ИЗКУПЛЕНИЕ

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

ИЗКУПЛЕНИЕ–          Наранен съм! Искам при мама!

–          Преглътни го, путьо!

 

Илая извади ръкавиците си и огледа пустото шосе през тъмните си очила. Нощта се бореше да скрие белия снежен вятър. Кожените му обувки изскърцаха върху снега. Жената без име подаде ръка за помощ да мине хлъзгавите стъпала.

–          Ще дойдеш ли с мен? – смутеният тих глас на Линда придаде още по-топло очарование на думите.

–          Ще ти се обадя.

Стигнаха до таксито, без да пусне ръката й. Отвори вратата, указа посока на шофьора и обърна жената към себе си. Чак тогава пусна топлата длан, която държеше, улови лицето й в шепите си и я целуна.

–          Не се е случило, нали? – малките облачета пара си отидоха с дъха й.

Той се усмихна. Още усещаше вкуса й. Още усещаше нежните розови устни, правещи му бавно фелацио в бялата и спретната тоалетна кабина на бар “Фламинго”.

 

 

Джони, забавният, винаги усмихнатият Джони не я искаше. Знаеше, че не я иска. Тя бе излишен багаж. За кой ли път. Очите под месестите му устни играеха закачливо. Шегуваше се колко са готини двамата. Вивиан хвана чашата си и с едно движение изсипа течността в гърлото си. Месестите устни продължаваха да мелят, без да й говорят нищо. Тя обърна очите си към него. Имаше поглед на диво зверче.

–          Не ме вълнува!

–          Хайде, не се прави на идиот. Знаеш, че и двамата не искаме да продължава. Беше ни хубаво – ръката му се протегна и я прегърна през рамото. Тя се усмихна.

Беше им хубаво.

–          С нас никога не се знае, нали… – устните му отново се разтеглиха в усмивка.

Никога не се знаеше. Знаеше само, че е адски уморена.

–          Бе, прави каквото искаш, бе. Аз отивам да танцувам – усмихна му се и стана бързо, преди сълзите да се появят.

Ритъмът пулсираше с кръвта й. Тялото й се движеше в хармония с музиката. Не го искаше. Никога не го е искала. Просто я беше яд, че я изпревари. Един младеж се приближи към нея и затанцуваха заедно. Месестите устни разговаряха весело с някакъв набит русоляв тип. Момчето, което танцуваше с нея й се усмихна. Изкараха си хубаво, какво толкова. Ще й липсват забавните мигове. Усмивката му. Колко е сладък като се усмихва и я гушва небрежно. Бяха приятели. Никога нищо не е искала от него. Младежът отново й се усмихна. Тя го целуна.

 

 

01.01.2010 00:00 часа.   Хората си честитяха новата година. GSM-ът му се разбръмча, Илая не му обърна внимание. Седеше на прозореца и гледаше покривите над града. Навсякъде проблясваха светлини. От съседния апартамент се чуваше музика. Рошав момък подаде глава през прозореца, изплю се в нищото и една женска ръка го издърпа обратно навътре. Илая изхвърли фаса си навън и взе телефона в ръка. Имаше СМС. Очакваше някаква блудкава честитка, вместо това пред очите му се намъдри една изрисувана целувка. Беше от Вивиан. Само една целувка и нищо повече. След година мълчание, целувка за празника.

Запали нова цигара, наля си два пръста уиски в една дебела чаша и набра номера й. Никой не вдигаше. Изчака докато връзката прекъсна.

 

 

Никой не я извика. Вечерта се точеше бавно, като добре натоварена магарица. Вивиан флегматично сменяше програмите и се надяваше да попадне на нещо интересно. Знаеше, че Джони е някъде навън и се забавлява. Цялата тайфа и той. В тяхното заведение. Нямаше нищо интересно по телевизията.

 

 

Написа й -Искам те – и го изпрати. Почака един час да получи отговор. Телефонът мълчеше. Илая остави празната си чаша на мръсния перваз да отлежава.

 

 

Входната врата поддаде на натиска на рамото му и с леко изщракване се отвори. Заизкачва се по сумрачните стълбища нагоре. Първи етаж, втори… пети. Натисна ключа и коридорът се обля в светлина. Апартамент 512. Почука. След малко се чу тихо трополене и вратата се отвори. Рошавата Вивиан отметна коса и впери изненадан поглед в Илая. Той посегна към кръста си, металът проблясна само за миг пред лицето й. Чу се приглушен звук, като рязко изплют биберон от уста на бебе, и тялото на жената се строполи на пода. Струйка кръв се спусна от устните й и прегърна прага на вратата. Илая прибра пистолета обратно, обърна гръб и бавно закрачи по отново тъмния коридор. После стълбите. Пети, четвърти… първи етаж. Входната врата този път се отвори с лекота. Той извади ръкавиците си и огледа пустото шосе през тъмните си очила. Нощта се бореше да скрие белия снежен вятър. Кожените му обувки изскърцаха върху снега.

 

2010 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.