За морала на комуниста или как се наливат основите…

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0
361

„И ще узнаете истината, и истината ще ви направи луди.

Сега, когато вече сте луди, нека ги забием!”[1]

В ИМЕТО НА РОТШИЛД, СТАЛИН И ТАЛМУДСКИЯ ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ

Когато най-простите и простаците въведоха безвремието и потопиха българите в море от кръв и насилие Жестокостта на алчно червения монархофашизъм Световната революция продължава, само невежите и идиотите не го разбират

Всеки месец харча за книги почти толкова, колкото и за храна. И рядко съжалявам за това. Преди дни с радост си купих двутомник, който се появи преди десетина месеца и го разграбиха като банани преди десетоноемврийска Коледа. И след като за ден го изчетох, без да искам перифразирах най-кратката критика, излязла изпод перото на Джордж Бърнард Шоу: „Генерал Петър Стоянов е издал книга. Защо?

В нашенския случай се е получила нескопосана, пълна с грешки апология на Шесто управление на Държавна сигурност, на социализЪма и на неговото най-ярко олицетворение – Тодор Живков. От фактологична, стилистична и езикова гледна точка тя издава недодялаността на своя автор. Как иначе – недоучил син на напълно неграмотен баща и майка, завършила четвърто отделение? Та повечето от техните тукашни вождове бяха такива.   Георги Димитров сам признава, че издържал в школото едва до втори прогимназиален (шести) клас! Правешкият циганин Тодор Замфиркьов-Живков получил диплома за средно образование, когато почти бил навършил… 31 години! Казват – с помощта на Никола Гешев, което авторът на цитираната книга категорично отрича.

Разговарял съм със стари кремиковчани. Не смеят да съобщят имената си. Но повечето признават – бащата на покойния генерал от политическата милиция на семейство Живкови и на Политбюро на ЦК на БКП Петър Стоянов бил пияница. В книгата си сам той не отрича своята близост с чашката. Неколкократно в повествованието се възмущава, че понякога го обвинявали в пиянство. Крушата не пада далече от дънера. Ала ългогодишният гаулайтер на Шесто управление на ДС оправдава всичко с лошия буржоазен режим. Той си спомня: „В къщи беше невероятна бедност. Трябваше да се започне от виделото – от газта за лампата, от олиото, от вилиците и лъжиците, от пилетата и кокошките… Ето защо се връщах всяка неделя в Кремиковци. Колкото и малко пари да донасях, беше помощ у дома.[2]

Обаче по-рано споменава: „Откакто се помня, баща ми работеше на валовете във фабриката за гумени изделия – София.[3] В такъв случай къде е потъвала заплатата на родителя му? Според неговите съселяни от Кремиковци – в кръчмите. Разбира се, по-късно, когато неговата БКП идва на власт, Петър Стоянов хвърля вината за бедността на семейството си върху… „чорбаджиите”. Чудно ли е, че още от първия ден на подарения им триумф алчно червените фашисти започват своята разправа с елита на българската нация.

 

СМЪРТ НА „ВРАГОВЕТЕ НА НАРОДА”

Другарят генер-лейтенант заявява: „Шесто управление работеше главно за спокойствието на българските граждани, за предпазване на интелигенцията от нахлуването на западното влияние в страната…[4] Някогашният виц гласеше, че знаем и имената на онези „български граждани”, за чието спокойствие се грижеше Държавна сигурност. А дори по-голямата част и от тяхната уж предана, откровено партийната „интелигенция”, мечтаеше за „нахлуването на западното влияние в страната”. Блянове… На повечето нормални людеи животът демонстрираше само опаката си страна. Ако се пошегуваме през сълзи с цитат от самия болшевишки Тато, у нас действителността бе буквално следната: „Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.

Стоянов твърди: „Един от лъжливите митове, сътворени с помощта на центрове от чужбина през периода на т. нар. „демократичен преход”,… е за „Зловещото Шесто управление” на бившата ДС… Сега е прието да се смята, че ДС, респективно Шесто, само това е правило: подслушвало, разстрелвало за анекдоти, за стихчета и незначителни дърдорения. Мога да ви уверя, че в практиката на Шесто управление нищо такова не е имало![5] Писачът дори се обижда, че наричали ченгетата с военни чинове „канибали”. Е, аз не ги „обиждам” така. Но ги определям като непоправими садисти. И няма как да отрекат, че са хвърляли трупове на политзатворници за храна на подивелите прасета в комунистическия концлагер „Белене”. Да, на убити от тях, от явните и тайни милиционерски началници и надзиратели противници на режима, несъгласни с насилието хора, мислещи другояче, попаднали в този ад заради един виц, по донос на комшия или поради играта на съдбата – лош късмет.

Иначе като всеки комунист и служител на ДС покойният Петър Стоянов бързо се самоопровергава: Митка Гръбчева винаги ходеше със запасан пистолет.[6] При масовизирането на кооперациите се допуснаха и извращения, което настрои земеделските стопани против кооперирането… Онези, които се противопоставяха и се възмущаваха от това своеволие, бяха арестувани… Най-големи извращения бяха допуснати в Ябланица, Тетевенско и в Кулска околия, която се състоеше от 19 села. Разказваха, че за назидание на останалите селяни, на един стопанин, който не желаел доброволно да влезе в ТКЗС, му вързали камък на шията и го пуснали в Дунав. Така бил удавен.[7] На това „лъжливи митове” ли му казват другарите? И кои са онези „центрове от чужбина”, след като тъкмо Западът създаде болшевизма и болшевиките? А комунистите се оказаха най-верните му слуги и настоящи партньори.

Садистите от БКП и ДС проявяваха безпределна жестокост и спрямо своите. Същият Петър Стоянов припомня: „… Ген. Петър Вранчев (началник на РО – тогавашното военно разузнаване) бил един от първите арестувани от ДС генерали, разпитван с мъчения…

Първият началник на ДС КРО и на следствените органи след Девети – Стефан Богданов, бил арестуван през 1949 г. по изричното нареждане на Вълко Червенков и обвинен в участие в „заговора на Трайчо Костов”, въпреки че бил служител на [съветското] НКВД от 30-е години. Бил принуждаван да признае, че подслушвал съветската легация, телефоните на Г. Димитров и В. Коларов… Богданов пише в спомените си: „Всички незаконни убийства и „ликвидации” на „класови врагове” се осъществяваха по лични разпореждания на Антон Югов, чрез кроткия негов послушник Руси Христозов. Някъде в указанията си за кървав терор той се аргументираше и с личните нареждания на Г. Димитров… Държавна сигурност беше изцяло подчинена на съветските съветници, лично на Берия… Ръководители на най-големите извращения бяха прикрепените към всяко отделение съветски чекисти.[8]

Никола Мушанов е виден деец на Демократическата партия. Трикратен министър-председател. Осъден е. Като „фашист”. Интерниран – в Ножарево и в Заград, в „трудово общежитие”. Сам разказва: „Спяхме на дъските в една плевня. Бях помощник-готвач и после в свиневъдното отделение…”

Съществува версия, че е бил удушен в Търновската дирекция на милицията.[9] И друга: че е бил намерен под чешмата на следствения отдел в София мъртъв и капките вода капели върху лицето му.[10] Според другарите такава съдба заслужава всеки „гад”. Нали Мушанов е завършил право във вражеска, буржоазна Франция, докато те са се борили с бедността, която била следствие от семейната им деградация. Пък и бившият им съюзник, социалистът Адолф Хитлер мислел досущ като тях: „Всекиму заслуженото!

Официалният документ за смъртта на Мушановобяснява”, че: „Отговорен следовател по следствието му е бил Главен инспектор [евреинът] Хенрих Елиезер Коен и лейт. Кирил Георгиев Виденов. С идването на другарите от Централната школа на МВР в помощ на отдела следовател му е бил старши-лейтенанта от ІІ управление на ДС – Стефан Александров… Признания през този период Мушанов не е направил. Смъртта му – на 21.5.1951 към 23 и половина часа е последвала вследствие разрив на сърцето – „артериосклероза”.[11] Официално почти всички затворници, убити по изключително жесток начин в концентрационния лагер „Слънчев бряг” край Ловеч, „умрели” от… „слънчев удар”! Обич към ближния по комунистически…

КЪМ ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА С ЛЮБОВ

На часа признавам, че „откраднах” това подзаглавие от книгата на бившия началник на Шесто управление. Ала то наистина изкушава. Този Петър Стоянов твърди, че ДС и лично той „помагал” на интелигенцията „да оцелява”.[12] И започва да си спомня за „интелигенти”, които Държавна сигурност е подкрепяла, съдействала им, а те от своя страна, са съдействали на службите. Изрежда хора, на които ченгетата подали ръка. Те пък не останали неблагодарни. Например „репресираната” шефка на РМС в Университета преди Девети Блага Димитрова. Става дума за романа й „Лице”, който благодарение на „забраната” бил разпродаден за дни. Но и за това как Живковият външен министър Петър Младенов я канел да пътува с него зад граница и летяла със самолета му.[13] Бивш заместник-началник на Първо главно, вкаран от своите в Старозагорския затвор, в разговор за нея махна с ръка: „Колко безотчетни пари на разузнаването прахоса тази жена по света!” Ген. Стоянов разказва как ДС помогнала на „дисидента” и сетнешен главен редактор на вестник „ДемокрацияЕнчо Мутафов, да осъществи мечтата си – да отиде в Париж.[14]На литературния критик Атанас Славов предстоеше специализация. За какво да го спираме! А и нямахме никакво основание. Пуснахме го. Служители от отдела знаеха какви са намеренията му. При срещата, преди да замине за Англия, служителят на Шесто управление му казал направо, че ще направи опит да избяга, но България нищо няма да загуби, ако остане в Англия. Той отиде и се върна. Човек остава с впечатление, че е готов да ни помага. Но не му повярвахме и не искахме да рискуваме. После отново замина и остави тук три деца и съпруга. Разбрахме, че това ще се използва да се организира злостна кампания срещу нашата страна. Затова пуснахме жена му и децата му, разрешихме да си изнесе и библиотеката. Тогава той подготвяше за западна радиостанция предавания, които не бяха така злобни. Общо взето държа се прилично…[15]

Разбирате ли какво е стаено между горните редове? След промените Атанас Славов написа книга, в която възвеличава циганите, техните традиции, бит и култура?! Ние, българите, се оказахме… ксенофоби! Когато се разрових в биографията му, установих, че земите на неговия баща и столичната фабрика „Фурнир” на убития му чичо, масона Кирил Славов, женен за разведена еврейка, са дошли от… съответните московски служби! А в списъка на „интелигентите”, на които ДС е помагала, провокират със своя „антикомунизъм” имена като снахата на кандидат-члена на Политбюро Богдана Карадочева,[16] Камелия Тодорова,[17] Светозар Игов,[18] видната комунистка, а впоследствие „антикомунисткаЛеа Коен[19] – известно време стринка на Александър Божков, по майка Бакиш – племенник на съпругата на Станко Тодоров, и на още много „демократични” ченгета. Пък и какви „интелигенти”? Например Карадочева едва завърши гимназия и то късно, а Камелия Тодорова май изкласи в Естрадния отдел на Консерваторията

Обаче Държавна сигурност е полагала съвсем различни „грижи” спрямо истинските представители на интелигенцията. Някогашният председател на Съюза на худажниците и издател на вестник „ЩурецРайко Алексиев, както вече имах случай да припомня, е пребит от Георги Боков – бащата на понастоящем добре приетите на Запад дипломати Ирина и Филип Бокови. „На маса в кафене „Кристал” Иван Богданов разказва за арестуването и смъртта на Райко Алексиев. Цялата отговорност носел Крум Кюлявков. Алексиев бил задържан и изтезаван по негово нареждане. Смъртта последвала от изтезанията…

След Девети септември Кюлявков заемаше важна служба в Дирекцията на милицията и той ръководеше сектора, който се занимаваше с артистичната интелигенция…

Смъртният акт на Райко Алексиев е издаден от „Червен кръст”. Според него е починал от язва.[20]

Синът на убития хуморист, свързаният с някои американски тайни служби Алекс (Александър) Алексиев си спомня: „Майка ми успя да изиска ковчега с тялото. Той беше закован и беше забранено да се отваря, но дядо ми нареди да го отковем, за да видим дали вътре е той. Отворихме ковчега и аз не можах да позная баща си, който беше затворен само преди два месеца. Това беше съвсем друг човек – подпухнал, неузнаваем, човек, който е преживял страхотни физически и душевни страдания. А вуйчо ми, който е успял да влезе в моргата и да го види гол, казваше: По тялото му личаха следите от побоя, токовете на ботушите. Половите му органи бяха смазани.”

В разговор през зимата на 1998 скулпторът [и комунистически убиец] Николай Шмиргела, коментирайки кончината на Райко Алексиев, искаше да ме убеди, че е умрял от „внезапна смърт” – от ангина, от бъбречна криза или нещо друго, но не от изтезания. Питах се за смисъла на това да направи от убития обикновен мъртвец? Петдесет години по-късно позицията му носеше пак елемента на пресметнатата демагогия. Мъченичеството правеше Райко Алексиев светец. Обикновената смърт го развенчаваше. Николай Шмиргела не позволяваше на Райко Алексиев да носи ореол. Има ли жертви – има и палачи. Същественото беше: Шмиргела продължаваше да вярва сляпо в непогрешимостта на своята партия. По-скоро арогантно спекулираше.[21]

Ако признаят, няма как да отрекат, че са били палачи. И то не по професия, каквито някога са били изпълнителите на смъртните присъди. (Впрочем въпреки това обществото ги избягвало и те били обречени на самота. Даже има поговорка: „Самотен като палач.”) Червените фашисти убивали от завист, от злоба, от омраза, заради мъст, от лошотията, която поемали с влизането си в комунистическата партия, чиято идеология е на княза на този свят.

Да се приближим до нашето съвремие. Главният комисар на Шесто управление разказва за друг интелигент, за когото ДС се „погрижила”: „През 1982 г. ни заинтригува поведението на П. Гогов, 40-годишен,[22] бивш началник на сектор „Артисти” в Студия за игрални филми. Той основа РАСАТЕ – нелегална група „Български антикомунистически съюз” и обработваше свои познати в антикомунистически дух. От името на тази организация изготвяше и се опитваше да изпрати на Запад клеветнически материали за България. Отличаваше се с остри антикомунистически изказвания, че „социалистическата система била скапана”, „комунистите са човешки отрепки”. Искаше да влезе в батальон и да „избива комунистите”. След 10 години се виждаше „шеф на концентрационен лагер за комунисти”. Написа писмо до Рейгън, с което го призоваваше да води непрекъсната борба срещу комунизма, разпространяваше и пропагандни материали. За тази му дейност бе осъден на 4 години лишаване от свобода.[23]

Първо, пишман генералът лъже. Познавам толкова добре Гогов, за да съм наясно, че не може на муха да посегне, камо ли да „избива комунистите”. Достатъчно дълго ми е разказвал за следствието, процеса и годините в затвора. Всичко се развива през осемдесетте, след съвещанието в Хелзинки. В Държавна сигуност е изтезаван и пребиван. Прочее както и друг мой приятел – Янко Янков. И двамата не признали нищо, нито кандисали на предложенията за сътрудничество на тези наистина „човешки отрепки”, за каквито лично аз най-откровено смятам комунистите, земеделците и ченгетата. Петър (приятелите му го наричаме Петьофи) ми е разказвал как го пребили в затвора. Било някъде през 1984 г. Завързали го за краката и на лебедка го издигнали във въздуха. Сетне няколко милиционерски старшини с гумени маркучи изливали „класовата си омраза” върху безпомощно висящия затворник. Когато припадал, спускали въжето и го потапяли във варел с ледена и не съвсем чиста вода. Червените фашисти сякаш не знаели умора. „Работели” на смени, докато не го превърнали в потрепващо парче плът. Петър ми е признавал, че никога повече няма да позволи това да се повтори. Предпочита да се самоубие, но не и да изтърпи отново садизма на другарите!

Такива разкази обаче няма да срещнете в книгите със спомени на „героите на тихия фронт”, утайката на обществото. Не били човекоядци ли? Те са многократно по-лоши! Защото канибалът убива и край. Докато родените у нас слуги на Москва и на Ротшилдовия интернационал никога не засищат своя извратен глад за жестокости. Готови са да измъчват с дни, седмици, месеци, години… Безмилостно, докато не пречупят жертвата си или не й видят смутката. Примерът на издръжливост и достойнство на Гогов и Янков е споделен от не чак толкова много мъченици на комунистическия режим. А в условията на спонсорирания от Вашингтон и Лондон социализъм, и под командването на Кремъл болшевиките унищожиха най-добрата част от българския народ. Повечето от останалата превърнаха в роби, зависими от тяхната воля. Подобно нещо могат да сторят само нищожества, по-нисши от животни.

„АНГЕЛИТЕ” НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА „ЛЮБОВ”

Садистите от комунистическата партия и от нейния „железен юмрук” бяха десетки хиляди. След две десетилетия един от тях, офицерът от ДС Красимир Райдовски най-сетне е започнал да изтрезнява: „Ако някой смее да твърди,че всички ние, служителите на ДС до 1989 г. не сме били идеологически обременени, е идиот. Всички ние бяхме членове на БКП или ДКМС, последните бяха особено активни идеологически работници (както част от тях станаха най-дейните активисти на СДС след 10 ноември)… Единствената истина която той [Димитър Иванов – Гестапото, наричан от мен Кагебето] написа в тази книга [„Кой кой е в Държавна сигурност”] е, че ДС работеше за БКП, беше основният инстуремент и то не на партията, а на ръководството, на политбюро на БКП. ДС не работи за себе си, дейността на ДС не е самоцелна. Тя работеше за обезпечаване на условия за провеждане на политиката на БКП във и извън страната чрез МВнР. Както се оказа след 10 ноември цялата ни система е била толкова несъстоятелна, че нито 6 отдел на Шесто управление, нито всички държавни иституции по света да се бяха събрали не можеха да я спасят… Митко Иванов никога не е бил фактор нито в ДС нито в икономическата сфера на бившата ни държава. Той беше като всички нас – ние бяхме едни бурми в ДС. Големите фигурите в ДС са началниците на самостоятелните служби и упрвленията, те се броят на пръсти.Тези хора бяха факторите.[24]

Сред „бурмите”, но и сред най-изявените садисти е евреинът от Югозападна България (Македония) Лев Главинчев. По време на междуособиците във ВМРО от тридесетте години на миналия век „Главинчев изби много от тези македонци”.[25] Един от споменатите „македонци” бил кооперативният деятел Васил Василев. „Главинчев го докарва от Варна и присъства на изтезанията. Васил Василев беше с едни много големи музикални уши… Почват да го мъчат, като най-напред му отрязват ушите. И малко по малко го правят на парчета и изпращат парчетата в Червената долина, това е недалеч от София, край Радомир. Там са погребвани хората.[26] С камиони ги водеха от Дома на слепите и от бившата „Славянска беседа”, където сега е хотел, там беше щабът на милицията. Те бяха трима души, които решаваха съдбите – Тодор Живков, Веселин Георгиев и още един доктор. А Главинчев изпълнява. Когато решава, и сам убива, по свое разбиране. Всички хора, които са от т. нар. „националноосвободително движение” и са антикомунисти, беха предмет на неговата касапска дейност. По шейсет-осемдесет души ги водеха до Радомир.[27]

Ала „ангелите” на комунизма „калявали” характерите си в болшевишка „любов” и преданост на идеята още в партизанските отреди. „Разказва Дончо, партизанин (по Д. Овадия, стр. 291 и сл.): „При Катранджи дере [Георги Ликин] Дед[28] издава заповедта, който не е в състояние да следва похода, да бъде ликвидиран”.

Разказва Михаил Мишев – Качо, партизанин от Пещера (при Овадия стр. 422.): „На тилната охрана беше възложено да се грижи някой партизанин да не изостане или се отклони от пътя. Имаше случаи, когато при крайно изтощение някои падаха в безсъзнание и не можеха да продължат. Какво да правим с тези другари? Не можехме да ги носим, защото и ние само едва стъпвахме от глада и изтощението. И ние, след като вземем съгласието на командването, ги убивахме.[29]

Спирам, но припомням отрязаните партизански глави. Комунистическата пропаганда ги приписа на царската полиция, а касапите били самите шумкари! Ще цитирам много малка част от имената на тези болшевишки сатани, които с еднаква лекота можели да заколят пиле, да извият врата на теле и да обезглавят човек.

Стоян Петров Боков, партизанин, младеж (роден през 1926 г.), участвал в зверската екзекуция чрез запалване на Любчо Джамбазов.

Гроздан Векилов,[30] стрелчански партизанин, участва в избиването на съселяните си в местността Куц.

Анка Векилова, партизанка от Стрелча, екзекутира учителя си Боян Кюркчиев в Куц.

Иван Вранчев, после генерал. Водач на копривщенските и стрелчанските партизани. Участва в ред екзекуции.

Гергинчовци, фамилия в с. Юнаците, чиито представители взимат участие в избиването на арестуваните им съселяни. Правят опит да хвърлят пеленачето Гошо на Чобана в кладенеца (в Юнаците).

Харалампи Николов Гешев, от Величково, участва в убийството на Пенчо Гуглев и в умъртвяването чрез запалване на двама анонимни полицаи.

Никола Христосков Горостанов (Кочо Горостана), убива Иван Грозданов в местността Бостанлъка до Априлци. Той е убиец с опит. Преди Девети убива с нож при пиянска свада съселянина си Филип Стоичков Зашев.

Димитър Александров Жулев,[31] лесичовски партизанин, на 23 юли 1944 г. застрелва в местността Асаница партизанина Стоян Чочков; убива Димитър Помаков; участва в убийството на Илия Бръснаров – Лашока от Калугерово.

Иван Петров Кошлуков, от Церово, трепал в Драгиев дол.

Костадин Георгиев Мавриков, политзатворник от Чепино, роден през 1921 г., после, през 1955-1956 г. е член на Околийския комитет на БКП във Велинград. Ръководи бригада от екзекутори при Черния мост на 3 октомври 1944 г.; екзекутира Любчо Джамбазов от Лъжене.

Ангел Марин, един от насилниците в Ракитово.[32]

Димитър Илиев Мурджев, политзатворник от Лесичево. Застрелва тъста си Гено Котев при екзекуциите в Шипарева кория. После става следовател, директор на затвора в Пазарджик, генерал от милицията, член на Бюрото на ОК на БКП в Пазарджик. Един от приближените на диктатора Т. Живков и мистификатор на неговата биография.

Атанас Семерджиев, после и вицепрезидент на България [издигнат е от шефа на СДС Жельо Желев; преди това е министър на вътрешните работи, а още по-рано – началник на Генералния щаб на БНА], убива горския Иван Божков в Корова кория на 27 август 1944 г.; с група партизани прострелва в гърба командира на зоната Методи Шаторов при Дервишката река.

Георги Серкеджиев, антонивановец. Застрелва при Сухото дере до Фотиново жандармериста Варев. Избива равногорските къшлари.[33]

Иван, Стефан и Петър Шаренкови, комунистически палачи от Церово, масови убийци от Драгиев дол.[34]

И още много, чиито садизъм е почти непознат извън комунистическите зверства в Азия. Да не забравяме!

ПО ЗАКОНИТЕ НА ТАЛМУДА

Пре­ди вре­ме гле­дах как тогавашният ше­ф на ан­ти­бъл­гар­ска­та ор­га­ни­за­ция „Ша­лом”, по­томс­тве­ният ко­му­нист и мой съу­че­ник Еми­л Ав­рам Ка­ло се пъ­че­ше пред ка­ме­ра­та на някак­ва мар­ги­нал­на ама­тьор­ска те­ле­ви­зия. „Ев­рей­ският на­род е нап­ра­вил тъй, че ни­ко­га по­ве­че да не пре­жи­вее тра­ге­дия­та от Вто­ра­та све­тов­на вой­на.” Из­ре­че го със за­ка­ни­те­лен тон, еди­н вид – вни­ма­вай­те! А какво сториха евреите на нас, българите, наследственият комунистически престъпник не споменава. Мно­го ми се ще да поя­сни как­во точ­но пре­жив­яха „ев­реи­те” през Вто­ра­та све­тов­на вой­на? И кой им го при­чи­ни? На то­ва пос­ве­тих някол­ко то­ма, за да из­ясня: с не­заб­ра­ве­на­та си аз­иат­ска жес­то­кост вие – ев­реи­те, избихте десетки милиони бели хора – християни, и посегнахте на по-умните от вас китайци и японци. С парите на талмудския интернационал, с щи­ко­ве­те на съ­вет­ски­те ав­то­ма­ти и с бро­ни­те на съ­вет­ски­те тан­ко­ве стоварихте леп­ка­вия комунистически мрак над нап­ред­на­ли­те стра­ни от Цен­трал­на и Из­точ­на Ев­ро­па. По­кой­ният Или­я Ми­нев, кой­то це­ли 33 го­ди­ни из­пит­ва­ше на гър­ба си „бла­го­дат­та” на ев­рей­ския ко­му­ни­зъм, об­яснява как през лято­то в Сли­вен­ския зат­вор дру­га­ри­те от­пус­кат по ед­но ли­мо­на­де­но ши­ше во­да (250 ми­ли­лит­ра) на де­но­щие.

Ако ис­каш – пий, ако ис­каш се мий! Тоа­лет­на­та бе пъл­на с ек­скре­мен­ти. Они­я, де­то им ви­ках­ме „коф­ти”, приб­ли­же­ни на уп­ра­ва­та, от­вре­ме-нав­ре­ме поиз­греб­ва­ха с ло­па­та до дуп­ка­та. Ужа­с! Страш­на ра­бо­та! Как не из­мряхме то­га­ва от мия­зми, на мен не ми е ясно! Ни­що не са га­зо­ви­те ка­ме­ри на Хит­лер.[35] Блед­неят! Да ги пре­ка­рам аз те­зи, кои­то на­пи­са­ха тол­ко­ва кни­ги за оно­ва вре­ме, как­то и гос­по­да­та чър­чи­ло­вис­ти, па и ста­ли­нис­ти, да видят как­во зна­чи Ос­виен­цим![36]

И по-на­та­тък: „Кар­це­ри­те няма­ха от­душ­ник – са­мо ед­на мал­ка шпион­ка. Всич­ко е ци­мент! Няма пос­тел­ка. Ед­ни на­лъ­ми! Цър­ву­ли­те ги въ­ве­до­ха по-къс­но. Пре­ди теб ци­га­ни­те са омъ­рси­ли всич­ко. Еди­ния­т на­лъм го туряш на сте­на­та, за да се об­лег­неш вър­ху ци­мен­та, а на дру­гия си прис­тъ­пил, за­що­то око­ло теб са из­праж­не­ния. Страш­на воня! Ни­що не са га­зо­ви­те ка­ме­ри на Хит­лер. Там уми­ра­ш за някол­ко ми­ну­ти[37], а тук – по мал­ко все­ки бо­жи ден – дъл­ги ме­се­ци на­ред. Ми­нат 5-6 дни – хоп! – пак те вър­нат в дуп­ка­та. Цел­та им е да ка­пи­ту­ли­раш, да ста­неш до­нос­ник, кле­вет­ник. Те не мо­гат без то­ва! В някол­ко зат­во­ра са ме зах­върл­яли в дру­го от­де­ле­ние на кар­це­ра, слу­же­що за мор­га. Ле­карят е ус­та­но­вил, че съм мър­тъв. Оби­кно­ве­но към еди­н ча­са ид­ва чо­ве­кът от „пос­лед­на гри­жа”. На­бут­ва мър­тве­ца в ци­мен­то­ва тор­ба с гла­ва­та на­вът­ре, а кра­ка­та стър­чат на­вън. Мята го в ма­га­реш­ка или кон­ска ка­руч­ка и го из­воз­ва до хен­де­ка. Зад все­ки зат­вор има хъл­мче. Там оп­не, кол­ко­то да не е хич – някъ­де 60 см. Не те за­равя це­лия. А и не е нуж­но. Ве­чер­та ски­та­щи­те нао­ко­ло ку­че­та из­глоз­гват мър­тве­ца. До­ри да нас­тъпят дру­ги вре­ме­на и да за­търсят ос­тан­ки­те на някой не­щас­тник, кой­то е зас­лу­жил да му се ока­же пос­лед­на по­чит, ни­що не мо­же да се от­крие. Зат­вор­ни­чес­ки кос­ти на кон­крет­на лич­ност до­се­га не са на­ми­ра­ни! Та ид­ва при мен гро­барят да си вър­ши за­дъл­же­ние­то и усе­ща, че съм жив. Три-че­ти­ри пъ­ти та­ка съм се раж­дал от­но­во. Как­ви са при­чи­ни­те да оце­лява­м – то­ва си е Бо­жия ра­бо­та! Във все­ки слу­чай не е бил ду­хът на Маркс или Ле­нин.[38]

Как­во са пре­жи­ве­ли ев­реи­те през Вто­ра­та све­тов­на вой­на, раз­крих в книгите си. Оно­ва, кое­то сто­ри­ха на хрис­тиян­ски­те на­ро­ди в Цен­трал­на и Из­точ­на Ев­ро­па – осо­бе­но на из­точ­но-пра­вос­лав­ни­те, и на аз­иат­ски­те в Ки­тай, Ко­рея, Вит­нам, Кам­бо­джа, по своя ужа­с над­ми­на­ва до­ри зло­ве­щи­те фан­та­зии на ев­рей­ския ки­но­ре­жи­сьор, мизантропа Ал­фред Хич­хок. Още по-страш­но е, че юд­ео-ма­сон­ският ко­му­ни­зъм уни­що­жи ду­ха на те­зи на­ции и пре­къс­на тяхно­то ес­тес­тве­но раз­ви­тие. От нап­ред­на­ли дър­жа­ви те се пре­вър­на­ха в кре­та­щи на опа­шка­та ока­яни стра­ни. Нямам на­ме­ре­ние да въз­хвал­явам Царс­тво Бъл­га­рия, са­мо за­що­то ро­ди­те­ли­те ми, Бог да ги прос­ти, са ме учи­ли на то­ва. Въп­ре­ки всич­ко оба­че, ще се опи­та­м да ви пред­ставя кар­ти­на­та на зат­во­ри­те при оно­ва „фа­шис­тко” уп­рав­ле­ние, пре­ди ев­рей­ски­те бол­ше­ви­ки да спус­нат над стра­на­та ни неп­рог­лед­на­та „желя­зна за­ве­са” на тех­ния не­над­ми­нат по бру­тал­ност ко­му­ни­зъм.

Или­я Ми­нев раз­каз­ва за сре­ща­та си в зат­во­ра с няка­къв ко­му­нис­ти­чес­ки фун­кцио­нер, вка­ран „на топ­ло” от свои­те: „Има­ше еди­н Сте­фан Зе­хи­рев. Той ми е раз­правял: „Или­я, аз съм ле­жал в тоя съ­щия зат­вор ка­то вой­ник пре­ди Де­ве­ти. Но през ме­сец фев­руа­ри, ко­га­то со­фий­ско­то граж­данс­тво още не яде­ше аг­неш­ко, на нас ни да­ва­ха.” Той ми го ка­за! „Има­хме це­ли тор­би су­ха­ри. Да­ва­ха ни фран­зе­ла, цял ки­лог­рам, а и си доя­ждах­ме от на­шия су­хар. Близ­ки­те с ко­ли ни но­се­ха яде­не. Ни­кой не заб­ран­ява­ше. На мен лич­но – каз­ва – ек­зарх Сте­фан, вла­ди­ка­та на Со­фий­ска об­ласт, ми е да­вал на Ве­лик­ден яйце тук. Вла­ди­ка да ти дой­де на кра­ка от Со­фия! Иг­раех­ме кар­ти, бяхме внес­ли ли­те­ра­ту­ра от Мос­ква вът­ре!” А на ме­не по ме­се­ци и го­ди­ни не са ми да­ва­ли вес­тник да видя. Те са би­ли на пан­сион, бе![39]

Кога е имало фашизъм? Тогава, по време на чудесното Царство България или след 9 септември 1944 г., когато над страната ни падна лепкавият мрак на наложеното от Москва болшевишко робство? С присъщата му селска хитрост и особена, характерна „гениалност” комунистическият диктатор Тодор Живков бе усетил истината. И я обобщи в своя неподражаем стил: „До 9 септември 1944 г., тази паметна дата, българският народ се намираше на ръба на една бездънна пропаст! След Девети той направи съдбоносната крачка напред!” За жалост робството и пътят ни към дъното на пропастта продължават. Днес страхът от втората половина на четиридесетте и от петдесетте години на ХХ век се завръща. Хората биват принудени да гласуват за комунистическите олигарси чрез всяващата ужас заплаха, че ще загубят работата и насъщния си. Появи се и небивалата в политическата история на света да се създават съсловни партии – на военни и милиционери, които щели да приемат и учители, и медици?!

Реставрацията на комунизма е почти всеобхватна и осезаема. Отново замириса на ченгесарски ботуши и партенки, заговори се за всякакви задължения – за жителство, за регистрация, за гласуване… Някои заплашват с някакъв „реванш”, който няма как да бъде осъществен. Други – с европейци. Трети – с турци. Преди повече от век Иван Вазов отрази българския дух още в първата глава на романа си „Под игото”. Да припомня диалога, когато майката на чорбаджи Марко [кой знае защо не лош човек] приспива едно от внучетата си:

– Спи, бабината, спи, че турците ще дойдат да те грабнат – казваше му баба Иваница, като го люшкаше на коленете си.

Марко се навъси.

– Мале – каза той, – стига си плашила с тия турци децата! Ще им оживей страхът на сърцето.[40]

Явно страхът е оживял на нечии сърца. Уж се правят на храбреци, а са медийни мишоци, пъчещи се в лъвски доспехи. Оказва се, че на т. нар. народ всичко това му допада. При социализЪма доста хора можеха да крадат – по малко, но напоително. И да не работят сериозно. То вярно, на чуждо как се работи? Резултатът от този ужасяващ експеримент на левитската мафия е сегашната България – петдесет години след развития свят и още толкова встрани. Както се казва: срещата е невъзможна, забравете. Закъсват и други бивши „страни с народна демокрация” – Литва, Естония, Украйна, Унгария… Там се забелязват поне искрици енергия, а тук?

Приключвам тези редове в самото навечерие на 22 юни, 68 години след като бе развален дослукът между съюзниците – СССР и нацистка Германия. След два месеца ще отбележим кръгла годишнина на тяхното съюзничество, скрепено в Москва с договора, познат като РибентропМолотов. Има нещо символично в това. Световната революция продължава. Който го разбира, поне трудно ще бъде излъган. Останалите ругаят от невежество. Древните са казали: Ceaca invidia est, nec quidquam, aliud scit, quam detrectare virtutes.[41] Простено да им е: Experientia docet stu etos.[42] Някой ден може и да проумеят, но ще бъде късно.

А за зверствата в концлагера ще стане дума по-нататък във времето.

Следва.

П.П. Моля умните и мислещите читатели да не обръщат внимание на ругатните, отправяни към мен от момчетата на БКП. Навярно последният човек в този опит за държава, който може да бъде набеден в сътрудничество на Русия, е моя милост. Омразата на тези форумни „храбреци”, за които ми пишат, че по-рано пишели под псевдоними от рода на FELDMARSCHAL, злобата и елементарните лъжи в техните „послания”, няма как да хванат декиш, както се казва. Към такива като тях един от любимите им поети се обърнал така: „… А вий… вий сте идиоти!Господ ви е осъдил: „… Ваш баща е дяволът…” Дерзайте, другари! Ще се моля Бог да не ви го зачита.

На всички добри хора от сърце желая прекрасно лято и Бог да ви пази!

София, 22 юни 2009 г.



[1] Мото на американското списание за консервативно мислещи хора “Contact”, The Phoenix Project: A Light in Every Mind!, Las Vegas, NV.

[2] Ген.-лейтенант Петър Стоянов – „Шесто управление: моята истина”, Том 1, Издателство „Даниела Убенова”, София, 2009 г., стр. 115.

[3] Пак там, стр. 23.

[4] Пак там, стр. 245.

[5] Пак там, стр. 246.

[6] Пак там, стр. 121.

[7] Пак там, стр. 126.

[8] Пак там, стр. 159 и 160.

[9] М. Армянов, в. „Демокрация”, 16 май 1992 г., Бел. на Йв. Ал.

[10] Ивайла Александрова – „Горещо червено”, Издателска къща „Жанет 45”, Пловдив, 2007 г., стр. 48.

[11] Пак там, стр. 49.

[12] Вж. Ген.-лейтенант Петър Стоянов – „Шесто управление: моята истина”, Том 1, Издателство „Даниела Убенова”, София, 2009 г., стр. 424.

[13] Пак там, стр. 425 и 447.

[14] Пак там, стр. 438 и сл.

[15] Пак там, стр. 427.

[16] Пак там, стр. 453.

[17] Пак там, стр. 454-456.

[18] Пак там, стр. 440-441.

[19] Пак там, стр. 460-462.

[20] Ивайла Александрова – „Горещо червено”, Издателска къща „Жанет 45”, Пловдив, 2007 г., стр. 68-69.

[21] Пак там, стр. 70.

[22] Става дума за моя приятел Петър Гогов, роден в края на ноември 1940 г.

[23] Ген.-лейтенант Петър Стоянов – „Шесто управление: моята истина”, Том 1, Издателство „Даниела Убенова”, София, 2009 г., стр. 474.

[24] Мария Друмева – „Красимир Райдовски: Назначените милионери трябва да целуват задника и пениса на Андрей Луканов!”, в. „Марица”, Пловдив, петък, 19 юни 2009 г., online: http://www.afera.bg/index.php?option=com_content&task=view&id=5946&Itemid=1

[25] Пак там, стр. 86.

[26] И на много други места край столицата. Например край Нови хан и край Байлово – днес гр. Елин Пелин; в кв. Лозенец и т.н.

[27] Пак там, стр. 86-87.

[28] Командир на партизанския отряд „Антон Иванов”.

[29] Тодор Балкански – Партизанският терор и вартоломеевите нощи в пазарджишкото краище”, ИК „Знак94”, Велико Търново, 2008 г., стр. 439.

[30] Казват, че бил дядо на някаква естрадна певица – полужена-полумъж, наречена Дони. Мирогледът на това същество – нито мъж, ни жена, изобщо като нищо на света, личи от перверзното му мнение за СДС: „За мен това не е дясно пространство, а само едни хора, които защитават собствените си интереси и вероятно са представители на реституцията – нищо друго.” (Людмила Габровска – „Дони: Политиците ни пробутват стари шлагери”, в. „Стандарт”, Брой 5105 , София, петък, 26 Март 2007 г., online: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2007-03-26&article=183222) Как да обясня на човекоподобното, че мъчениците на комунизма с национализираните имоти отдавна нямат нищо общо със СДС, ДСБ и пр. Там са някои люде с реституирани имоти, но продали душите си на другарите.

[31] Посланик в Москва от 1973 до 1986 г., а по-късно и във Великобритания.

[32] Дядо на действащия вицепрезидент, който носи името му.

[33] Женен за дългогодишната началничка на архива на ДС ген. Нанка Серкеджиева. Синът им все още е известен телевизионен оператор, а тяхната снаха е юристка и добре приета от „сините” „правозащитничка”.

[34] Пак там, стр. 441-457.

[35] Горкият, и той – сиромах – повярвал на “измамата на века”, че такива съоръжения за избиване на хора съществували.

[36] Иван Гаджев ­ “Непримиримият: Илия Минев ­ от първо лице и другите за него”, Институт по история на българската емиграция в Северна Америка “Илия Тодоров Гаджев”, Издателска къща “Гутенберг”, място на издаването не е посочено, 2003 г., стр. 53.

[37] Глупости.

[38] Пак там, стр. 142.

[39] Пак там, стр. 53.

[40] Иван Вазов – „Под игото”, Част първа, І. Гост.

[41] „Завистта е сляпа и не знае нищо друго, освен да унижава добродетелите”, лат.

[42] „Опитът учи глупците”, лат.

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.