Loading...
– Извинете, познаваме ли се отнякъде? – гласът ме изтръгва от дрямката и аз надигам нос с полепнали песъчинки по него. Поглеждам, но яркото слънце ме кара да примигна. Засенчвам очи с ръка. Определено не се познаваме.
– Не – декларирам кратко и ясно, след което отново забивам лице в хавлията.
Две минути по-късно:
– Сетих се! – сянката е още над главата ми.
Започвам да размахвам ръце в опит да намеря очилата си и накрая – слава на Нептун – ги напипвам. Слагам ги. Сянката придобива очертания.
– Сънувал съм те – така, както е придобил очертания на нещо високо, рошаво и обуто в червени боксерки, досадникът е преминал на ти.
Сбърчвам нос, защото песъчинките по него ме гъделичкат, опитвам се да сдържа кихавицата си, но не успявам.
– 275 – Н- Ники – приятно ми е!
Кихам втори път.
– 274 – М – много ми е приятно!
Готов е да изреди цялата азбука, докато моето единствено желание е да си разкара клишетата от мен.
– 827 – Р- разкарай се – изстрелвам и не дочаквам да се насладя на слисаното му изражение, а красноречиво оставям очилата настрани и се приготвям да продължа със заниманието си, т.е. – да подремна.
– Имаш страхотно дупе!
Ма Бооооже, тоя от дума не разбира.
– Ама ти още ли си тук??? – влагам в гласа си цялото презрение, което изпълва душата ми. Не е трудно. Мразя мъжете! Много ги мразя! Отказвам ги! Ще ми се прегръща той с някаква си джофра, докато аз го жаля, че си спуква гъза от бачкане. Да съм ходела с Нина на море, не можел той… Не можел ли? А може да ходи по купони с разними ти блондинки. Край. Точка. Никакви мъже. Казах. Нищо, че Нина не ми вярва. Отказвам ги. Ето и тоя – какво като е хубавец – ще го разкарам. Аман от хубавци! Никакви мъже повече.
– Аха – отсега и завинаги – наглецът прикляква и черните му очи се вторачват в моите.
– Без очила си по-хубава. Като си с мен няма да ги слагаш, нали… обещаваш!?
Така подскачам, че главата ми се удря в пръчките на чадъра, на който само това му трябва да литне към другия край на плажа. Хуквам след него, ръсейки наляво и надясно – „извинете, много извинете!“
– Споко, хванах го – наглецът ме е изпреварил и държи здраво непокорния чадър – ей ся ше ти го забия здраво. Къде да е – отпред или отзад!?
Малеееее, няма отърване от тоя.
– Сама ще си го забия – протягам се да хвана чадъра, обаче кракът ми пропада в някаква дупка (да им се незнае и хлапета, целия плаж са разкопали), залитам и се приземявам върху нахалитета. Т.е. приземявам и него. Ммм, колко е стегнат коремът му – отбелязва мимоходом подсъзнанието ми, карайки ме да се възмутя сама от себе си.
– Леле, колко си бърза. Знаех си, че ще стигнем до това ама не очаквах да си толкова експресна – черните му очи се смеят.
Усещам как гъста червенина обгръща лицето ми. Направо съм бясна!
– Мммммнооооо-го ссси нахааален – процеждам, изправяйки се – би ли бил така добър да ме оставиш на мира!
– Не мога – гласът му прозвучава толкова сериозно, че не усещам как от устните ми се изплъзва.
– Защо?
– Първо, защото никак не те бива в забиването на чадъри и има опасност да изтребиш половината плаж и второ – защото имам намерение да прекарам живота си с теб. Няма друг начин – без мен си загубена.
– Аааа- пчии-хуууу!
– 100 – А-Аз – изстрелва мъжът ми.
– Еее, дай някакво друго число – протестирам през смях.
– Добре де -275.
– 14, Н – постановява доволно 8-годишният ни син – Ники, значи аз, мамо.
– Стела трябва да ти призная нещо и мисля, че сега е моментът – казва мъжът ми, докато копае дупка за чадъра – омръзна ми да живея в лъжа.
Усещам как краката ми се подкосяват и присядам на пясъка. Той вдига черните си очи и ме поглежда с онзи сериозен поглед, който вече 15 години ме обезоръжава.
– Стела – гласът му е тих, но твърд, дори децата са замлъкнали, усещайки сериозността на ситуацията – излъгах като казах, че ти без мен си загубена…. не е вярно.
Сърцето ми се качва в гърлото. Тук ли трябваше? На плажа? На точно този плаж и то пред децата? Ники, който до момента помага на баща си в копаенето, замръзва с лопатка в ръка, а Ели за миг излиза от състоянието – не ми пука за нищо, аз съм тийн – и вторачва уплашен поглед в пръстите на краката си. Изглежда тоолкова малка и крехка.
Знаех си… знаех си, че е трябвало да откажа мъжете. Знаех си-няма начин от едно клише да се роди вечна приказка.
– …….Не е вярно, Стела, ти можеш без мен…… А аз…….. Аз без теб съм загубен! Честита годишнина, любов!
