ни с Гърция и мина пеша пред камерите и журналистите само с паспорта си, без виза в него. То бяха сълзи на радост, перчене и гордост. Всъщност това облекчи малка група богати нашенци, които си спестиха проблемите около визите, за хората с ниски доходи, които бяха и са определяща част от населението на страната, нищо съществено не се промени. Затова на фона на „мистър 10%“, компесаторките за милиарди, Евгени Бакърджиев и неговия газов „триумф“, Софиянски и неговия модел за управление на столицата, визите се оказаха незначителна стъпка и логично СДС загуби всички следващи избори, а Иван Костов си остана с прозвището бай Иван Визата.
При Симеон нещата се повториха едно към едно. Приемането ни в НАТО през 2003 година бе повод Соломон Паси да се разплаче няколко пъти публично на официални срещи, но като цяло управлението отново бе белязано с нарастващо недоволство на хората от стойността на живота, цените, трудното оцеляване и очевадната корупция при куп приватизационни сделки като тази за БТК. Логичното и тук не закъсня – царското управление се провали на местните избори, след това и на парламентарните, а на следващите парламентарни дори изхвърча и от Парламента. Само на премиера му остана прозвището бай Симо Европата като спомен, че ни е вкарал в НАТО и се е съгласил на всичко, което Брюксел поиска от него при изготвяне на предприсъединителните договори.
Дойде Станишев, но и той пое по същия път – да, приеха ни в ЕС, но днес, няколко години след това, се видя, че е било не дотам правилно. Нищо друго обаче не се промени – отново схеми за източване на държавата, съмнения в корупция, силно присъствие на енергийната мафия, постоянен ръст на цените и влошаване на качеството на живот в страната за преобладаваща част от населението. Премиерът реши, че ще получи доверие за втори път само с голото ни членство и харченето на милиардите излишък, натрупани през последните три години от управлението му. Нищо подобно, отново загуби от кметските та до парламентарните избори и само прозвището Станишко Излишъка остана в пространството.
Дойде Борисов и неговата партия ГЕРБ и пак същата песен на същия глас. Непрекъснато вдигане на цени, съмнения за корупция, че и не само съмнения, ако съдим по епизоди като аферата „Верту“, пак влошаване на живота на обикновените хора и на този фон – силна надежда, че със изграждането на стотина километра магистрали и десетина километра метро нещата ще се оправят. Вярно, Борисов ще остави магистралите за страната, но при бензин от 2.20 лв. нагоре все по-малко българи ще ги ползват. Като изключим тези с джипове и лимузини за по 200-300 хиляди евро, за които цената на насъщния и бензина няма значение. Те обаче не печелят избори. Дали познатият сценарий – загуба на кметските и президентски избори и след това на парламентарните ще се реализира, предстои да видим. Едно е ясно обаче още днес – синдромът на властта у нас е тотално ослепяване и оглушаване за реалностите, за нуждите и желанията на обикновените хора, наричани електорат и пълно разминаване с техните очаквания. Така че е напълно възможно в редицата от родни политически герои, тръгнали си безславно след четири години управление, да прибавим след две години и Бат Бойко Магистралата.
Photo: Vigo
