Loading...
Дъртакът, който влезе, изглеждаше отвратително. Дрехите му бяха стари, мръсни и износени. Както и лицето му.
От него лъхаше такава миризма, сякаш използваше специален парфюм с екстракти от избрани по смрадливост полуразложени боклуци.
Въпреки окаяния си вид, той изглеждаше бодър и с големи, сигурни крачки премина разстоянието до бара, седна на един от столовете, след което поздрави с кимване и каза непринудено:
– Две големи водки “Финландия”, моля!
Изгледах го учудено, но той не ме забеляза или поне не показа, че ме забелязва. Започнах да наливам примирено. Сега щях да плащам и тези водки! Не стига, че нито една ревизия не ми излизаше. Все доплащах от джоба си.
Не зная какво точно ставаше, при положение, че не крадях нищо и спазвах мерките стриктно. Мисля, че шефът ми ме търпеше все още, защото имаше добро сърце и знаеше, че с тези способности няма да си намеря никаква работа и ще пукна от глад.
– Заповядайте! – казах аз като поставях чашите на бара. Забелязах, че едната от тях изглежда малко мърлява.
“По дяволите, имаш стотина чаши в цялото заведение. Полирай ги добре” ми беше казвал шефът ми безброй пъти. Аз обаче мразех от дъното на душата си тъпите сноби, които бяха основната част от клиентелата и обожавах да наблюдавам как, в сумрака на помещението, се взират в чашата си и си шушукат помежду си.
– Чашата не е много чиста – констатира моят единствен клиент.
“Нима!? Толкова си приличате! Да не сте роднини?” – помислих злобно аз, но казах само:
– Съжалявам. Ще ви я сменя.
– Не, не ме притеснява – успокои ме той бързо, и изпи водката наведнъж.
Може би си заслужава да платя една-две водки, за да видя физиономиите на моите “клиенти”, мислех си аз. Щяха да бъдат скандализирани от това, че в любимото им кокетно клубче се е нанесъл пропаднал тип. А това щеше да ме зарадва.
След като млясна блажено с устни, миризливецът поръча:
– Още една. Голяма.
Щеше да ми дойде в повече да му плащам толкова много питиета.
– Но вие имате! – опитах се да бъда тактичен и посочих все още пълната чаша пред него
– Тази е за теб! – каза окаяният просяк без дори да погледне чашата.
Това вече беше прекалено! Тоя бездомен алкохолик искаше да ме черпи с моите пари! Може би не трябваше да се ядосвам. Може би можеше да плати? Глупости! Себе си ли искам да заблудя? Достатъчно е да го погледна!
Все пак, поради безкрайната си доброта, заради която неведнъж съм си патил, налях още една водка, и я поставих на бара.
– Знаеш ли, нещо ми харесва в теб. Не зная точно какво, но ми изглеждаш свястно момче. Смятам да посещавам това заведение по-често.
“По-често ли? По-често! Аз се чудя как да го изгоня, а той щял да идва по-често. Най-добре да го покажа на шефа и да му съобщя, че съм решил вече да работя, за да може моят нов познат да се налива с водка “Финландия”, така че не е необходимо да ми дава заплата.”
Понеже, както споделих с вас по-горе, съм добър по душа, не можех да изпъдя човека само защото мирише. Дори да не си платеше сметката не бих му се разсърдил наистина. Но последното му изказване ме разгневи. Как говореше само! Все едно, че трябва да съм му благодарен, че е благоволил да хареса мен и скапаното заведение и да ни отдели още от скъпоценното си време!
Докато през главата ми минаваха подобни мисли, човекът на бара извади цигари, но не обикновени, а такива по лев и двадесет едната. Знам много добре тези цигари, защото винаги, когато спечеля по-голяма сума от футболни залагания, си купувам от тях.
Преброи ги. Бяха осем и той сложи половината пред мен.
– Ти добре ли се чувстваш тук? Харесва ли ти да си барман?- попита ме, като изведнъж се оживи.
Имаше отвратителен дъх. Дори ми се доповръща.
– Да. – отговорих, макар че рядко съм казвал по-голяма лъжа.
Побелелият мъж срещу мен започна да се смее все едно ми казваше „Не на мене тия”. Смя се докато се задави, а след това продължи да хрипти.
– В никой закон не пише, че барман не може да лъже клиентите си. – каза той след доста време – Но, ако се забраняваха барманските лъжи, ти, приятелю (изобщо не му бях приятел; бях на работа!), щеше да бъдеш осъден от всеки що-годе обективен съд. Представяш ли си: месец за лъжлива дума? Ти каза само “Да”, така че ще стоиш трийсет дни в пандиза – той отново започна да се смее (тъпанар!) – За трийсет дни ще се промениш доста, повярвай ми.
По принцип не избухвам лесно, но когато веднъж премина някаква невидима граница, ставам труден за удържане.
– Знаете ли господине, хич не ми пука дали ми вярвате или не! Не ми пука дали говоря с вас или не. Дори не ме интересува дали съществувате или не. – поех си дъх – Относно затвора, явно сте добре запознат с обстановката там. Жалко, че престъпленията, които сте извършили, не са били толкова безобидни, колкото барманските лъжи – обърнах се с гръб, все едно имах работа, и започнах да попипвам хаотично разни бутилки.
– Имаш хъс! Това ми харесва! – го чух да казва и се зарадвах, че съм с гръб, за да не ме лъхне дъхът му – Наздраве! – гласът му звучеше примирително, а след тирадата си и аз се чувствах поуспокоен.
Обърнах се, колебливо взех едната чаша с водка и я допрях леко до неговата. После я изсипах наведнъж в гърлото си, а когато течността пропълзя в мен, адреналинът ми спадна до нормалните си нива. Очите ми бягаха из ъглите на помещението. Забелязах, че кранът за наливна бира е доста мръсен. Имаше засъхнало петно в единия ъгъл. Изглежда, ако изобщо имаше професия, за която ставам, тя не беше барманството. Взех парцал и лениво изтрих лекето.
– Трябва да се прибирам. – каза мъжът и се надигна от стола. Изведнъж се сети нещо и се усмихна нервно – Колко съм глупав: забравих да се представя. Казвам се Ситалк. Бих се радвал да зная твоето име.
– Аз съм Свилен.
Въпреки, че името и последните няколко реплики на Ситалк ме накараха да изпитвам по-голяма симпатия към него, ми беше неприятно да стискам топката мръсотия, в която се бе превърнала ръката му.
Тракийско име. Интересно. Не бях чувал досега жив човек да се казва така.
– Довиждане! Всъщност, до утре! – каза Ситалк бодро и се усмихна. След това бе така добър, че да ми покаже отзад скъсания си шлифер, съвсем неподходящ за летните жеги. Тъй като единственото прозорче на заведението беше на нивото на земята, видях и различните му обувки да се отдалечават.
Докато си миех старателно ръцете се сетих, че съм излязъл прав за парите, но не се ядосах. Реших да почистя и бара. Когато поднесох парцала към него, зяпнах от учудване. На мястото, на което беше седял Ситалк, имаше три банкноти от по петдесет лева.
Тръгнах да го гоня, защото реших, че е станала някаква грешка, но навън намерих само яростен летен порой, от който веднага се скрих.
Вече се свечеряваше и заведението бързо се напълни с приключили работа офис-служители от средна ръка, които бяха твърдо убедени, че без тях светът ще рухне. Мъчейки се с разни коктейли, които от една година се опитвах да се науча да правя, бързо забравих за Ситалк и за парите му.
Той ми припомни за себе си още на следващата сутрин.
Благородно изглеждащото му старческо лице сияеше от чистота. С бялата си брада и коса, окръжаващи червени бузи и нос, ми напомняше за Хемингуей.
– Добро утро! Как си днес? – беше облечен в черен костюм. От вчерашната му воня не беше останала даже и следа.
– Добре – отговорих аз – Ти как си? Какво се е случило с теб? – при нормални обстоятелства щях да ахна от промяната, но сега бях спал само три часа и не ме интересуваше абсолютно нищо.
– Добре съм. Нищо не ми се е случило. Защо, зле ли изглеждам?
– Не, напротив. – не ми се говореше и се усмихнах кисело – Кафе, чай, капучино?
– Две големи”Финландия” – отговори Ситалк.
– Ти снощи си забрави рестото. Сто тридесет и осем лева. – прекалено съм честен за барман, нали?
– Не, просто ти оставих бакшиш.
Що за бакшиш беше това? Нищо не разбирах.
– Наздраве! – Ситалк изглеждаше много щастлив.
Взех другата чаша, която бях налял преди десет секунди. Чукнахме се и изпихме водките наведнъж.
Алкохолът вля много живителни сили в мен. Побъбрихме си малко, а след това влезе шефът ми, за когото съвсем бях забравил през последните два дни.
Стана ми неприятно че го виждам. Винаги ми говореше много внимателно – изглежда се страхуваше от мен, но все намираше да ми направи някаква забележка в неговия дразнещо-тактичен стил.
Като го видя, Ситалк само ми каза “чао” и излезе. Когато мина покрай шефа ми изглеждаше достолепен. Беше едър, с широки рамене и сигурна походка, за разлика от тлъстото същество със свински очички, което пристъпваше от крак на крак и се чудеше как да задържи имиджа си на по-висш пред мен, без обаче да ме разяри дотолкова, че да го убия и разфасовам.
Като огледа Ситалк с явно одобрение, той дойде на бара, поздрави ме сърдечно и каза колебливо:
– Искам да те помоля да бъдеш по-внимателен. Прибери оборота от снощи в касата. Би ли мръднал, за да си направя едно кафе?
– Ама… – започнах аз, но се спрях. На бара отново имаше сто и петдесет лева. Погледнах към онези, които Ситалк беше оставил предишната вечер, и които аз бях скрил под една бутилка, за да се убедя, че не са същите. Не бяха. Същевременно бях сигурен, че тези пари не са от вчерашния оборот, както предположи шефът ми – Чакай шефе, аз ще ти направя кафе. Ти само седни.
След като са прочели горните редове, мнозина от вас сигурно мислят, че причината, поради която шефът ми не ме е уволнил, не е добротата му, а страхът му от мен. Искам да ги уверя, че съвсем не е така. Абсолютно нищо не му пречеше да изпрати сто и тридесет килограмовата си жена, която не само че не се страхуваше от мен, но и ме мразеше, така че с удоволствие би ми съобщила благата вест, че съм безработен.
Времето се влачеше бавно, а смяната ми беше дълга петнадесет часа. Вечерта някакъв богат глупак правеше “парти” за рождения ден на приятелката си – два пъти по-млада и хиляда пъти по-хубава от него. Десетина човека се изредиха да ми се оплакват, че коктейлите им не били добре забъркани. Аз им се извинявах най-учтиво, като по същото време си представях как изпробвам какви ли не удари върху тях. Един даже ми обясняваше, че съм бил сложил захарче, а не маслинка в сухото му мартини. Убеден съм, че не съм способен на такава фрапантна грешка. Представяте ли си?!
Той каза, че ще се оплаче на шефа от обслужването и поведението ми, а аз му казах да си гледа работата. Изглежда не успя да преглътне тази “груба” обида от моя страна, защото се наведе над една изрусена дама, прошепна й нещо, двамата ме погледнаха презрително и излязоха бързо с гордо вдигнати глави. Приличаха ми на пуяци.
Издържах да търпя превземките на празнуващата компания още около половин час, след което обявих, че заведението затваря. Трудно ги изгоних.
Два дни почивка! Прекарах ги с приятелката си на Витоша. Беше прекрасно. Само дето не успях да убедя съвестта си, че няма нищо лошо в това да си поръчвам кубински ром с бакшишите, които ми оставяше Ситалк.
Когато, тъжен и подтиснат, отидох на работа на третия ден, моят колега, другият барман, който изглежда приемаше работата ни много по-леко от мен, ми каза, че някакъв човек ме е търсил и двата дена, но не е искал да ми предадат нищо. Описанието беше на Ситалк.
Беше ми криво. Мразех това заведение и никога не стъпвах в него, когато не съм на работа. А моят колега, чието име вече дори не помня, най-редовно идваше през почивните си дни да пие кафе и да ми говори глупости, които не ме интересуват.
Остана и сега. Май живееше с тази работа. Сигурно и затова се справяше по-добре от мен.
Поиска да му направя фрапе. Това, разбира се, ми отне около пет минути. Сетих се – колегата ми се казваше Дани. Та Дани се намръщи когато отпи от фрапето си, но въпреки това беше достатъчно благосклонен да ми разкаже някаква история за приятелката му, която била много хубава, но го изоставила. Аз пък от своя страна, бях достатъчно безочлив, за да си представям как го убивам, докато той развълнувано ми споделя за решението, взето от него и от красавицата да се разделят, но да си останат приятели.
Когато Дани си тръгна, се отпуснах на един стол и загледан през малкото прозорче, започнах да пуша цигара след цигара, опитвайки се да прогоня скуката с кълба тютюнев дим. Тя обаче излезе страстна пушачка, защото се прилепяше все по-плътно до мен за да й ухае по-силно на никотинови изпарения.
Заведението, в което работех, представляваше едно преустроено мазе. Беше изпипано перфектно, но си оставаше мазе. Гледайки през прозорчето, виждах само крака. И то до коляното. Някои от краката имаха отличен вид. Тънък глезен, мускулест прасец и изящна задколянна ямка. Забавлявах се да си представям как изглежда жената, която го притежава.
Често гледах през прозореца, защото през по-голямата част от смените ми в заведението не стъпваше живо пиле.
По едно време по улицата минаха два крака с мощни прасци, богато окосмени. Неволно погледнах надолу, защото се уплаших да не би моите долни крайници да са ме изоставили и да са отишли да се поразтъпчат. Разбира се, че не бяха. Освен това краката отвън бяха с такива обувки, каквито аз нямах!
През тридесет секунди поглеждах часовника, висящ на стената. Следобед щяха да излъчват някаква английска футболна среща и аз, като голям фен, не исках за нищо на света да я пропусна.
Когато имаше мачове, си зареждах бири от близкото магазинче, защото в заведението беше скъпо. Шефът се правеше на ударен, когато ме завареше да пия внесена отвън бира, и аз му бях много благодарен.
Надявах се, че никой няма да влезе по време на мача, и ще мога спокойно да гледам победата на моя любим “Манчестър Юнайтед” над “Саутхемптън”. Исках да мога да си позволя да пия кубински ром, но не можех: трябваше да плащам моята половина от наема, с която, за неудоволствие на хазяйката ни, постоянно закъснявах.
Сетих се, че съм скрил близо тристате лева от Ситалк зад една купчина бутилки, която никой не бе докосвал от години, но нещо ме спираше да взема от тях.
Мачът най-после започна. Както казах, играеха моите любимци срещу “Саутхемптън”. Точно когато Юрая Рени, този толкова черен съдия от Шефийлд, свири началото, в заведението влетя Ситалк.
Поздрави сякаш съм му син, седна на бара, и поръча:
– Две големи “Финландии” – запали една от хубавите си цигари и, като кимна към телевизора, добави:
– Изпуснах ли нещо?
– Сега започват. Заповядай.
– Едната е за теб и ти го знаеш.
– Аз имам бира.
– Не ставай глупав, а вземи водката и пий!
Oказа се, че и Ситалк е фен на Манчестър Юнайтед. Заедно се радвахме и крещяхме. Изпихме почти всичката “Финландия” в заведението.
След мача се заговорихме. Двама-трима клиенти влязоха, но, за мое щастие, не се задържаха дълго.
– Защо първия ден, когато дойде беше облечен като просяк? -алкохолът ме правеше дързък и нетактичен.
– Човек трябва да се променя – отговори той весело
Как не се бях сетил! Вместо да ходя на различни места, да правя какво ли не, за да си разнообразявам живота, можех да издебна някой просяк, да го пребия и да ходя с дрехите му! Колко вълнуващо!
– Моля те, вземи си парите, които ми остави предишните два пъти. Не мога да приема толкова голям бакшиш – извадих купчината, която бях скрил, и му я подадох.
– Да ти разкажа ли нещо? – той ме погледна с леко разочарование – Аз съм изключително богат. – направи пауза, за да подсили думите си – През 1960-та година хубавата ми жена ми роди син. Исках да го кръстя Терез, но комунистите не ми разрешиха, така че се примирих с Иван. В нашия род той е първият с нетракийско име от поне петнайсет поколения – Ситалк си дръпна от цигарата и се заигра с нея по ръбовете на пепелника – Две години по-късно намерих съкровище. В градината ни, в едно село в Северозападна България. Копаех кладенец и открих гърне с над две хиляди ауреуси. Това са …
– Знам какво са! – казах аз нетърпеливо, бях наясно с наименованията всички… е хайде, на почти всички познати древни и съвременни монети – Завърших „история“ и се занимавам с нумизматика от много малък.
– Радвам се че си осведомен – каза Ситалк – Ауреусите бяха на Максимиан, Констанций I, Галерий и Галерия Валерия.
“Доста редки” – помислих си.
– Първите трима са римски императори, а жената е съпруга на Галерий…
– Знам! – изръмжах. Беше доста странно. Над две хиляди ауреуса на едно място! За пръв път чувах такава глупост. Това беше пещерата на Али Баба!
– Къде си завършил История?
– Във Велико Търново – отговорих аз.
– Велико Търново! Какви спомени имам оттам!
“Не ми пука какви спомени имаш, дърт тъпако!”
– И какво стана?
– С кое?
– С ауреусите.
– Продадох ги. Какво да стане?
Ситалк се намръщи. Бях прекъснал мислите му за Велико Търново. След малко прокара ръка по челото си, въздъхна, и продължи:
– По хиляда лева парчето. Още се чудя кой беше този, който извади толкова пари накуп в онези времена. Така и не го видях. Той беше разбрал някакси за монетите и ме намери. Дойде една привечер у нас с ниско нахлупена шапка и шал, закриващ долната част на лицето му и ме попита дали съм съгласен на тази сума. Толкова бях уплашен, че щях да се съглася да му ги подаря, само да не ме издава, че не съм предал находката на държавата. Излезе много коректен.- Ситалк помълча малко. После продължи бавно и с тъжен глас. – Това, разбира се, беше началото на края за мен. Какво може да се случи с един човек, който изведнъж се превръща от беден селяндур в приказно богат принц? – той се втренчи в мен със сините си очи. Мразя да ме зяпат – Взех си къща в София. Разбира се, до 1989-та тя се водеше на името на предишния си собственик, защото не можех да си позволя да покажа, че имам толкова много пари. Веднага щях да получа повиквателна за Белене. Измъкнах се от България със сина ми и жена ми. Пиех като луд. Една вечер се натрясках в Орлеан, заспах зад волана и при катастрофата жена ми загина. Затворих се в себе си. – Ситалк се усмихна уморено – Нататък историята е кратка:
Синът ми, когото все пак прекръстих на Терез, когато избягах от България, получи доста лошо възпитание. Той умря по най-нелепия начин, който можеш да си представиш. Една вечер паднал в някакъв подлез в Грац и си счупил врата. Тогава беше на двайсет. Тъпо копеле. Сигурно се е загледал по някоя с хубав задник. – Ситалк отново направи пауза. Може би е било само за пет секунди, но на мен ми се стори цяла вечност. – Преди няколко години се върнах тук. Правя каквото си поискам. – той си дръпна от ароматната си цигара и изкара дима много бавно – Харесвам те. Не си мисли, че съм някакъв извратен дядка. Може би ми напомняш за самия мен, когато бях млад. Ще ти дам всички пари, които ми останаха. 150 000 лева. Хиляда вечери по 150 лева. Нямам никого на тази планета. Всички, които някога съм си мислил, че обичам са под повърхността й. Дано парите ти донесат повече щастие, отколкото на мен.
Мълчахме тридесет минути. По часовник. Аз си мислех какво ли не. Когато съм притеснен мисълта ми бяга в най-причудливи посоки.
– Tова не може да стане. За да изпълниш плана си, трябва да работя още пет години и половина тук, а имам чувството, че ако изкарам още два месеца, ще се побъркам. Разбира се, ако не съм побъркан вече. Може би сънувам. Точно така! Освен това, ако случайно не сънувам, какво те кара да си мислиш, че можеш да ми се изтърсиш тук и да ми кажеш: eто ти проклетите ми пари? Дай ги на някоя скапана благотворителна организация!
Ситалк започна да се смее като луд. “Като” луд ли? Че ако той не е луд, нима има луди?
– Искам да знам къде отиват парите ми. Ако не ги щеш – кажи! Ще ги изгоря. – Ситалк преглътна – Ако пък ги искаш, няма проблеми. Даже и да не работиш вече тук, ще се виждаме у нас. През ден. Нали и тук е така – два дни работиш, два почиваш, все едно се виждаме през ден. Живея точно отсреща.
Отсреща имаше огромна къща. Истински дворец. Този човек започваше да ме изнервя. Не можеше ли да изчезне в нищото, откъдето се беше появил в живота ми?
– Не ги искам. Гори ги. Твои са си.
Ситалк се обиди. Май нараних гордостта му. Проклетият дъртак беше свикнал цял живот да прави каквото си поиска. Нали имаше пари!
– Още една водка! – каза той властно.
Сипах му.
– Заповядай.
Той извади пачка. Остави три по петдесет лева на масата, както винаги. След това погледна в менюто, прибра две от банкнотите в шепата си и каза рязко:
– Рестото, моля!
Ситалк изля водката върху рестото си и двете петдесетолевки, щракна със запалката, и ги остави да паднат горящи на пода. Той изскочи навън без да се обърне.
“Дърт окаян психопат” – помислих си аз. Даже ми стана малко мъчно за него, но бързо го забравих, защото заведението се напълни изведнъж. Чудя се как посетителите не се заклещиха на вратата.
На другата сутрин Ситалк влезе две минути след като отворих. Гонех една пчела, която беше безкрайно учудена и притеснена от факта, че не може да мине през стъклото на прозореца.
– Добро утро! – Ситалк се държеше все едно се бяхме разделили в прекрасни отношения.
– Добро утро – отговорих аз. “Кога ли ще умреш и ще ме оставиш на мира?”
– Разбираш ли, ако не вземаш парите, аз ще ги унищожавам. По-добре ги вземи и ги дай на някого, който се нуждае от тях. – пристъпи той веднага към досадния въпрос.
Седна на обичайното си място и започна с неговите водки. Сигурно до вечерта сме изпили по десет. Добре, че държа на пиене, защото иначе щях да падна под бара.
Изключвайки разликата във възрастта и факта, че аз го мразех, а той изглежда ме приемаше за приятел, със Ситалк имахме доста общи неща. И двамата от Северозападна България, нумизматиката, историята, жените, футбола.
Цял ден плямпахме за Асирия, Египет, Рим и инките. Много обичам да говоря с хора които наистина се интересуват от история, а не само да се правят на всезнайковци. Обожавам тази наука още от дете, когато се катерех по таваните на приятелите ми, за да събирам тъжни, изоставени и прашасали учебници, останали от родителите им. Купувах ги срещу спици от колело или картинки от дъвки. В зависимост от конюнктурата на пазара.
Ситалк знаеше доста. Мислеше логично, последователно и безпристрастно. Това ме накара за пръв път да изпитам уважение към него. Когато остави сто и петдесетте лева и си тръгна, беше вече време да затварям.
След около два месеца реших да напусна работа. Беше ми дошло до гуша.
Ситалк все още ми оставяше по сто и петдесет лева. Аз все още не ги харчех. Когато му казах, че ще напускам, той само ме помоли да ходя през вечер до тях. Не можех да му обещая. Беше прекалено ангажиращо.
Просто каза, че ми е обяснил какво ще прави с парите, ако не си ги взимам. Ех, да не бяха тези пари! Щях толкова да се радвам на познанството си със Ситалк. Но парите ме притесняваха; приятелката ми също нервничеше откакто й бях разказал за тях.
Когато отидохме за пръв път на гости на Ситалк, ахнах. Къщата му беше прекрасна. Изглеждаше като дворец: огромна и в старинен стил. Дори не бях подозирал, че на центъра на София може да съществува такава къща. Имаше малко мебели, така че нищо не изглеждаше претрупано, човек оставаше с впечатлението, че всичко е на мястото си.
Ситалк бе в отлично настроение. Вече бях започнал да го харесвам страшно много. За разлика от повечето възрастни, които познавам, той не даваше постоянно досадни съвети, а се държеше свободно, свежо и приятелски. Така беше през цялото време, през което го познавах.
След като го представих на приятелката си и изпихме по няколко питиета, Ситалк донесе на масата някакво ядене. Беше изключително вкусно и аз го попитах как се казва. Той ми отговори. Макар, че никога не бях чувал това име, кимнах разбиращо с глава, за да не се излагам повече.
Нахранихме се и се преместихме в друга стая, където пийнахме доста прилично и слушахме музика до късно. Въпреки разликата във възрастта, музикалните ни вкусове със Ситалк бяха почти еднакви, така че всичко беше много приятно.
Както обикновено, приятелката ми се умори преди мен, и трябваше да си ходим. Ситалк ме дръпна встрани, прошепна ми нещо в смисъл, че е много доволен от вкуса ми към момичетата, и продължи съвсем спокойно:
– Днес ходих на лекар и той ми каза, че не ми остава повече от месец. Това налага известни промени в плановете ни. – при тези думи той бутна в джоба на якето ми някакъв плик.
Изглежда съм издавал нечленоразделни звуци от объркване, опитвайки се да продумам нещо, защото Ситалк се засмя и каза:
– Знам, приятелю! – никога не се държеше менторски – не ме наричаше “момчето ми” или подобни тъпотии – Съжаляваш. Единственият си, и вярвам, може би се лаская, че съжалението ти няма нищо общо с парите ми.
Поклатих глава като идиот, а моят стар приятел продължи:
– Ще се видим вдругиден, нали?
Отново поклатих глава, а Ситалк, спокоен както винаги, наговори куп любезности на приятелката ми, след което двамата с нея си тръгнахме.
Беше мъгливо и влажно. Макар, че не валеше, косата ми съвсем скоро стана мокра. Това обаче не ме интересуваше. Не можех да повярвам, че Ситалк съвсем скоро ще изчезне. Наистина се бях привързал към него. Ако не бяха проклетите пари щях да очаквам срещите ни с нетърпение. Като си помислих за парите, се сетих за плика, който той бутна в джоба ми. Спрях и го отворих. Беше обикновен плик за писма пълен със банкноти по сто лева, които бяха пристегнати с хартиена лента, на която пишеше “100 бр.”. Не ги преброих. Сигурен съм, че и вие не бихте го направили, ако някой ви подарява цяло състояние на порции. Продължихме да вървим бавно.
– Какво ти е? – попита ме приятелката ми, когато прецени, че въпросът й няма да бъде досаден.
– Той умира – казах аз и не си проговорихме докато не се прибрахме.
На следващите ни срещи се опитах да повдигна въпроса на няколко пъти, но Ситалк отбягваше темата, а аз не обичам да нахалствам. Нищо в него не се промени. Беше все така весел и жизнен.
Една вечер, докато отивах към тях, си мислех, че това е деветото ми посещение у дома му. Тъй като от първото (когато ми каза за предстоящата си смърт) ми даваше по 10 000 лева всеки път, ми оставаха още пет, за да се свърши с тези глупави пари. Какво ще стане после? Дали старецът ще изчезне и няма да го видя повече? Да се скрие като умиращ звяр? Или, може и така да стане, ще се скапе и ще циври непрестанно в очакване на Справедливата?
Ситалк обичаше студа много. Както и аз. Днес валеше първият сняг за годината.
Когато влязох в двора и се закатерих по стълбите, го видях да седи на терасата. Беше по една тънка фланелка, пиеше и пушеше.
– Искаш ли да останем навън? – попита той небрежно.
– Разбира се! – зарадвах се аз, взех си чаша и я напълних с водка.
Едрите снежинки бързо закриваха тялото на Майката Земя от нечестивите погледи на децата й. Издокара се старата кокетка с приказно бяла рокля! Дъхът излизаше от устата ни под формата на пара, която след миг изчезваше в студения, свеж въздух. Чувствах се прекрасно. Макар че не знаех защо, имах усещането, че денят е празничен.
– Колко глупави са хората! Имали са пълното щастие на анархията, хаоса и незнанието, но после са решили да разберат всичко и да подредят всичко. И тогава, неусетно, са загубили рая. – Ситалк беше пиян. За пръв път откакто го познавах, той показваше по-сериозни признаци на опиянение, от това да завързва леко езика си. – Ето – измислили са календара. Било ли е жизненоважно да се подреди времето? – попита той и сам си отговори – Не, но… Днес е 3-ти ноември. Ако и аз бях глупав, щях да празнувам 67-мия си рожден ден. Но не съм! Затова знам, че годината е измишльотина и датите са измишльотина – Ситалк накъсваше изреченията си и дишаше тежко.
Продължи да се налива със завидна скорост, след което влезе в къщата залитайки. Беше вече тъмно.
Забави се доста, а на излизане бутна един масивен стол, който падна по стълбите. Ситалк не му обърна ни най-малко внимание, а дойде при мен и ми връчи кутия от обувки, цялата облепена с черно тиксо.
– Това е за теб! – каза той – Но я отвори чак когато се прибереш вкъщи. Чао! – моят приятел съвсем очевидно искаше да се освободи от присъствието ми. Подаде ми ръка за втори път от запознанството ни. Първия беше тогава, когато един просяк нахлу като хала в заведението, в което работех, и в живота ми.
– Чао! – отговорих аз и прибрах кутията в раницата, която за щастие носех в себе си, защото бях ходил на фитнес, преди на дойда на гости у Ситалк.
Изглежда трябваше да си ходя, а вечерта започна толкова обещаващо. Жалко.
– Ще се видим! – почти извиках докато затварях отвън дворната врата, но, напрягайки слуха си, чух само приглушения шум от колите откъм близкия булевард. Старецът май оглушаваше.
На около сто метра от къщата му ме спряха полицаи. Поискаха ми документите. Носех ги, което се случваше и продължава да се случва извънредно рядко. Попитаха ме и какво имам в раницата.
– Екип за фитнес – отговорих аз като спестих половината истина.
– Може ли да го видим? – настоя единият
– Айде, айде, няма нужда! – другият се изнерви – Да вървим! Студено е. Пожелаха ми лека нощ, а аз се прибрах вкъщи пеша. Сърцето ми дълго биеше учестено, защото знаех, че в кутията има и пари, чието присъствие не можех да обясня на полицаите.
Когато се прибрах, забравих да отворя “подаръка си”, защото приятелката ми ме натисна от вратата. Много е палава понякога.
На другата сутрин срязах тъпата кутия с един нож. Вътре бяха шестдесетте хиляди лева, които оставаха от сумата, която Ситалк искаше да ми даде и която аз толкова много мразех. Какво означаваше това!?
Без да се замислям много – много, хвърлих парите при другите, които бях оставил в черен найлонов плик в един шкаф. Чудех се как да се отърва от тези хартии.
От друга страна алчността ми постоянно ми шепнеше в ухото какво мога да направя с толкова кинти. В крайна сметка собственикът им ми ги даде съвсем доброволно!
В кутията имаше и едно листче хартия, което забелязах случайно, тъй като беше сгънато и пъхнато под единия й ръб. Написаното на него ме озадачи. Ситалк имаше равния и красив почерк, който аз отдавна съм изгубил безвъзвратно.
“Не са зелени” пишеше. Само това. Не си спомнях да съм му казвал, че нещо е зелено. Или, че много неща са зелени. И сега не си спомням.
Звъннах на Ситалк, за да го попитам какво е имал предвид, но женски глас ми съобщи любезно, че нямам връзка с този номер. Въпреки внимателното й отношение, аз дълго и яростно ругах притежателката на гласа, макар че, очевидно, бе невинна.
Бях нервен и запалих цигара. Пуснах радиото, за да прогоня тишината от дома си. Имаше новинарска емисия. Тогава чух следното: “ Снощи на… (адреса на Ситалк) е избухнал пожар. Всичко е изгоряло напълно. Не се знае дали има жертви. Благодарение на отдалечеността на къщата от другите сгради в района и високата каменна ограда, пожарът не се е разпространил. Къщата принадлежеше на Ситалк Спарадоков – известен наш дисидент”.
Цигарата падна от устата ми и остана да пробива дупка в осеяната с цветчета покривка на масата.
Старецът се беше самоубил! Сигурен съм. Даде ми последните пари наведнъж, не ми отговори когато му казах “Ще се видим”, почти ме изгони от тях, беше се напил “като за последно”!
Ами ако полицаите бяха видели, че имам толкова пари в раницата?! Щяха да си помислят, че съм го обрал и запалил. Как се разминах само…
Старецът го нямаше вече! Липсваше ми! И сега ми липсва! Истина ви казвам.
Що се отнася до парите, историята е достойна за световно изложение на вицове.
Веднъж един приятел ме помоли да му дам литература по Средновековна българска история. Понеже имам много такава и, както на няколко пъти скромно отбелязах, съм добродушен, наслагах всички подходящи книги в един голям черен плик и го бутнах в шкафа, до този с парите. Толкова си приличаха!
Приятелят ми обеща, че на другия ден сутринта ще мине да вземе каквото му бях приготвил, но понеже е изключително несериозен и мързелив, вечерта ми се обади и дълго ме моли аз (представяте ли си каква наглост!) да му занеса книгите.
В крайна сметка, когато обеща да почерпи, се съгласих.
На сутринта станах в отвратително настроение, бръкнах в шкафа, и забързах да излизам, за да свърша досадната работа по-бързо. Приятелката ми ме вбеси още повече:
– Миличък, ето ти боклука, щом излизаш. Нали няма да се бавиш? Трябва да чистим. – не си мислете, че чак толкова съм изпуснал фронта. Понякога се ядосвам и правя каквото си искам. Това се случва доста често.
Казах нещо злобно по адрес на чистенето, и треснах вратата.
Когато звъннах у приятеля ми, той ме огледа от главата до петите и попита:
– Какво става?
– Нищо, глупако! – развиках се аз- Румсървисът носи на многоуважаемия господин каквото си поръча снощи!
Приятелят ми ме погледна неразбиращо и каза:
– Свилене, световноизвестни кретено, нищо не ми носиш!
Огледах се. Ръцете ми бяха празни. Без да продумам, се затичах към квартирата си. Когато минавах покрай контейнера, в който запратих ядно боклука, хвърлих един поглед вътре. Нямаше и следа от черен плик.
На бегом претичах през коридора и стаята. Бях притеснен не на шега. Обичам книгите си много. Дръпнах рязко вратата на шкафа. Цялата ситуация се развиваше на фона на възмутените крясъци на момичето ми, което настояваше веднага да си сваля обувките. Имаше само един черен плик. Трескаво го отворих. Този с… книгите ми.
Приятелката ми е убедена че, понеже съм много разсеян и непоследователен, се е случило следното: бръкнал съм в шкафа и съм взел плика с парите. После съм се вбесил, че тя ме кара да изхвърля боклука и, заслепен от яростта си, съм забил със замах всичко, което съм държал в ръка в контейнера, и съм си продължил спокойно към дома на мързеливия неблагодарник.
Естествено, аз смятам че не е възможно да е така, защото не съм чак толкова отнесен.
Лошото е, че ако съм прав, няма как да си обясня факта, че Ванката, клошарят от нашия квартал, се е закръглил и по цял ден виси по заведенията с различни дами, на които не се носи добро име.
Черпи като луд. Веднъж и мен искаше да ме черпи.
Ако ли пък приятелката ми е права, както говорят фактите, може би е уместно да извия врата на Ванката. Аз обаче не му се сърдя.
Между другото, ако знаете какво може да е имал предвид Ситалк с “не са зелени”, търсите барман за заведението си или пък учител по история без почти никакъв опит, обадете ми се. Но как да ми се обадите, като телефонът ми е изключен, защото пропуснах няколко плащания. Случва се на всеки.
