Loading...ИСТОРИЯТА СЕ ПОВТАРЯ, НО ЗА СЪЖАЛЕНИЕ КАТО ТРАГЕДИЯ ИЛИ ФАРС
Днешното време много наподобява това преди 115 години. И тогава се е сгромолясала една диктатура, и тогава са хранели надежди за справедливо и демократично развитие, но с една съвсем малка разлика: имало е подготвени и доблестни политици, които са могли да осъществят народните въжделения.
Как ни се иска да се върнем в онова време, и ако не можем, поне да си спомним с добро за ЕДИН от строителите на съвременна България.
Дали ще имаме сили да повторим неговия опит?
Би ни се искало да видим отбелязването на тази дата по подобаващ начин, което е особено актуално сега, във време на роене и обезличаване на политически партии и безкрайни разговори за автентичност на „политическото пространство”, автентичност на „дясното”, автентичност на „лявото”, забравяйки, че народът, гражданите имат нужда от своята „res publica”, от своето «народно достояние» – разумната и справедлива държава. За нас, гражданите, е интересно връщането към полезните исторически примери. Това ще ни помогне много да се ориентираме в политическото ни настояще.
Месец май носи особена символика в българската политическа история. В Третата Българска държава той е свързан със сгромолясването на един тираничен режим и откриване пътя на мирното съзидание и общонародно сътрудничество. Преди 115 години съдбата е била по-благосклонна към Родината ни, защото е съдействала да се родят, отгледат и съхранят забележителни по своите достойнства и доблест личности.
Когато след няколко несполучливи опита за съставяне на правителство след приемане оставката на Стефан Стамболов, Н.Ц.В. Фердинанд I възлага на д-р Константин Стоилов да го оглави, Той е поздравен за своя избор с 12 000 телеграми от цялата страна, а 50-членна депутация от софийски граждани се явява в двореца, за да изкаже доверието, което гражданството има към новия министър-председател.
(За да изтъкнем величието на момента и доблестта на държавника Стоилов, ще си позволим да напомним няколко политико-исторически факта.
По това време, май 1894г., д-р Константин Стоилов е само действащ адвокат, макар и най-известният в България, когото са носили на ръце след блестящата защита на Екатерина Каравелова, съпруга на политическия му противник П. Каравелов, която беше заявила, че едничко лично доверие има само в д-р Константин Стоилов. Д-р Константин Стоилов се явява защитник и на преследвания от Стамболов митрополит Климент (Васил Друмев) в Касационния съд. Митрополит Климент, произнася една проповед в защита на православието и изобличава католицизма. Това засяга персонално Кобурга и той, чрез министър-председателя Стамболов, започва наказателно преследване. Стамболов заповядва да заточат митрополита в Гложенския манастир, а тайно разпорежда на свои верни хора да го ликвидират. Когато опитите не успяват, митрополит Климент е подложен на съдебно преследване и присъдата е обжалвана в Касационния съд. Адвокат по делото е д-р Константин Стоилов. Възмутен до дъното на душата си от потвърждаването на неправилната присъда, той до края на живота си не стъпил повече в този съд, и отбелязва в дневника си: „Имах блестяща сполука в защитата си! Знаех безхарактерността и подлостта на нашите съдии, но че са паднали толкова низко, не предполагах. Позор на правосъдието.” Стоилов в края на 1892г. вече е прекъснал връзките си с Двореца по повод промяната на Конституцията. На 2 декември в Народното събрание постъпва предложение на правителството (Стамболов) за изменение на чл. 38. върху вероизповеданието на престолонаследника. При второто и третото четене 239 народни представители гласуват за изменението, а 13 са против – имената им се записват, между тях е и д-р Константин Стоилов. Той е решителен противник на изменението и когато княз Фердинанд се обръща към него за съвет, изказва подчертано това си становище. В писмото си от 23 декември той му пише: „Изменението на Конституцията ме много изненада и извънредно учуди. Самото споменаване на чл.38 е съдбоносно. Моето немеродавно мнение е в смисъл, че в интерес на страната и нейното бъдеще, в интерес на династията и на трона на Ваше Височество трябва най-енергично и най-недвусмислено да отхвърлите изменението му.” Малко по-късно се изяснява, че въпреки привидното си колебание княз Фердинанд е действал решително за прокарването му. По този повод д-р Константин Стоилов прекъсва връзките си с Двореца. В дневника си отбелязва: „След последните произшествия нямам вече нищо да съобщавам на княза, нито да давам съвет.” В работата на IV Велико народно събрание, което приема изменението на чл. 38, той не участвува…)
Иван Вазов пише на д-р К. Стоилов: „Поздравявам Ви с великата мисия, възложена Вам от Н.Ц.В., чиито избор отговаря на интимните желания и предвиждания на всеки български родолюбец, както и с щастливото формиране на кабинет, който блести с имена на високо даровити и опитни политически мъже и се радва вече на всеобщо доверие и уважение.“
След 35 години Ив. Пеев-Плачков, министър на народното просвещение в няколко правителства, разсъждава: „Наистина само Стоилов със своя благ и чистосърдечен характер, със своя горещ и постоянно буден патриотизъм, просветено схващане интересите на отечеството, примерно търпение при постигане на гонимата цел, пълно отсъствие на страсти, тъй гибелни при служене на отечеството и строга справедливост можеше в онова време да запази държавния кораб от бури и сътресения, които не са редки в историята след сгромолясването на един потиснически и дълготраен режим. Само Стоилов със своя политически такт и съобразителност можа да запази реда и да възстанови нормалния конституционен живот без сътресения.“
Димитър Благоев пише: „Падането на осемгодишната тирания се посрещна от целия измъчен български народ с неописуема радост. Радостта ни беше толкова голяма, щото избавлението ни от падналия режим се нарече второ освобождение. Денят 18 май се посрещна с грамадни надежди от целия народ за едно по-добро, по-свободно и по-законно бъдеще.“
Първото обръщение на д-р Константин Стоилов към своите сънародници гласи: „Най-добрият начин за изграждане на доверие към настоящото правителство е бързото повръщане на спокойствието на духовете… Това е най-ясното доказателство, което можем да дадем, че българският народ е способен да ръководи участта на отечеството си … моля гражданите да се повърнат към мирните си занятия и с това да съдействат на правителството в изпълнение на трудните му задачи.“
А в последвалото Окръжно 5923 се казва: „Правителството ще се придържа най-строго със законите на страната и на първо място с конституцията, и такова придържане то изисква и от подведомствените си чиновници… Точно, честно и добросъвестно изпълнение на длъжностите, безпристрастие към всички граждани и справедливост във всички мероприятия. То настоява за строго преследване на всички лица, които са направили за свой занаят размирничеството.“
Едновременно със започването на държавническата дейност, в която свързва в едно идеята за свобода с идеята за законност и порядък, д-р Константин Стоилов се грижи да си осигури една широка обществена поддръжка. Застанал начело на управлението като олицетворител на цялото опозиционно течение, прогласил принципа „свобода и законност“, той не иска да се облегне на никоя от старите партии, а на една нова сила, „която като сплоти и съедини всички частни и самостоятелни сили в отечеството да спомогне на правителството да изведе страната от хаоса, като въдвори законност, премахне злоупотребленията и да избави отечеството от политическото и финансово банкрутство.“
На 3 юни 1894г. около 300 софийски граждани, принадлежащи на разни партии, се събират да обсъдят въпроса за сливането на старите партии в нова. Новата партия е наречена народна.
И в/к „Свободно слово“ пише на следния ден: „Днес се извърши едно велико събитие, доброволно и чистосърдечно сливане на досегашните и неотдавна враждебни една на друга Цанкова, Каравелова и Радославова партии.“
Стоилов не е могъл да предполага, че сливането на всички, споменати в решението на софийските граждани, партии в една партия ще бъде трайно, ала той бил уверен, че това решение все пак ще му даде възможност да създаде по-нататък една нова обществена сила. Решението на софийските граждани внесло в страната успокоение и не дало възможност, във време на изборите за ново законодателно събрание да се проявят дребните партизански съревнования.
„И наистина Стоилов успял да привърже към себе си видните хора почти от всички партии, той се постави с тях в преки лични връзки в обиколките си из страната по време на изборите и ги задържа като предани привърженици до края на живота си. Важното в случая е да се отбележи, че той не диреше връзка с разни службогонци, а си спечели симпатиите и поддръжката на хора самостойни, които не ламтят за служба, но които имаха силно влияние в средата където живееха. Още в първата сесия на Народното събрание от Стоилов се отделиха Радославов и Тончев с приятелите си, ала Стоилов имаше вече зад себе си една силна партия, която го подкрепяше да управлява с голям успех от 19 май 1894г. до 19 януари 1899г. В тази партия влязоха всички бивши консерватори, всички бивши съединисти от Източна Румелия, повечето от привържениците на Цанкова и доста голям брой от привържениците на Стамболова и на Радославова. Въпреки всички твърдения, че това било „сбирщина“, която скоро ще се разпадне, народната партия и досега заема видно място в страната.“ – пише през 1935г. Иван Пеев-Плачков, дългогодишния секретар на БАН.
А ето какво мнение изразява Антон Страшимиров: „Едно по-старателно проследяване на прокараните през управлението на д-р К. Стоилов закони би ни открило с каква държавническа широта и с каква снизходителност и отстъпчивост големият държавник е съумял да сплоти нашите предни слоеве в една непоколебима по дисциплина и чиноначалие партия… Господарското достойнство в Народната партия идеше не само отдолу нагоре като битова черта на заможните слоеве, но вървеше отгоре надолу като основна особеност на самия характер на д-р К. Стоилов. Неговата чувствителност като представител на народа стои може би по-горе от чувствителността на много от умните ни държавници-родолюбци.“
Д-р Константин Стоилов не води преговори с водачите на дотогавашните партийни групировки, той не взима грижата за застраховането на никаква стара партийна група; той не кани дотогавашните партийни водачи за обединение и не се задължава с никакви обещания към техните партии.
Д-р К.Стоилов излиза в името на своите идеи и зове всички, които желаят да го подкрепят, да сторят това не като членове на отделни партии, а като частни лица без всякакви претенции.
Като орган на новосъздадената Народна партия д-р Константин Стоилов основава вестник „МИР“, който в продължение на дълги години запазва името си на сериозно издание от първия ден – 22 септември 1894г. до неговия последен брой в края на 1944г.
На 12 юли 1894г. д-р К. Стоилов прави обиколка из България да се срещне с избирателите си и да изложи политическата си програма. Акламиран от населението с ентусиазъм, тази обиколка се описва от съвременниците му като триумфално шествие: „Той не прогласява война на никоя партия: никоя партия не счита опасна за отечеството. Дори и социалистите насърчава да си подадат кандидатурите. Неговото сериозно желание е да направи от България една малка Белгия.“
В навечерието на изборите, насрочени за 11 септември, д-р К. Стоилов, в качеството си на министър-председател, изпраща телеграма до областните управители с категоричната заповед: длъжностните лица, особено органите на администрацията да не се месят в изборите и да осигурят свободно гласуване; и че правителството ще преследва с всичката строгост тези, които биха нарушили реда и тишината.
Изборите протичат мирно: при голямо оживление и стичане на много избиратели.
В Осмото Народно събрание са представени всички политически течения, и то с най-видните си обществени и политически дейци; избрани са Иван Вазов, Константин Величков, Стоян Михайловски, журналисти, общественици, голям брой висшисти, в следствие на което то е наречено „интелигентно“.
Антон Страшимиров пише: „Общо е признато, че такива свободни избори в България не е имало нито преди тях нито след тях.“
Политическите противници направиха оръжие за агитация и от израза на д-р К. Стоилов за „нравственото влияние“, който той употреби при отиването си във Видин.
На злоупотребленията с този негов израз той отговаря в речта си на 2 ноември 1894г. в народното събрание: „Ако се намериха хора, които излязоха да ме обвинят, че със своето пътуване съм упражнил някакво нравствено влияние, то няма да крия това, защото то е влияние, което не се опира на щикове, на лъжа, шарлатания или демагогства, то е влияние на честните хора, на честния характер, на чистото чело и на нравствените начала. Моята сила е нравственото влияние… и аз мисля със силата на своите идеи и убеждения да управлявам народа. Ако има хора, които да повярват в моите думи и моя характер, ще ме последват и аз ще управлявам, за благото на отечеството. Ако не, то ще се оттегля… Не съм от еснафа на онези политически пълководци, които мислят, че провидението ги е създало само те да управляват България… Аз съм на това място в изпълнение на една длъжност и ще я изпълня добросъвестно, докато имам доверието и като видя, че общественото течение взима друг път, ще се постарая със силата на своя характер да му окажа, дали пътят е тъмен или не, и ако не мога да го убедя, ще отстъпя.“
Ние само можем да съжаляваме, че до 10 ноември 1989г. нямахме свободната възможност да се запознаем задълбочено с делата на нашите истински държавници, за да проследим следването на техния пример.
Остана ни вечният урок:
В „яловите времена“ неосмислената история се повтаря като трагедия или фарс.
