Предизвикан коментар, писан през Светлата седмица…

„Verba docent, exempla trahunt.”[1]

УДРЯ ЧАСЪТ ДА СИ ВЪРНЕМ ЦЪРКВАТА

Част І: ВЯРА ИЛИ ЛИЦЕМЕРИЕ

Спасението е в истинското християнство ● Да погледнем гредата в собствените си очи ● Духовни водачи или заслужили конформисти

Следните редове са предизвикани. Тяхното написване отдавна зрее в съзнанието ми. Онези от вас, които са прочели най-новата ми книга „Чудовището”, вече са се запознали с онова есе, което отразява моите схващания за съвременното християнство. Те са искрена изповед на предано вярващ в нашия Господ Бог Исус Христос човек. Иначе поводите за настоящата статия са няколко. 

Първият,- на 18 април 2009 г. имах нещастието да чуя началото на коментара на водещия на прякото предаване на църковната служба за Възкресение Христово по БНТ. И останах с впечатлението, че съм сгрешил канала. Попаднал съм на израелска, в краен случай на руска или американска телевизия, в която поради претенциите на всяка от споменатите държави да е „новият Йерусалим”, звучеше текстът на чуждия на християните Вехт завет. Все едно бях в синагога.

Вторият е закъснелия най-малко с 19 лазарника опит на светия синод[2] да измие срама от фасадата си и да поиска в срамежливо поднесена претенция въвеждането на вероучение като задължителен предмет в училищата. А пък министърът на просветата, другарят Даниел Вълчев, побърза да се опълчи срещу идеята. И с това всичко затихна. Ала моя милост не забравя. Затова нека припомня, че същият този Вълчев „на кръглата маса беше съветник на комунистическия генерал [Атанас] Семерджиев”.[3] Пак този министър, произхождащ от тежко комунистическо семейство, е известен с връзките и съдружието си с фамозния бивш външен- и заместник-вътрешен министър, както и ексначалник на Първо главно управление на ДС, о.з. ген. Любен Гоцев, със застреляния милиционер и „бизнесмен” Емил Кюлев[4] и с още редица представители на нашенската алчно червена мафия. Не случайно той бе избраник както на негово нищожество Симо Мадридски, така и на роденото с алена лъжичка в устата чудо на природата СерГей Стани-шев,[5] познат и като Джордж-Бушовия любимец “Mister Clean”.[6] В такъв случай за какво християнство, за какво вероучение може да става дума?

Третият повод са възторжените репортажи на млади и напористи журналистки, които в празничния ден всячески се стараха „един бюст по-напред да изложат”. И се мъчеха да ни внушат как църквите и манастирите са препълнени с хора, достигнали най-много до Христова възраст. И същевременно слушах и гледах контрасвидетелството на откровено момиче, което призна: модерно е, нещо става, забавно е. Като новогодишното присъствие на площада… Как може да се ходи на църква като на забава? Това да не е дискотека или публичен дом? Впрочем може би в това се превърнаха черквите у нас. По-рано, по време на тоталитарния режим бяха складове и дори свинарници. Справка: черквата в село Макреш, Видинско,[7] да речем.

И накрая четвъртият повод, е онова постоянно медийно лутане с въпросите: „Какво да се прави? А сега накъде?” Ако на нас някой ни е помагал, реално го е вършил, то това е църквата – родната Българска православна църква, ама с друг клир. Защото „Българският Великден”, както сполучливо нарече началото на църковната ни независимост отпреди век и половина един комунистически престъпник в своята пълна с неточности и измами книга, бе дело на уплашени, готови дори да отстъпят, но усещащи се преди всичко човеци, християни и българи люде. Ето откъде трябва да се започне според мен.

Защото църквата сме ние – общността от вярващи. Господ Го е рекъл: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.”[8] И в никакъв случай да не приемаме като пример за следване някакви разбойници, гръмко наричани „революционери”. Както пише нявгашният „архикапиталист”, а след това лагерник в Белене Стефан Бочев: „Ами да вземем случая даже с българите-революционери: става дума за националните, непосредствено преди Освобождението, действащи „с руска помощ” – тоест, конкретно казано, с руска финансова подкрепа. Не се ли превърнаха те… в голяма степен в едни агенти-проводници в България на политиката на тогавашна царска Русия? Не следваха ли те инструкциите на Петербург – даже и в Съединението? Не се ли опитаха да правят държавен преврат, не причиниха ли абдикацията на Батенберг?… Не се ли учреди чрез тях, чрез цялото това финансирано от царска Русия русофилство в България – нещо като руска „ипотека” върху още дълги десетилетия на българската политика? И впрочем не прозря ли истината относно освободителството чрез платено отвън емигрантство сам най-чистият и най-българският българин Васил Левски, който изостави упованието в сръбската и надеждите в руската „помощ”? И отиде в Българско – там, на основата на силите на самия народ, да върши там делото на този народ.”[9]

КАКВИ СМЕ НИЙ?

Нека послушаме завета на Спасителя, който ни учи: „А защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Или, как ще кажеш брату си: чакай, да извадя сламката от окото ти; а пък на, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш, как да извадиш сламката от окото на брата си.”[10] Затова да се взрем вътре в нас самите. Но да опитаме да го сторим отстрани, с окото на един от мъчениците на комунизма. Той ни описва такива, каквито ни е видял след дългото си пребиваване в ада на комунизма. Но преди това – съвсем малко статистически данни. В България има повече от 900 манастира и около 300 монаси и монахини! Някъде дори в градовете липсва и по един свещеник. Ала да дадем думата на Стефан Бочев:

„На Велики Четвъртък и Велики Петък пообиколихме с К. към храма „Ал. Невски” – да погледаме. Имаше какво да се види. Вече беше почнало онова натрупване на хора около храма, което скоро щеше да стане нещо като една великденска мода. Не че имаше в България тогава „религиозна вълна”. Хората чисто и просто се събираха в някаква спонтанна реакция, бледа и безопасна, против ежедневието. Пък ставаха там и интересни неща: банди безбожничестващи „атеисти” провокираха, издигаха атеистични лозунги. Тяхната работа – празна и тя, както и тази на мнимите… богомолци. Защото какви ти богомоблци? Ами че те трябва да са вярващи, за да са богомолстващи. „Атеисти?” Атеисти може да има само, където има и вярващи. А пък у нас как да го има едното, като го няма другото? Как да има „атеисти”, като няма „вярващи”? Какви ти „вярващи, че няма Бог”, като няма „вярващи, че има”? Ние сме си всъщност все още езичници – с някои и други остатъци от византийско-християнско варакладосване. Това е, ако искаме да говорим истината. Инак – приказки колкото щеш.

У нас „християнството” е оставило главно външни напластявания: и черквите – някакви средновековни „треби”; в душите – жалки, плачевни суеверия, ако изобщо ги има даже и тях.[11] Онова дълбоко сътресение, присъщо на активното, реалното християнство – виж европейското Средновековие, Реформацията, Ренесанса – не е могло да се състои в духа на българина – поне не след богомилството. Тъй че какво чудно, дето нашенският човек е останал духовно „беден” – не се е обогатил духът му от дълбокото рало на „култивиращото” въздействие на християнското чудо… Тъй че „християнството” на трупащите се около черквите в средата на века не беше проява на никакви „вярващи”. А пък „атеистите”, дето разгонваха пък тия псевдо”вярващи”, те си бяха най-обикновена проба изпълняващи партийно поръчение хулигани…”[12]

Кое е по-различното днес? Минете на по-малък празник или в неделя край храмовете. Пусто е. В столицата и то по в центъра може да срещнете неколцина богомолци и тройно повече гладни бедняци. Те са се превърнали в нещо като подвижни разписания на панихидите. Чрез тях оцеляват. Обаче многократно по-важно е онова, що се таи в душите на хората. Колцина са отворили умовете и сърцата си за Бога? И са готови най-искрено да признаят, че Го обичат повече от себе си? Ами спазващите постите? Никой да не ми отвръща, че най-важен е духовният пост, смирението. Защото няма как добра стока да се запази в развалена обвивка. Тялото е земната опаковка на душата и се нуждае от грижи. Никак не е безсмислена максимата, приписвана на поета Ювенал: “Mens sana in corpore sano” – „Здрав дух в здраво тяло.”[13] И не само това – постът е и самодисциплина. Как ще издържите на по-тежки изпитания, след като не сте в състояние да понесете елементарния пост? Няма място за оправдание с болести, защото те се церят с пълен пост (гладуване) или с умерена безмесна храна. Хубаво го е формулирал Стефан Бочев: „У нас „християнството” е оставило главно външни напластявания.” Това вече не е християнство.

ЦЪРКВАТА – НАЧИН НА УПОТРЕБА

Що за духовни водачи има българският народ? На 27 юли 1945 г. прехваленият екзарх Стефан отива в Москва, за да падне на колене пред своя нов господар и покровител. В доклада си за тази среща той пише:

„Георги Димитров застъпва гледището, че църквата трябва да бъде силна… Въобще неговата доктрина беше да се засилва [църквата] в духа на народните обичаи и традиции, религиозния дух, да се създава една истинска народна църква, а не попска и владишка… Обеща да ни подкрепи, искайки от нас безрезервна преданост към О.Ф., като най-наложителна основа за управлението на България.”[14]

По онова време обстановката в страната е ужасна. Минали са безнаказаните кървави дни след 9 септември 1944 г. В тази комунистическа вакханалия без съд и присъда са избити около 30000 българи. В репресиите срещу нашето православно духовенство падат повече от 100 свещеници, други 500 са изтезавани и хвърлени зад решетките. На повечето от тях им предстои да станат жители на концлагерна България.[15] Католически и протестантски свещеници са съдени, бесени, разстрелвани или тикани зад решетките.[16] Злочинствата на другарите подминават „духовния водач” екзарх Стефан. Със своята вярност на синедриона и негавата комунистическа партия и с послушанието си той е опазил жалкото си битуване на марионетка в расо. От писмо до Трайчо Костов от 13 ноември 1944 г. разбираме, че началникът на Отдела на българската милиция, главорезът Лев Главинчев се е развихрил и здраво върти калъча. „Главинчев, по националност македонец, в миналото терорист, възглавявайки сега работата по арестите… подготвял ареста на всички членове на Светия синод, с изключение на Софийския митрополит Стефан.”[17]

Всъщност Главинчев е евреин, а екзарх Стефан и пловдивският митрополит Кирил са масони[18]. Масоните са криптоевреи и полагат клетва пред „великия архитект на вселената” Луцифер. Признава го навярно най-влиятелният масон в американската история Албърт Пайк в обемистата си книга „Морал и догма”.[19] Ето причината, поради която двама висш църковни сановници загърбват Божия завет и се втурват да спасяват богоубийците от работа в германските трудови лагери. Една наложена от ционистите мярка спрямо евреите, с която може да не сме съгласни, но такава е била ситуацията по време на войната – не искали доброволно да се изселват в Палестина.

Ала забележете: нито Стефан, нито Кирил се застъпват за своите смазани от комунистическата власт подопечни свещеници; нито за католическите и протестантските им събратя, предадени на старозаветно заколение. Нали „архиереите” са дали обет не пред Бога, а пред наместника на Луцифер у нас Георги Димитров – няма да правят „попска и владишка”, а болшевишка църква. Нито веднъж не издигат глас в защита на онези стотици хиляди православни християни, които атеистичната болшевишка власт избива без съд и присъда, чрез инсценирани съдебни процеси или натиква в концентрационните лагери и затворите. Почтените духовници комунистите ги яли. Паството, миряните – също. Продалият душата си Кирил е награден с патриаршеския трон, а събратът му по следовничество на Юда Стефан довършва дните си в земно блаженство в Бачковския манастир.

През 1971 г. след смъртта на Кирил ЦК на БКП назначава за патриарх кроткия съветски възпитаник Марин Найденов Минков от с. Орешак, Ловешко, познат като Максим. Той е верен на партията и на нейния пръв ръководител. Не се свени да засвидетелства своята лоялност. В отговора си на поздравленията след като партията покрива главата му с бялото патриаршеско було Максим заявява: „Следвайки патриотичните традиции, Българската православна църква ще продължи да възпитава у вярващите любов към социалистическата ни Родина, ще насърчава съзнателния труд за нейния по-нататъшен разцвет, ще внася своя принос за укрепване на вековната братска дружба с руския народ и другите народи на Съветския съюз.”[20] А след две години направо разкрива своята обич към правешкия каскет: „Ползвам се от случая да засвидетелствам пред този избран форум на държавни и обществени дейци високата им почит и признателност към Народното правителство начело с всеуважаемия министър-председател Тодор Живков и да ги уверя, че Св. Синод, свещенството и православното изпълнение ще се трудят с любов и преданост…”[21]

С тези свои думи и с делата си Максим заслужава покровителството на Първия, както и да бъде ухажван от номенклатурата. Получава и не малко материални облаги. За своята племенница Максимка „патриархът” урежда огромен апартамент на… булевард „Цар Освободител” в столицата. И още, и още… Стефан Бочев обвинява:

„Ех, ще се променят един ден, дай Боже, времената. И ще почне тогава нашата „родна православна” [църква] да съчинителства за мъките си. И ще е права: ако би почнала да докладва за душевните свои терзания от това, че се сложи тя на нашата мила народна болшевишка управия… Но да се плаче за някакви си концлагерни мъки; от окошарвания „там”, от лежане по лагерите? Не-е, виж, пардон, ама ако е имало „лежане” за нейните архиереи, то беше лежане във „Волгите” и „Чайките”. И от преяждане и препиване, а не от пребиване.”[22]

Обаче Българската православна църква е овдовяла много по-отдавна. Още от времето, когато е превзета от масоните. След 9 септември 1944 г. тя е инфилтрирана от офицери и агенти на безмилостната Държавна сигурност. Със сигурност такъв е старозагорският митрополит Галактион – агент Мишо. Митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф призна своите взаимоотношения с тайните служби на комунистическия режим преди 1989 г. Казват, че врачанският митрополит Калиник е офицер от ДС. Агенти на същите зловещи служби бяха покойните митрополити Панкратий и приближеният на болшевишката „принцеса” Людмила Живкова Пимен – агент Пирин. Вече бяха обнародвани част от доносите на неврокопския митрополит Натанаил, съсипал не една съдба. Мнозина са потомствени милиционери[23] (варненският митрополит Кирил например)[24] или деца на активни борци против фашизма и капитализма (пловдивският митрополит Николай да речем). А почти всички са преминали през съветските уж духовни, а всъщност специални школи.

Развратът и особено хомосексуалният са превзели митрополии и манастири. Видинският владика Дометиан е прочут коцкар, обичащ гуляите и скъпите автомобили. Лично аз не изпитвам никакви съмнения относно връзките му с комунистическите репресивни институции. Знаменит с необуздания си хомосексуализъм бе покойният главен секретар на светия синод Геласий.

„Скъпи Милчо, не разполагам със свободно време да ти напиша топло писмо, но вярвам, че ще ми простиш за това, защото времето не ми стига за нищо. Не унивай, бъди мъжествен и преодолявай изпитанията, които ти се изпращат с мъжество.”[25] Това е началото на един епистоларен „шедьовър”. Авторът е вече покойният мафрианополски митрополит Геласий, всъщност варненецът Георги Костов Михайлов. Не се учудвайте, че такава епархия не съществува. Така се подписваше някогашният най-добър майстор на архиерейски корони. Когато узнаят, че през 1987 г. Гошко Михайлов-Геласий е бил назначен за нюйоркски митрополит начело на Американско-австралийската епархия, и на децата ще им стане ясно, че е бил човек на ония служби. Казват че донасял със същото усърдие и прецизност, с които бродирал митрите. В декларация по повод на хиротонията му (въвеждането в по-горен сан – по-точно чин), назначеният патриарх Максим подчертава: „Геласий е по природа кротък и справедлив, познаваме го като благочестив и непорочен духовник.”[26]

Други неща четем в „Летописа” на Светата Рилска обител. В том VІ, стр. 102 архимандрид Климент Рилец е записал: „На 7 март 1979 г. Преосвещеният Игумен епископ Геласий строго ми заповяда да прекратя писането на дневници и спомени из живота ми. Той ми даде ултиматум до 5 април т.г. да му предам всичко писано от мене, като събера каквото съм раздал някъде. Подписах декларация, че занапред няма да пиша дневници и спомени, ако остана под покрива на Св. Иван Рилски. Началните листове откъснах и изгорих… Никой през живота ми така не ми се е карал. Заплаши да ме премести в друг монастир.”[27]

Кой казва, че църквата ни била културно и научно средище? Съвременните милиционери с килимявки не разрешават своеволието „писане на спомени”. Трябва да има ред! Казарма е това – пардон – манастир, а не… Фактът, че бе главен секретар на светия синод, доказва връзката на Геласий с МВР. Защото това бе милиционерска длъжност.[28] Преди покойния любител на млади калугери тази длъжност заемаше и Дометиан. Притажавам копие от документ, в който дори представителите на МВР се допитват до него във връзка с някакво назначение…

Иначе казват, че съветският възпитаник Геласий бил влюбчив и ревнив. Явно даровитият послушник Милчо много му липсвал, защото в писмото си до него почти проплаква: „Скъпи Милчо, ако Игуменът те пусне за някой друг ден, ела да се видим и поговорим. Защото колкото и да се старая в писмото да ти обясня някои неща, не мога да го сторя пределно.”[29] Какво толкова е написал на обичния си, че се е наложило да завърши словоизлиянието си със следните указания: „След прочитане на писмото ми или го скрий на тайно, или го унищожи, за да не попадне в ръцете на тия недостойни за званието хора.”[30] Типично „калугерско шушукане” – един срещу друг… А финалът е съвсем мелодраматичен: „… Оставам с неизменна обич към тебе. Твой верен до гроб духовен баща: мафрианополски митрополит Геласий.” Сърцераздирателно – „Ромео и Жулиета” по попски!

През 1991 г. същият силно влюбен в Милчо дядо Геласий навярно в качеството си на приближен на Максим превръща параклиса на църковната централа в склад за отклонявани със съгласието (и сигурно с участието) на комуниста Петко Симеонов чуждестранни помощи. По всяка вероятност синодалният старец е вършел тези престъпления от любов, за да угоди на милия си Милчо… Свещеници са споделяли с мен, че по онова време алчният „архиерей” ги е принуждавал да продават джинси и портокали на битака и по други тържища. А някога Господ Бог изгонил търговците от храма… Днес черквите ни са заприличали на вертепи, както някога се изразил Сам Исус Христос.[31]

„Друга музика”, както хортуват младите, е Дометиан, всъщност Димитър Попвасилев Топузлиев. Този питомец на Московската духовна академия постоянно задирял булките. Журналистката от Враца Нина Несторова Попвасилева се оплаква в Жалба до Живковото Външно министерство, че на 26 април 1985 г. била „изнасилена от епископ Дометиан в Софийска митрополия в спалнята на епископа”.[32] Лично аз не вярвам в това „изнасилване”. Познати свещеници твърдят, че на младини Дометиан бил хубавец и жените едва ли не сами му се предлагали. Кой знае? Но че примерът му нито е духовен, нито е за следване, няма никакъв спор. Фактът, че „светиня му” е бил изпратен на богословска и езикова специализация в Швейцария, означава само едно: трябва да отворят досиетата на клира! Кадровиците от ДС са го оценили по достойнство: „… Въпреки високия духовен сан поддържа връзки с жени, което се стреми да пази в тайна?!… Умерено религиозен, не одобрява някои консервативни религиозни догми. Лоялно настроен към обществено-политическия строй в НРБ и проявява много добро отношение към Руската църква и Съветската държава… Отстоява позицията на НРБ, СССР и социалистическите страни, член е на подкомисията на Християнската мирна конференция за Близкия изток.”[33]

Колко „богоугодно” и „патриотично”! Да не мислите, че споменатите са изключение? Нима не ви е известно, че най-малко 90 на сто от настоящите членове на светия синод са преминали съответните съветски (малцина днешните руски) школи? Както твърдял покойният свещеник Анатолий Балачев: „… 95 на сто от преподавателите в тогавашната Духовна академия са били сътрудници на политическата полиция. Владиците пък работели за две управления – за зловещото Шесто и за разузнаването”.[34] В чие име проповядваха тези „умерено религиозни” попове с пагони под расата си? Едва ли в името на Отца и Сина и на Светия Дух. По-скоро

В ИМЕТО НА ТАТО, БКП И СССР

Ако си направите труда да разгърнете течението на печатния орган на светия синод „Църковен вестник”, няма начин да не пожелаете земята да се отвори и да ви погълне от срам. Срам не толкова заради вас, понеже сте слушали речите на червените попове, а заради самите тях. И ще се чудите как ги търпи Господ? Ето защо: „Постановленията и решенията на партийното ръководство винаги са били извор на светла творческа тревога, мощни заряди от творческа енергия, отправени към сърцата на труженици от села и градове. Ние знаем: думата на БКП е закон. Тя неизменно се превръща в дела, защото представлява синтез от въжделенията, силите и мъдростта на народа… И сега, както във всяка битка, ще ги води БКП – отрядът на най-добрите.”[35]

Бог ли? Какъв Бог? Атеистите са превзели църквата. „Бог” им е правешкият циганин Тодор Замфиркьов, на български Живков. Техни „апостоли” са членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Стефан Бочев съвсем вярно е констатирал, че е имало голямо „лежане”, но не „по лагерите… Ако е имало „лежане” за архиереите, то беше лежане във „Волгите” и „Чайките”. И от преяждане и препиване, а не от пребиване.” Но да продължим с „Църковен вестник”:

„На 12 март се състоя пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия, на който бе обсъден и одобрен проект за Програма на Партията… Под ръководството на партията НРБ успява да изгражда щастливо настояще благодарение на дружбата, сътрудничеството и взаимопомощта със страните от социалистическата система, благодарение на все по-пълното, на всестранното сближаване с великия братски Съветски съюз…

Комунизмът е обща цел на всички народи.

Комунизмът е прекрасното и щастливо бъдеще, към което БПЦ води българския народ.

Родната Църква, като духовна майка на своя народ, посреща с радост тази проектопрограма като „вдъхновяваща програма за изграждане на развито социалистическо общество”, както тя е наречена в ежедневната преса. Чрез своите служители, духовници и миряни, тя ще даде своя принос за нейното правилно разбиране и правилно прилагане в живота на народа. Идеалът на красивото комунистическо общество, към което БКП води народа, е добре познат на църковните хора още от зорите на църковната история.” [36]

Това е позицията на светия синод. Ето го истинското лице на „пазителите на вярата”. Каква низост – институцията, съхранила ни през столетия на падения и бури, да ни тласка към „всестранно сближаване” с антихристиянския Съветския съюз”! Със страната на неоталмудистите, богоубийците. Държавата, в която през най-лютите зими завързваха православни свещеници за железни огради, заливаха ги с вода и ги оставяха да се превърнат в ледени висулки! Ако по онова време Максим и неговата разбойническа милиционерска шайка са заблуждавали властите, те са нарушавали деветата Мойсеева заповед, в която уж вярват: Да не лъжат. Или може би имат оправдание, че тя всъщност гласи: „Не лъжесвидетелствувай против ближния си.”[37] Преди всичко те не само лъжесвителстваха против ближните си – вижте интимното писмо на Геласий, но и извършваха Юдовия грях – предателството. Дали пък клирът наистина не ни води по пътя към комунизЪма?

Най-непростимо е богохулството на църковните „предстоятели”. Те са внушавали измамата, че християнството още от своето възникване е водило хората към „красивото комунистическо общество”. Макар Сам Господ Бог назидателно да бе наредил на предците им: „… Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.”[38] Начина, по който пригаждат Светото Писание към отстояваната от тях комунистическа кауза издава прекия им произход от фарисейството и по-специално връзката им с гонителя и убиеца на християни Шаул от Тарс, познат и като апостол Павел. От векове християнството е разядено и дори превзето от павликянството. Учението на Исус Христос е подменено с „фарисейския квас” – талмудизма.[39] Ала с юдейската намеса в християнството, с противното на Божия Завет навлизане на синагогата в него, с клеветите на фарисеите и техните наследници спрямо нашия Господ Бог и с някои догматични проблеми ще се занимая в продълженията. За да припомня живото Слово Божие и как църквата и ние с нея сме се отклонили от него.

Да завърша с признанието, че никога не съм бил толкова наивен да повярвам, че Максим и неговата шайка в раса ще признаят: „Всички съгрешихме и вкупом непотребни станахме.” Нито за миг не съм допускал, че са способни на покаяние и оттегляне в манастирската тишина. След 10 ноември 1989 г. им предстоеше ново голямо лежане. Този път не във „Волги” и „Чайки”, а в „Беемвета” и „Мерцедеси”. Впрочем същото важи и за т. нар. отцепници – комунисти, ченгета, мутри и конформисти, скупчили се около друга трапеза. „Винаги готови” да пометат Максимовите милиционери, за да седнат на местата им, по всяко време. При такива „пастири” как стадото да не е опърпано и разделено? Горко ни с подобни „водачи слепи”, които се кълнат в златото, а не в храма…[40]

Виновни сме, че ги търпим. Дваж по-виновни ще бъдем, ако не им отнемем и златото, и храма. Време е за началото. Удря часът на новия български Великден. Дано не ни завари в междучасие…

Следва.