Когато бях шофьорка

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Когато бях шофьорка         Вечер, късна вечер. Тъмно като в рог – беше изразът, в който тази вечер се беше облякла. Луната, гушнала се с два облака,  хич и нямаше намерение да върши работата си на осветително тяло.  Земята тънеше в абсолютен, тотален, непрогледен  мрак. Дори уличните лампи не нарушаваха мрачното й вглъбение. Е… може би не Цялата Земя, но северната отсечка на Околовръстния път на столицата – със сигурност. 

  Зад волана съм аз, шофьорката, а на задната седалка – тя, навигаторката. Слънцето, светлината… дъщеря ми, самата прелест и такт:

        – Мамо, извинявай, ама влачиш се  като бабичка, е…гати.

        – Стига си ме разсейвала, и без това нищо не виждам. Едно че няма лампи по тъпото… извинявам се, исках да кажа – по тъмното околовръстно. Второ – тези  фарове определено не са читави. Чудя му се на баща ти как вижда.

Детето изсумтява някъде зад врата ми и аз усещам проницанието на погледа й да дълбае насмешлива дупка по пети прешлен.

        – Нищо не виждам, честно – продължавам монолога, като се старая да не изляза от платното, следейки усърдно бялата нишка на осовата линия. А тя се вие като змия в поле – ту се скрие, ту се покаже и а-ха да те захапе.

Първа дупка, втора дупка, трета дупка. 

        – Ма-моооо!!!! Няма начин да не си изкривила някоя джанта! – Еее, това малкото не спря да меле, бе! Какво разбира 10-годишна пикла от джанти ми кажете?! 

        – Не знам дали съм изкривила джанта, обаче си изкривих врата да се взирам напред. Ей Богу, нищо не виждам!!! Нищичко! 

Четвърта дупка, пета дупка…

        – Мамо, мамо, спри, спри, СПРИ!!! Полицааааааааааааай!!!!

Пронизителният писък  на дъщеря ми ме кара да подскоча на седалката и автоматично да отпусна педала на газта. 

        Наистина, в мрака, в тъмата, греещ в светоотразителното си зелено, тича служител на КАТ и енергично размахва стоп палката. Има нещо извънземно в зеленикавия му силует. Шапката му се е килва леко назад и а-ха да падне. Що тича тоя човек? Като че ли мога да избягам с 30-40-те километра в час, с които пъпля по почти безлюдния път. Намерил кого да спре. Ама нали трябва да отчете дейност. Разбирам го.

Натискам спирачката и почти с досада смъквам страничното стъкло.

 Полицаят диша учестено и, съвсем забравил протокола, който изисква първо да ми се представи, изстрелва:

        – Ама, госпожице, Вие защо карате БЕЗ фарове!

        – Госпожа, госпожицата е отзад…. – поправям го спокойно аз, посочвайки с елегантно махване чудото на задната седалка. А чудото е провряло глава над лявото ми рамо и двете му плитки любопитно се поклащат.

        – Госпожо, защо карате БЕЗ фарове???? – настоява инатчийската блюстителят на реда.

        – Без фарове??? Не е вярно!!! – някъде бях чела, че пред органите на властта трябва да отричаш до край (каквото и да значи край) – Пуснати са ми фаровете, ако не бяха, таблото нямаше да свети – и в потвърждение на последното посочвам искрящото в интимно синьо табло на автомобила.
Намерил как да завързва познанство. Ама-ха. Не вижда ли, че съм с дете? Въпреки това, почти инстинктивно, подръпвам деколтето на опъната си блузка и леко се изпъчвам… почти… инстинктивно… леко. 

    При този ми жест мъжът с фуражка посяга към онази част от физическата ми същност, която деликатно се подава от спрялото возило. Изтръпвам, стомахът ми се свива, и тъкмо да възкликна укоризнено – Ама, моля Ви се, детето… когато той, полицаят, с никак кавалерски жест избутва онази ми физическа същност от страничното стъкло, навира глава във вътрешността на колата, докопва… копчето за фаровете, врътва го и – О, светлина!!! О, чудо! Пътят грейва пред мен с всичките си дупки и неравности. Видим.

      – Ето това са Ви фаровете, госпожа!!! Досега бяхте на габарити – кресчендото на гласа му, като че ли издава известна безпомощност.

      – Боооооооооооооже, ако знаете колко съм Ви благодарна!!! – възкликвам радостно и единствено затворената предна врата ми пречи да се хвърля благодарствено на врата му – от двайсет минути се чудя защо нищичко не виждам, а то защо било. Благодаря! Ама много БЛАГОДАРЯ!

Полицаят, неизвестно защо, не споделя радостта ми, раменете му се отпускат уморено, шапката му се килва още по-назад и с някаква, непонятна за мен, безмълвност прави красноречив знак да се пръждосвам. Иска ми се на раздяла да му кажа две-три хубави думи. Да му кажа, че тъмнината е само привидност, че трябва да намери красотата в нея и да й се отдаде. Че той Е, Че може, Че трябва да повярва в себе си и в мисията, на която се е отдал. Че тя е светлина! Че той е светлина, че светлината….
     – Мамо, пръждосвай се, докато не са ни арестували – гласът зад главата ми прекъсва алтруистичния ми порив на позитивизъм и другарска взаимопомощ и, макар да не разбирам какво иска да каже с репликата „докато не са ни арестували“,  се пръждосвам… 

 

 

 

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.