За морала на комуниста или как се наливат основите…

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0
1594

„И ще узнаете истината, и истината ще ви направи луди.

Сега, когато вече сте луди, нека ги забием!”[1]

У НАС ДРУГАРИТЕ БЕЗЧИНСТВАХА В ИМЕТО НА ХИТЛЕР, СТАЛИН И НА СССР

Когато червените интернационалисти и кафявите нацисти празнуваха 1 май Доброта и нравственост по болшевишки „Заслугите” на част от буржоазията или как се продава душа на Мамона Фашизъм ли? Имаше такъв, но след Девети

На 23 август 1939 г. в Москва СССР и Германия подписват Договор за ненападение и взаимна помощ. Болшевиките и нацистите скрепяват старото си приятелство чрез автографите на своите външни министри Молотов и Рибентроп. Дотогава те винаги са вървели ръка за ръка. Нали са рожби на онзи таен интернационал, който върти света на пръста си. Самият „баща” на Червената армия Леон Троцки пише: „ 

Гледам фотографията, на която Сталин и Рибентроп си стискат ръцете. На лицето на Рибентроп има повече увереност. Зад усмивката на лицето на Сталин се крие неувереността и объркаността на провинциалиста, който не знае чужди езици и при среща с хора, на които не може да заповядва, направо се губи… Въобще Сталин е лишен от творческо въображение, от изобретателност, заобиколил се е с посредствени хора и явно подражава на Хитлер, който импонира със своята изобретателност и смелост.

[2]

Едва ли някой ще обвини стария болшевик в привързаност към фюрера. Нито моя милост. Обратното. Родителите ми ненавиждаха Хитлер най-малкото за това, че според тях той бе докарал „другарчетата”. Всъщност те, комунистите

БЯХА СЪЮЗНИЦИ НА НАЦИСТИТЕ

И едните, и другите празнуваха 1 май – деня, в който през 1776 г. бившият юдейски йезуит Адам Вайсхаупт Спартак[3] официално обявил основаването на Ордена на илюминатите. И в Москва, и в Берлин развяваха червени знамена. С договора „Рибентроп-Молотов” си поделяха огромни сфери на влияние. „Няма нищо чудно в това, че Рибентроп се завърнал от Москва с най-възторжени впечатления от Сталин, които не пропуснал да сподели със своите колеги от обкръжението на Хитлер.[4] Той разказвал: „… В Кремъл се чувствах съвсем като сред стари партийни другари”.[5]След възхитителните разкази на Рибентроп Розенберг записал в дневника си: „Време е болшевиките да съставят своя делегация за конгреса на [нацистката] партия в Нюрнберг.”[6] Пък и нали самият идеолог на Германската работническа националсоциалистическа партия Алфред Розенберг бил юдейски болшевик от Естония, проводен от Москва при фюрера…[7]

По това време нашенските комунисти се кълнели във вярност към Сталин и болшевишката партия. По силата на формалната логика – и на Хитлер и нацистите. За всичко слушали гаулайтера на Комунистическия интернационал, техния „бащицаГеорги Димитров. Той вече бил съветски, а не български гражданин. На 7 септември 1939 г. Йосиф Висарионович приел пречупения в кръста Димитров в присъствието на свидетелите Молотов и Жданов. Какви ли мисли са минавали през главата на „героя от Лайпциг”? Дали като на забързани кинокадри през въображението му не се превъртали епизодите около подпалването на Райхстага, последвалия затвор, съда…? Възможно ли е поне за миг да го е жегнал споменът за предадените от него в ръцете на зверовете от НКВД Благой Попов и Никола Танев или за хилядите комунисти от различни страни, които изпратил в лагерите? Можем само да гадаем. Но застанал в поза „пудел”, Димитров изслушал наставленията на „бащата на народите” и смирено кандисал на всичко. Дори „заповядал терминът „фашизъм”, използван спрямо Германия, да изчезне от документите на Коминтерна, както вече липсвал от страниците на съветските вестници”.[8]

Няма да се спирам на подробностите около съюза между комунистите по целия свят и нацистите. Нашенският „ляв” печат също изведнъж заприличал на „десния” в Берлин. До 22 юни 1941 г. нито един комунист, роден в България, не бил антифашист – нито на думи, нито на дела. „Червените” възхвалявали Сталин и Хитлер. Другарят Добри Джуров си спомня как вече като войник в района на Любимец болшевиките в униформа започнали да тровят съзнанието на местните хора с приказки за СССР и за „осъществената мечта на работниците и селяните върху една шеста от земното кълбо. Разговорите за Съветския съюз, които само допреди няколко месеца можеха да доведат до арест и затвор, сега се водеха почти свободно. Сключеният пакт за ненападение между СССР и Германия внесе известно объркване сред фашистите. Само за няколко месеца в България бе устроена изложба на съветската книга, по будките се продаваха съветски вестници, дойдоха съветски футболисти и пред петнадесетхилядна публика, станала на крака, полицейската „музика” изсвири Интернационалът.[9]

Като всеки комунист Джуров лъже. Още след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. управляващите масони, до един агенти на чужди шпионски служби, установяват дипломатически отношения със СССР. Пак те основават дружество за българо-съветска дружба. Всичко това оцелява, докато на 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. Днес комунистите се пишат „антифашисти”, а бяха съюзници и приятели на нацистите в Германия. Правят го преди всичко за пари. Освен това зад тази измама прикриват своята собствена принадлежност към фашизма. Защото, следвайки дефинициите, всеки нормално мислещ човек разбира: у нас е имало фашизъм само след 9 септември 1944 г. И особено по време на поредицата от т. нар. Възродителни процеси.

Дали следните слова не принадлежат на някой „национален предател”, както са свикнали да се изразяват болшевиките, понастоящем наметнали разноцветни политически мантии? Не, ще цитирам част от завета на Дякон Игнатий: За тези, които насаждат омраза между хората, живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате помежду си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те, видите ли не предполагали, че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.[10]

Това – за сведение на пръкналите се от мазетата на Държавна сигурност пробългарски, протурски, процигански и проеврейскинационалисти” и на техните болшевишки господари. За мен едно е сигурно: Не бива да има давност за престъпленията срещу човечеството и човечността, извършени от комунистите през наложеното от тях на народа фашистко робство, довело и до насилственото унищожаване на повече от 222000 българи!

БЛАГОДАРНОСТ ПО ДЖУРОВСКИ

В своето „безсмъртно” произведение „МургашДобри Джуров без свян, дори с гордост разказва:

„В края на 1944 година в Окръжното управление на МВР в София се получи телеграма:

„Нанко Перпелиев, бивш полицейски началник в Плевен, е избягал в Югославия, където има роднини по женска линия. Същият е осъден от Народния съд на смърт. Вземете мерки да бъде издирен и върнат в България.

ОУ – милиция – Плевен.”

Две седмици по-късно дежурният въведе при мене един небръснат, мръсен, смачкан мъж, с глава, впита между раменете, и очи, които не се откъснаха от земята.

– Другарю началник, Нанко Перпелиев!

Трепнах. Нима наистина това беше моят съученик? Нима това е онзи жизнерадостен младеж, който участваше във всичките ни диспути и пръв запяваше песните вечер?

Не, това не беше той. Пред мене седеше просто полицай, потиснат престъпленията, които бе извършил, смазан от наказанието, което го очакваше.

Появилото се в миг поле на бръшляница, училищният салон и седенките изведнъж потънаха в миналото. Погледите ни се срещнаха и той се прегърби още повече.

– Добри… Господин началник…

Правилно, Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”. Да, това си струва времето, прекарано с тебе. – Седнете! Слушам ви!

– Господин началник, аз съм оклеветен… Нищо, което разправят за мене, не е вярно… Аз просто изпълнявах добросъвестно службата си… Вярно, сбърках, като постъпих в полицията, това беше огромна, фатална грешка, обаче… Добри, ти сам знаеш… Нали помниш, през 1939 г. ние се срещнахме с тебе… тогава аз знаех, че си комунист, можех да те арестувам, а те пуснах. Каже, помниш ли?…

И аз си спомних…

Беше в края на март 1939 г.

У мене вече бе се изработил рефлексът не да виждам, не да забелязвам, а просто да усещам приближаването на полицая или агента. Но дали защото пролетта вече бе настъпили или защото бързах да се срещна с Лена, не чух твърдите стъпки, които ме настигнаха, и когато една ръка легна тежко върху рамото ми, изненадан се обърнах.

Пред мене стоеше полицейски офицер с акселбанти и тънка, леко закривена сабя. Лачените му ботуши блестяха, а фуражката му бе леко килната встрани.

– Върви пред мене! И само ако посмееш да побегнеш…

Разкопча многозначително кобура на пистолета си.

– Че защо ще бягам?

– Ти си знаеш.

Беше Нанко. Не бях го виждал доста години, но знаех, че е инструктор в софийската полицейска школа….

Той вървеше на две крачки от мене и рязко командваше.

– Вляво, сложи ръцете отзад, не се оглеждай. Направо!…

Когато влязохме в участъка, възрастен мустакат полицай се затича напред и разтвори пред нас една врата. Нанко седна зад бюрото, а аз застанах прав, като мислех бързо за какво ли мога да бъда арестуван.

По лицето на полицейския инструктор бе плъзнала доволна усмивка. Той запрелиства някаква папка, после я бутна встрани.

Откога те търсим ние…

– Никой нищо не ми е казвал.

– Защото си забравил да си оставиш адреса…

Изглежда, сам се възхити на духовитостта си и като не преставаше да се усмихва, продължи:

– Това ви е лошото на вас нелегалните, че забравяте да си оставяте адреса в полицията. Но ние ви намираме и без адресни карти. Нищо не може да се укрие от нас. Нали разбра вече…

Аз разбрах, че е станало наистина някакво недоразумение.

– Защо? Аз имам и адрес, и адресна карта. Може би вие не знаете това. Проверете. Живея на улица…

– Я не се прави на занесен!

– Попитайте по телефона в Пети участък!

– Ще попитам! Ама ако си ме излъгал…

Натисна звънеца и след миг полицаят чукна токове:

– Запейте, гос’ин началник.

– В дежурната. Арестуван е.

След три часа отново ме въведоха при Нанко. Той бе ядосан и в ръка държеше някаква зелена хартия.

– Ти защо се отклоняваш от военна служба?

Събрах всичката си воля да изглеждам малко смутен и объркан.

– Няма такова нещо…

– Хората го търсят из цялата страна, а той… „няма такова нещо”. За самоотлъчка подлежиш на военен съд, разбираш ли?

– Не съм получавал повиквателна…

– Ето ти я! И още утре да тръгваш, че иначе…

Подаде ми листчето, което държеше, и ме накара да се разпиша, че съм получил повиквателната.

– Веднага отиваш в казармата и да знаеш: досиетото ти е вече там. За една дума ще идеш отново в затвора.

После със злорадство добави:

– Там не е като при нас. Хората пипат с желязна ръкавица. Така да знаеш. Свободен си!

Тази история искаше да си спомня бившият полицейски инструктор, бившият плевенски околийски началник Нанко Перпелиев и аз и досега не мога да си обясня дали наистина е мислил, че тя с нещо би могла да му помогне...”[11]

Колко ли мръсници, прочели горните редове, сега се усмихват доволно и потриват ръце. Дланите ги сърбят за убийства. Точно така постъпил другарят Добри Джуров със своя съученик Нанко Перпелиев, който му спасил живота. От „благодарност” го ликвидирал. „Моралът” на комунистите се съдържа в следните разсъждения на престъпника с шумкарски псевдоним Лазар: „Перпелиев, тук ти нямаш съученик, съселянин, другар от детските дни. И за какво ли всъщност можем да приказваме с тебе? За вината ти? Тя е доказана. За престъпленията ти? Те са разкрити. Може би за някои от твоите съученици, които са успели да се скрият, дори да наметнат плащеницата на „наши”.

А наистина доста продадоха душите и станаха „техни”.

ТРАГЕДИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ

Ще дам няколко примера. Някогашният главен редактор на вече забравения всекидневник „Вечерни новиниДелчо Кръстев криеше фамилното си име Хаджикръстев. Защото с него бил познат като член на Съюза на българските национални легиони и като поет, написал стих, славещ ОБозе почившия ни цар Борис ІІІ. След 9 септември 1944 г. „обърнал резбата”, казано на уличен жаргон, и станал предан комунист. Истината е, че някои от най-ортодоксалните болшевики произхождаха от бившата буржоазия. Та Делчо Кръстев, когото по-свободомислещите журналисти наричаха Хаджискръстев, защото все стоеше със скръстени като Мао Дзе Дун ръце, поканил за кум на сватбата си другаря Владимир Бонев – член на ЦК на БКП и два пъти председател на Президиума на болшевишкото Народно събрание (1972-1981). Разказвали са ми как този панагюрец Делчо се хвалел, че тогавашният кмет на столицата Тодор Живков присъствал на бракосъчетанието му. Пак същият Делчо Кръстев, изключително зъл, държащ се пренебрежително с хората другар, чиято дъщеря Луливера бе кадър на „Работническо дело”, бе застигнат от провидението. Сякаш за назидание неговият син Петър Кръстев – водещ репортер в радиото, твърде млад бе покосен от инфаркт. Сещайте се за Тодор Живков, Тано Цолов, Огнян Дойнов, Гриша Филипов, Симо Мадридски, Филип Боков, Желю Желев, офицера Енчев и пр. С тези неща майтап не бива. Ние забравяме, Господ – никога!

Друг пример. Майката на прословутия съсипител на бъргарския език и журналистика Валери Найденов – комунист и агент на Държавна сигурност, също била активистка на Съюза на българските национални легиони. Често изпъвала ръка в хитлеристкия поздрав „За България!” Завършила първия випуск на Висшия институт за физкултура и спорт. След като „палачинката се обърнала”, решила не само да оцелее, но и да се сдобие със „сладък живот”. Затова оправила биографията си, като се омъжила за съветския партизанин Георги Найденов. В качеството си на кореспондент на „Работническо дело” този „елитен” кадър на болшевишката пропагандна машина я отвел… чак в „империалистически” Ню Йорк. Сетне другарката Найденова ходела по приеми като съпруга на директора на БТА или на главния редактор на партийния седмичник „Народна култура”. Според легендата по време на разпитите в Москва на отвлечения от Истанбул благодарение на Ким Филби някогашен шеф на отделение „А” на полицията Никола Гешев, смятаният за български „суперполицай“ се надсмял над болшевишките следователи. Обяснил им, че техните селски простаци с окъсани потури ще се запознаят с красивите, чудесно облечени и добре образовани дъщери на буржоазията и ще се прехласнат по тях. Ще започнат да се женят за тези момичета и „по този начин ние пак ще ви управляваме”, подигравал се Гешев. Тази ирония се сбъднала и под лозунга, издигнат от внука на любимия Хитлеров автомобилен състезател Манфред фон Браухич[12], отявления комунист Павел Писарев. Казват, че той изрекъл прословутите слова: „Да се женим за внучките на Политбюро.” И сключил брак с наследницата на масона и архипрестъпника Васил Коларов, състудент на дуче

Още един пример. Малцина са чували за Стефан Бочев. Неговият баща бил „архикапиталист” – председател на Съюза на акционерните дружества в България. Сам той станал секретар на министър-председателя Георги Кьосеиванов [13] и даже се оженил за дъщеря му. По тази линия, в качеството му на служител в легацията ни, където пълномощен министър бил неговият тъст, Девети септември заварил Бочев в Швейцария. Ала като убеден демократ, той не изтраял и според много от „практичните” хора имал „глупостта”, да зареже своята „малка Аркадия” и да се върне да помага на последната оцеляла опозиционна брънка – на земеделците-николапетковисти. Което го превърнало в един от дългогодишните „обитатели” на „концлагерна България”, по собственото му определение.[14] Този достолепен човек, когото съвсем бегло познавах, Бог да го прости, също поднася примери на люде, продали душите си на комунистите. Той си спомня:

Друг един такъв „патриотичен водач” – ама и той ли е от „Легиона”, не съм сигурен – беше „Христо Кунчев-Фюрера”. Сега, в 1985 г., едва ли някой си спомня това име. И ако да, то ще е с презрителна усмивка… Но во време оно – хе, тогава, в годините 1935-1940 – Христо Кунчев беше избраникът на генерал Луков за… фюрер на България! А пък Христо Луков не беше един какъв да е генерал, ами сам две години оглавявалият Министерството на войната офицер![15] Комуто царят и Кьосеиванов бяха дали предпочитанието си… За пръв път видях физиономията на казания Христо Кунчев… в Рим, пролетта на 1939 г… Само много смътно бях чувал дотогава за това, дето генерал Луков го гласял за „фюрер”!… Пак видях тогова „Христо Кунчев-Фюрера” чак 1951 и 1952-53 – на Острова![16] И – все „културпросветник” – което ще рече „официална антена”[17] – в бригадите, в които попадах… Христо Кунчев-Фюрера нарежда ли, нарежда за „грижите на народната власт”… Години след разтурването на лагерите научих, че и нашенският фашистки кандидат-фюрер бил пуснат на свобода.[18] Че даже го оставили и да си довърши медицинското образование, което беше почнал при комунизма… и че си бил един „преуспяващ лекар”…[19]

Подобни примери, колкото щете. Да припомня ли, че бившият съдия в Страсбург и в нашенския Конституционен съд Димитър Гочев, издънката на прочутата някога предприемаческа фамилия Чилови[20], както и още много представители на някогашната буржоазия се уредиха с топли служби и съответните съпътстващи ги… досиета? Както отсъжда Стефан Бочев, тази буржоазия „криво се роди, криво живя, криво умря”.[21] Защото юдеомасонството, заразило т. нар. национално-освободително движение, окончателно показа рогата си след „освобождението”. В лицето на разбойниците, самообявили се за „поборници”, то унищожи старата патриотична, богобоязлива българска буржоазия, пренесла българщината през вековете. Строила черкви и манастири, училища и читалища, помагала на закъсалите и застъпвала се за прекрачилите закона пред властите. Замениха я люде, които „не се бояха от Бога и не почитаха царя”, както пропагандираше един от любимите на комунистите поети.[22] С малки изключения тези новобогаташи не бяха помирисвали барут и не бяха зървали ятаган. Те се изкараха „поборници” заради пари, за служби и пенсии. Бяха руски агенти, подчиняваха се на чужда воля и срещу солидно заплащане служеха на враждебна нам държава.[23] И пак по външна заповед насадиха незаличимата до ден днешен фалшива и унижаваща ни представа за някакво „турско робство”…

Ала заместилата я червена буржоазия бе най-страшното зло, което би могло да сполети народа ни. Където мина, трева не поникна. Тя не само олицетворяваше най-долните черти на нашенци, но заимстваше и крайния старозаветен садизъм на господстващите в СССР хазари. Приложи го върху нас и ни кла, както никой в нашата история не го бе правил. Морал ли? Тези зверове в човешки образ не познават нравствени понятия. По талмудски са научени да „изтриват от лицето на Земята” онези, които не им харесват, които са им неудобни, пречат им. И това е поне е три-четвърти от българската трагедия. Първата четвърт е в неизвоюваното освобождение, в подарената свобода, във всичко случило се в името и заради келепира на едно семействоРотшилд. Ала това е друга тема, която ми предстои да разработя в книга…

КРИВОРАЗБРАНАТА ЦАРСКА МИЛОСТ И НАСТОЯЩАТА БЕЗИЗХОДИЦА

Толкова лоша ли е била държавата Царство България, срещу която се биели нашенските болшевики? Самият Добри Джуров признава: „В онези години [преди трагичния 9 септември 1944 г.] хората нямаха кадрови досиета, нямаше отдели „Личен състав”, нито служби за проучване.[24] Когато узурпираха властта с помощта на съветските танкове, с какво „добро” замениха всичко това? Ами създадоха Народна милиция, чиято задача бе да убива и репресира. По образец на съветското НКВД и с помощ на комисари от там изградиха служба за партийна сигурност, която нарекоха „държавна”. Премахнаха свободата на съвестта, словото и сдруженията и я замениха с диктатурата на номенклатурата, която обявиха за „пролетарска”?! Ликвидираха политическите си противници, убиваха без съд и присъда или чрез инструмента на преднамереното, скалъпеното правосъдие”. Засипаха България с концентрационни лагери. Въведоха личните паспорти и задължителното регистриране по местоживеене и месторабота. Пак по съветски образец започна да действа институцията на жителството – правото само със съответното разрешение да се сменя мястото за живеене. След конфискацията на земята, обявена за „коопериране”, за поне половината ни сънародници софийското жителство се превърна в трудно постижима мечта. Появи се квалификацията „враг на народа”. Лепваха я на всеки, когото смятаха за „нетехен”. Другарите разкриха филиали на своята партийна сигурност във всяко предприятие и учреждение. Нарекоха ги отдели „Личен състав”. За да учи висше образование, всеки младеж трябваше да се снабди със надлежното позволение от организацията на Отечествения фронтОФ-бележка. Децата на „врагове на народабяха лишени от това право. Така страната ни пропусна да реализира маса таланти! И докато при масовите убийства, в затворите и лагерите загиваха десетки хиляди българи, техните майки и бащи, жени и съпрузи, дъщери и синове биваха изселвани или проверявани от службите „Личен състав”. Там нискочели ченгета определяха по-нататъшната им съдба. „Свобода по комунистически!

Както подчертава Добри Джуров: „Селяните трябва да видят с очите си партизанската сила, партизанското оръжие и оттук да тръгне мълвата из околните села за партизанската мощ.[25] Ето как се насажда страх, по-точно ужастерор! Не мога да спестя вината на цар Борис ІІІ и на тогавашните управници. Били са длъжни да не проявяват мекушавост, а да изгарят с нажежен меч болшевишката зараза. Така, както в Средновековието са горели чумавите на клада. Вместо това – прояви на криворазбрано християнско милосърдие. При партизанска акция на Трънския отряд се стига до сражение с полицията. Джуров обяснява: „За беда в сражение с врага куршум ранява Гьорето, който попада в плен. Една прищявка на полицейския командир и Гьорето вместо да бъде разстрелян, бил изпратен в затворническата група, която копаеше в рудник „Куциан”.[26] Нали се досещате, че след Девети е станал сатрап?…

Допускате, че това бил изолиран случай? Хайде де! Арестували другарката Елена Джурова. Разкрили я като терористка. Разпитвали я, но не й посегнали. Сама признава, че само: „Китките ми бяха разранени и аз дълго не можех да ги раздвижа… Накрая началникът, като написа нещо върху папката, се изправи.

Знаеш ли какво заслужаваш ти. Да вземе човек едно дърво, па да ти вдигне полата и да удря, докато се умори. Ама аз съм готов да направя един жест за тебе. Днес е третият ден на Великден и съм решил да го започна с добро дело. Пък и дядо ти…

Слушах го с широко отворени очи и нищо не разбирах.

– Ще те пусна да си вървиш при едно условие. Още днес да си вземеш партакешите и напуснеш моята околия. Върви където щеш, само тук да не ми се мотаеш…

Не вярвах на ушите си. Наистина ли ще ме пусне. Тогава дяволът започна да ме изкушава.

– Господин началник, искам да се оплача от вашите подчинени. Снощи един от тях влезе в килията ми…

Полицейският се намръщи.

– Кой е той?

– Един с бяло кожухче…

– Виновния ще накажа веднага – натисна звънеца и на прага се появи стражар. – Вкарай Киро в ареста! А вие се махайте веднага оттук. Оттук и от околията, разбрано ли е?

– Разбрано, господин началник. Аз винаги съм знаела, че в полицията служат културни и интелигентни хора…[27]

Когато докопаха властта, я развъртяха като гьостерица. Думата „милост” не съществуваше в техния речник. След многомесечно чакане мама, Бог да я прости, се добра до приемната на човешкото недоразумение Пеко Таков, издигнат от съветската партия до висш червен велможа – заместник-председател на Държавния съвет. Едва се сдържала да не проплаче, че без време са пратили мъжа й в отвъдното и сме на улицата – всичко ни е отнето от другарите. Заплашила да опъне палатка пред Партийния дом. (Щеше да бъде първата жителка на Града на истината.) Другарят (Прос)Таков високомерно й посочил вратата и я заплашил: „Благодарете, че сме ви оставили живи.” Горката ми майчица! Бе се почувствала двойно по-унизена и се сърдеше на себе си, задето предприела тази стъпка. Някак в унес повтаряше: „Обърна се към мен на „ти”.” Изглежда простащината му я успокояваше донякъде.

Бях на 22 и се зарекох: няма да им живея. И престанах. Въведох няколко вида мислене. Едното – служебно, за пред тях. Друго – за пред приятели. И трето – само за най-близките ми. Не ходех на манифестации и Ленински съботници. Системата бе толкова самонадеяна, че никой не забелязваше. В ОФ-то казвах, че членувам в комсомола и не се записах. А в комсомола твърдях, че съм в ОФ-организацията. Четири пъти ме приемаха зорлем. След 10 ноември 1989-а се заклех пред гроба на Тате, който наивно като повечето нормални българи вярваше на западняците и слава Богу, не доживя да види измамата им: „Никога повече няма да мисля, говоря и пиша по друг начин, освен по истинския. И никой не ще ме види пречупен. Аз съм свободен човек!

У нас малцина са свободни хора. А при мъжете направо има оскъдица. Имам предвид мъже като характер. Иначе панталони носят и жените. България се превърна в мина плакалница. Всички вият и призовават да се гласува за кандидатите на ОФ. Намират се и такива, които искат да направят изборите задължителни, като при социализЪма на другарите, когато се отчиташе активност пред урните от 99,99 на сто. Народе????

Приключвам този откъс с още едно признание за „ужасната фашистка власт” в Царство България. Джуров се е разприказвал: „Но струва ми се, у нас, в България, положението бе сравнително по-сложно, що се отнася до възможността за разгръщане на широко партизанско движение през годините 1941-1942 г. Благодарение на немските победи българската държава получи почти санстефанските граници. Този прост факт, както и да го тълкувахме, не можеше да не се хареса на хората. Освен това поведението на немските войски в България беше прилично. Намесата във вътрешните работи в страната ни бе прикрита от дипломатическите отношения и бе особено трудно да се обяснява на хората, че всички злини на България произтичат от хитлеристите, след като военните им победи бяха поставили цяла Европа на колене.

При това положение първите, пък и не само първите партизани бяха кадрови партийни и ремсови дейци. В тези дни партизанската борба нямаше популярността, получена през 1943-1944 година…[28]

Действително има нещо сгрешено и конформистко в „чипа” на този т. нар. народ. На 9 септември 1944 г. БРП (к) наброява не повече от 4500 члена, а едва една трета от тях са били в шумата. Година и нещо след това броят на комунистите достига 700000 души! Още толкова се записват в БЗНС, други 150000 – в младежката земеделска организация. В края на комунистическия режим „активните борци против капитализма и фашизма”, радващи се на тлъсти народни пенсии и на разнообразни привилегии, надхвърляха 200000! Даже се разказваха вицове, че ако шумкарите наистина били толкова, не би било необходимо Червената армия да ни окупира… По данни, съобщени от покойния главен прокурор Иван Татарчев, общият брой на агентите на репресивните тайни служби е бил около 3 милиона души![29] Навярно поне една четвърт са още живи. Старата ни имиграция изобилства от офицери и доносници на Държавна сигурност и РУМНО. Новата гъмжи от болшевики, от техни деца и внуци.

След продължителното комунистическо робство, след бягството извън страната на милион и осемстотин хиляди здрави българи, сред тях може би една трета – читави люде, при отрицателната раждаемост на българите и многократно превишаващата я на една малцинствена група, ми се струва, че за нас изход от кризата няма. Вярно, други ни надробиха попарата, но да сложим ръка на сърце и да признаем: тя се услади на мнозинството нашенци. Едни и същи хора (около 30 на сто от населението) с бюлетините си постоянно узаконяват познатата болшевишка номенклатура и нейните пълномощници, представящи се под различни „идейни” окраски. Все повече нашенци жалят за безвремието на социализЪма, когато всички бяхме равни в бедността, но някои другари бяха по-равни и безочливо богати на наш гръб. Изглежда, не случайно още преди седем лета съм написал, че „България не е заплашена от фашизъм, а от реставрация на комунизма”.[30] Днес тя е почти приключил процес.

Бог да ни е на помощ!

Рубриката продължава.



 

[1] Мото на американското списание за консервативно мислещи хора “Contact”, The Phoenix Project: A Light in Every Mind!, Las Vegas, NV.

[2] Лев Троцкий – „Сталин”, в: Ян Грей – „Сталин. Личност в истории”; Лев Троцкий – Сталин”, Издательство „ИнтерДайджест”, Москва, 1995 г., стр. 358-359.

[3] Един от синовете на другаря Джуров се казва… Спартак!

[4] Вадим Роговин – „Откровения и признания. Нацистская верхушка о войне „третьего рейха” против СССР”, Издательство „Мысль”, Москва, 1996 г., стр. 38.

[5] Пак там, стр. 25.

[6] Пак там, стр. 38.

[7] Вж. напр. Dietrich Bronder – “Bevor Hitler Kam: Eine historische Studie”, 2. erweiterte Auflage, Verlag Marva, Genf, 1975 г., стр. 211 и сл.

[8] Вадим Роговин – „Мировая революция и мировая война”, М.Б. и. „Москва”, Москва, 1998., XLII. Коминтерн защищает пакт, online: http://militera.lib.ru/research/rogovin1/index.html

[9] Добри и Елена Джурови – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г., стр. 123.

[10] Васил Иванов КунчевВасил Левски – „Предсмъртно писмо”.

[11] Добри и Елена Джурови – „Мургаш”, Четвърто издание, Военно издателство, София, 1983 г., стр. 106-108.

[12] Племенник на фелдмаршал Алфред Херман Валтер фон Браухич – началник на Генералния щаб на Вермахта. През 1955 г. избягва в ГДР.

[13] Масон. (Вж. Недю Недев – „Българското масонство (1807-2007), Издателска къща „Хермес”, София, 2008 г., стр. 386.)

[14] Подписът на самия тогавашен министър без портфейл Никола Петков се мъдри под наредбата за създаване на концентрационните лагери у нас след 9 септември 1944 г.

[15] Масон. (Вж. Недю Недев – „Българското масонство (1807-2007), Издателска къща „Хермес”, София, 2008 г., стр. 325.) Даже Александър Цанков, Богдан Филов и вътрешният министър Петър Габровски, внесъл за разглеждане от Парламента на антимасонския Закон за защита на нацията, са били масони. (Вж. Недю Недев – вече цит. съч., стр. 254, 348, 293, 382, 383, 394 и др.) (Петър Габровски е син на Никола Габровски, в чието лозе Димитър Благоев и Георги Кирков основават БСДРБ, по-късно станала комунистическа партия. Той е вуйчо на Елена Софиянска – майката на Стефан Софиянски, който също е обявен за масон. [Вж. „Зидари по български” към „Разкритите масонски тайни” от Валери Ценков, сп. „Тема”, брой 49 (62), София, 9 – 15 декември 2002 г., стр. 49.]) От известните ни политици, журналисти и военни преди 9 септември 1944 г. почти само генералите Иван Вълков, Пенчо Златев, Никола Жеков и Иван Шкойнов не са били масони. Дори комисарят по еврейските въпроси Александър Белев е евреин от Лом, по майка Миланезе. Той минавал за „дясна ръка” на масона Асен Кантарджиев,председател на обявената за „фашистка” патриотична организация „Ратник”. (Вж. Недю Недев – вече цит. съч., стр. 254, 390 и 398.) Винаги всичко е било под контрола на юдео-масоните.

[16] Концлагера Белене.

[17] Без съмнение – доносник на милиционерите.

[18] Преди 9 септември 1944 г. у нас е имало точно четири фашистки организации, чиито членове не надхвърляли 300 души (Съюз на бойците – Съюз на българите – Съюз на българите-фашисти; Български народен съюз „Кубрат”; Съюзъ „Българска родна защита”; Национална задруга за политическо възраждане), както и отделни привърженици на фашистката идеология. (Вж. напр. Гергана Величкова – „Пропагандата на фашизма в България 1922-1934 г.”, Издателство „ТИЛИЯ”, София, 2002 г.) Те даже безуспешно опитвали да издават вестници. Значителна част от финансирането им идвала от богати наши и италиански евреи. (Пак там, стр. 33, 48, 51, 70 и др.) Т. нар. „антисемитизъм” бил непознат: „Вестник „Кубрат” изтъква високото гражданско и патриотично съзнание на българските евреи след Освобождението, участието им във войните, приноса им в стопанския и културен растеж на България.” (Пак там, стр. 166-167.)

[19] Стефан Бочев – „Белене – сказание за концлагерна България”, Фондация „Българска наука и изкуство”, София, 2003 г., стр. 663-664.

[20] В телевизионно интервю този Чилов разказваше спокойно и без свян как като външнотърговец още от 1962 г. започнал да пътува по света, например до… Бразилия.

[21] Стефан Бочев – вече цит. съч., стр. 215.

[22] Добри Джуров разказва как партизаните влезли в с. Каменица: „Една много възрастна бабичка спря пред мене. „Сине, аз съм срещала Георги Бенковски. Бяха на коне. Минаха през селото, нахранихме ги и заминаха към Буново. После дойдоха русите. Сега дочаках вас да видя. Благодаря ти, господи, за радостта.” Прекръсти се и се поклони.” (Добри и Елена Джурови, вече цит. съч., стр. 550.) Пишеха Господ с малка буква, превръщаха черквите в свинарници и складове.

[23] Вж. напр. Георги Раковски – „Преселение въ Русия или руска-та убийствена политика за българыты”, Скоро-печатница на К. Т. Кушлевъ, Букурещ, 1868 г.

[24] (Добри и Елена Джурови, вече цит. съч., стр. 204.)

[25] Пак там, стр. 695.

[26] Пак там, стр. 537.

[27] Пак там, стр. 610.

[28] Пак там, стр. 275.

[29] Вж. напр. Георги Константинов – „Държавна сигурност и нейните досиета”, Издателство „Шрапнел”, София, 1999 г., стр. 33, 34.

[30] Вж. Георги Ифандиев – „България не е заплашена от фашизъм, а от реставрация на комунизма”, в. „Монитор”, София, четвъртък, 9 май 2002 г., стр. 17.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.