Loading...
Казвала се Мая. Тя срещнала Пръч1860 когато била на неамсигодини. Да, името му било необичайно. Не бил затворник или субпродукт. Просто такъв му бил етикета. Първите думи на Мая към него били:
– Копеле, ебаси тъпото име имаш, заклеам се!
На което Пръч1860 отговорил ловко:
– Стига ма, верно ли?
Започнал луд скандал защо и викал МА и в крайна сметка Пръч1860 се прибрал с посинени кокалчета на краката и зачервени бузи. Но това не било най-лошото, неговото достойнство било наранено! Неговото! На Пръч1860! Великият Пръч1860! Бит от малко момиче. Какво би могло да бъде по-лошо от това? Може би единственото по-лошо е меката пишка. Да, чувствал се зле. А Мая била бясна. Боже мой какъв нахал. Каква мерзост, как си позволявал той… О! Тя щяла да го научи него. Само да не бягал толкоз бързо. Следващия път, о – да, следващия път щяла да му отнесе патката на боклука и точно над някоя гнила диня да я насгвъца с острилка с ръждиво ножче. Тетанусът бил най-малкото му наказание.
Минали два три месеца и нашите герои почти били забравили един за друг, когато видиш ли на излизане от МолЪ, Мая изтървала за миг пазарската количка на колелца и тя се понесла бързо и далеч от нея към небитието. Какво било учудването й когато здрава мъжка длан спряла нейния път и спасила струващите неамсиколко пари продукти от тотално изчезване. Да, точно тъй – ръката, спряла този акт, била на Пръч1860. Прозаично нали? Животът ни е пълен с малки иронии. Пръч1860 не знаел на кого неволно помага. Ако знаел би ускорил процеса на непомощ. Но ето съдбата с чувство за хумор му поднесла Мая. Е, хубаво де – нейната количка и купища храна. Когато познал бързите крачки и свирепите очи, той се стъписал. Никога не съм знаел как изглежда стъписан човек, но съм сигурен, че е било нещо таквоз –>0.0
– Абе, мерси бе плужек. Кво очакваш – да те черпя?
Пръч1860 просто бръкнал в количката, взел един пакет с чипс, обърнал гръб и си тръгнал. Няколко крачи по-натам, бил настигнат от силен удар в гърба.
– Къде бе, лимон?
Последвал шамар.
– Къде тръгна бе?
Застой на времето и впит поглед в моравото му лице.
– Казвай бе, питам те. Кво, езика ли си глътна?
Пръч1860 само й метна леко чипса и обърна гръб. Само две стъпки по-късно усети как нещо го удря по гърба. Този път не беше силно, а меко и шушкаво. Той се обърна.
– Взимай де.
Чипсът стоеше в краката му. Той я погледна и ядно го смачка с крак. Отново понечи да си иде. Две крачки бе, две… усети как го душеше. Усети и ударите. Но видя и сълзи. Силните му ръце я сграбчиха и я стиснаха. Тя се мъчеше да се изскубне, хапеше го, плюеше, съскаше, наричаше го с имена и това съвсем не бяха имена на президенти. Устните му намериха нейните. Пръстите му погалиха косите й. Няколко минути се сляха заедно с тях. Всичко загуби причина, звук и смисъл. Само две устни…
Тя го отблъсна и пое рязко към малката количка с полуразпиляни стоки. Той я гледаше. Гледаше гърба й.
И задника.
Имаше хубав задник.
И стройни крака.
Тя се обърна и му подвикна:
– Пръч такъв.
Изчезна. Остана само топлата й усмивка докато го казваше.
