Loading...
Критикувам политиката и политиците в Турция, но оставам тясно свързана с хората, културата и литературата там, казва в интервю за „Шпигел“ известната турска писателка Елиф Шафак.
„Чувствам се туркиня, но това не е всичко, аз съм и от Истанбул и от Лондон, имам корени на Балканите. В живота ми има елементи и от Близкия Изток. В същото време съм и европейка чрез избора си на ценности и начин на мислене. Преди всичко аз съм една глобална душа, един номад с много принадлежности“, отговаря тя на въпроса дали се чувства туркиня, след като е израснала във Франция.
Шафак обаче не е съгласна с определението „човек без родина“. „Човек може да има повече от една родина. Писателите имат преди всичко една родина-страната на случващото се. Това е една страна, която човек може да вземе със себе си навсякъде. Пиша на два езика- турски и английски. Ако можем да мечтаем на повече от един език, тогава защо са тези ограничения?“, пита тя и признава, че не обича никакви националистически или религиозни граници. Суфистът мистик Руми използва картината на един нарисуван кръг: „Единият крак стои, докато другият продължава да извършва въртеливи движения.“
Турция според нея е една много разделена страна. „Превърнахме се в един побеснял народ. Мания за преследване, теории за заговори и определяне на виновните характеризират живота в Турция“, продължава писателката. За страна като Турция съвместното съществуване и многообразието не играят никаква роля. Подчертава се разделението и постоянно се задава въпросът: :“Ти един от нас ли си или от тях?“. „Аз не искам да съм част от нито една от тези категории, не искам да съм от никой лагер. Просто искам да съм индивидуалист“, категорична е Шафак, като признава, че е загрижена за съдбата на родината си.
През последните години според нея Турция се е променила много. „Когато Партията на справедливостта дойде на власт през 2002 година, всички ние либералите определихме това като крачка напред. Партията тогава беше за гражданско управление с проевропейска ориентация. С напредване на времето обаче посоката се промени към едно авторитарно и нетолерантно управление“, смята писателката и продължава коментирайки последният неуспешен опит за преврат в страната: „В Турция имаше три подобни опита през 1960, 1971 и 1981 година, всеки от които беше проведен по-зле от предишния съпроводени от отвратителни нарушения на човешките права. Последният опит за преврат през юли беше грешка, беше кървав , ужасен и влоши още повече нещата. Аз съм против всякакво овладяване на властта от военните.“
Според Шафак всеки който е стоял зад преврата, е трябвало да се обяви срещу него. В настъпилия хаос след него по думите и са пострадали и много невинни хора погрешно и несправедливо систематизирани в социалните мрежи и поставени в черни списъци, бяха линчувани или дори затворени. „Много мои приятели-журналисти, писатели и лингвисти са в затвора, само защото са мирни хора, и тук се вижда ерозията на демокрацията“, споделя Шафак.
„Шпигел“: Това сплашване не е ли един нов феномен. Когато написахте в романа си „Копелето на Истанбул“ за геноцида в Армения, бяхте осъдена за „оскърбление срещу държавата“.
„Това беше през 2006 година, когато още живеех в Истанбул. Бях изправена пред съда, защото написах един роман. Параграф 301 от закона предвиждаше за подобно нещо до три години затвор“, припомня писателката. Според нея никой не може да каже точно какво означава подобно обвинение, самото то като понятие е мъгляво. Използва се по думите и за да се обвиняват критиците на режима. „Моят случай бе нов и сюреалистичен“, допълва Шафак. Пред съда според нея е било представено едно фиктивно произведение, а адвокатът и се наложило да защитава несъществуващи фигури от нейния роман, които са арменци, още повече, че думи на герои от книгата са били използвани като доказателство срещу самата нея. Елиф Шафак припомня, че процесът продължил повече от година, след което била освободена, и сега е принудена да живее с бодигардове.
Според нея животът в Истанбул за писателите става все по-тежък. Всеки писател или журналист знае че заради дадена статия, книга, стихотворение или дори мнение изразено в Туитър може да застане пред съда и да попадне в затвора.
„Дори когато пишем, това е един вид самоцензура. Който казва че в Турция винаги се е защитавала свободата на словото, значи не казва истината. Щом аз пиша даден роман, значи съм смела, защото живея в този измислен свят, и забравям всичко останало. При политическите есета се страхувам. но все още казвам какво мисля. Ако пиша срещу даден роман, тогава съм напълно свободна. Това е естествено при писането на романи“.
„Шпигел“: „Мнозина турци се гордеят с вас, но не липсват и критики, че пишете на английски за една западна публика, като нерядко сте критична към Турция.
„Често чувам това“, отговаря Елиф. „Дори образованите слоеве в Турция грижливо пазят национализма и паметниците на своите корени. Убеждението, че даден автор трябва да пише на собствения си език е представа от 19-ти век. Ние обаче живеем днес в един свят на миграция, на движение и смяна на местата. Аз се опитвам да се наслаждавам и на турския и на английския сменяйки ги. Показването на ирония и хумор на английски за мен е по-лесно, отколкото на турски. Изразяването на меланхолия, фантазиране, усещане или загуба е пък по-добре на турски“, продължава Шафак. Хората според нея трябва да правят разлика между критиката на едно правителство и критиката на една страна, тъй като не е едно и също. „Аз критикувам политиката и политиците, но от друга страна съм тясно свързана с хората, културата и литературата.
„Шпигел“: В най-новата ви книга става дума за напрежението между традицията и модерността , между религиозността и секуларизма. Една жена е в търсене на своята идентичност. Дали в подобно поле на напрежение живеете и вие?
„В повечето случаи това съответства на опита ми. Все повече в Турция се чувствам като „другия“. Бях дете, когато с майка ми се преместихме от Франция в Турция. Към този момент тя бе една успяла жена. Тогава това беше напълно възможно в Турция. Около мен имаше едно общество от патриархални роднини. Живеехме в една от най-консервативно-мюсюлманските части на Анкара. Моята баба беше една традиционна жена, носеше забрадка, но в по-малка степен като някакъв религиозен символ, и по-скоро като символ на култура. Тя подкрепи майка ми, когато искаше да учи в университет“, разказва писателката и признава, че винаги се чувства в периферията на турското общество. „Пораснах без да видя баща си. Той имаше две деца. от втората си съпруга, за които може би е бил добър баща. „Аз бях забравеното дете, и може би в това се крие причината днес винаги да съм на страната на малцинствата.
Според нея ние сме добри в това, винаги да създаваме нови малцинства. „Това от което имаме нужда в Турция е едно истинско разделение на властите. Ние само външно приличаме на демокрация, а имаме нужда от култура на демокрацията. Повечето хора в Турция подменят по погрешка демокрацията с доминацията на мнозинството. А тя започва с правовата държава, правата на човека и на жената, докато ние се отдалечаваме с огромни крачки от това. Потисканите вчера- традиционалистите, религиозните, хората от страната- днес сами се превръщат в подтисници.“
Според Елиф Шафак всички забрани като тази за носенето на бурки и буркини правят ситуацията още по тежка. „Аз винаги съм гледала критично на забраната за носене на бурки, както сега критикувам и тази за буркините във Франция. Очаквам обаче от жените с бурки, на които в продължение на десетилетия е отказван достъп до университетите, да се солидаризират с ЛГБТ-движението, чиито демонстрации в Турция в момента са забранени, защото ако те са били подтиснатите от вчера, трябва да покажат, че подкрепят подтиснатите от днес. Като феминистка бих желала да намеря сродни сестри между турските, кюрдските и еврейските жени, между жените привърженички на кемализма и на консерватизма, както и тези от алевитското течение на исляма. Когато днес наблюдавам турската политика, виждам, че жените нямат място там, вместо това чувам. че те днес не трябва да се смеят силно, когато са на обществени места, да имат минимум по три а защо не по пет деца, и че абортът е нещо като масово убийство. Слушала съм много, как политиците от управляващите са ни разказвали, как трябва да живеем, че силата на една жена и интимния и живот принадлежи на тях, а не на държавата.
„Шпигел“ : Оправдани ли са според вас страховете от исляма на повечето европейци?
„Разбирам какво е страхът. Самата аз се страхувам. До определена степен страхът е нормален. Най-накрая започнаха да се извършват обаче престъпления в името на религията, и как можем да забравим случилото се от Ница и други подобни места? Но е погрешно да се смята, че решаването на проблемите трябва да се ръководи от страха, защото хората тогава все повече ще почнат да грешат. За съжаление повечето хора имат еднакви разбирания по отношение на сигурността. Повечето си мислят, че ако хората около тях са като тях, значи ще се чувстват по-сигурни. Това е илюзия и то опасна за подобно отношение в глобализиран свят като нашия, в който всички ние сме тясно свързани. Нашите съдби и истории са взаимно свързани. Това означава, че всички хора по света, които вярват в демокрацията и откритостта на обществата, трябва да работят заедно за да се спре умопомрачението на екстремизма. Трябва да преживеем един радикален хуманизъм, за да спрем езика на омразата“, казва в заключение Елиф Шафак.
Превод: Мартин Иванов
