НА АЛЧНИЯ АВГУСТ СТУДА

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Свечеряваше се, когато напусна града. Отдавна не беше минавала по този път. Като че ли вечност е минала от тогава. Цяла вечност. Спомни си първия път и вълнението, което я съпровождаше. Онзи задъхан трепет като пред приключение. Беше също такава гореща лятна привечер. Колата летеше, музиката й създаваше образи, а стомахът й беше свит на топка. Същият път я водеше към най-вълнуващите преживявания в битието й.
Колата зави надясно и без малко да излезе от пътя.
– Рефлексите ми се скапват от жегата – каза си тя с иронична усмивка. Толкова горещо, а студът отново пълзеше по кожата й. Колкото и пъти да се опитваше да го обясни някому, никой не разбираше как е възможно да изгаряш отвътре, а отвън да те къса и нищи студът. Никой не го разбираше.   И тя не го разбираше, но познаваше това състояние. Почти беше свикнала с него. Почти не му обръщаше внимание.
Странна връзка имаха. Вдъхновена и не признаваща нищо. Без компромиси и без съжаления. Нямаше друг като него – толкова уверен, толкова вдъхващ доверие. Никой не бе успял да я разтвори така във въздуха. Помагаше й да не стъпва по земята, когато върви. В деня, в който премина 18 километра през затворени поради виелиците пътища и успя да се добере до нея макар и посинял вече, тя разбра, че и последната й защита е паднала. Нямаше от какво да се страхува. Дори не чувстваше липсата на така измислената си свобода. Когато се събудеше и виждаше усмихнатото му лице пред нея, й ставаше и смешно и спокойно. Стоеше с часове клекнал пред леглото и чакаше да се събуди. Дори и това престана да я притеснява. Синхронът в мислите и желанията им беше пълен. Чрез него тя се опита да опознае себе си, а чрез желанията му да изпълни своите.
Пътят лъкатушеше надолу и минаваше през гората. Високият бор, на който се учеше да стреля с прашка не се виждаше от пътя, но тя знаеше, че е там. Кой знае колко други хора са минали край него. Голямата поляна тъмнееше в сумрака и изглеждаше спотаена и някак посърнала. „От жегата е. Всичко умира в тази жега.“ Скоро ще се покаже луната. Помнеше я, голяма и близка. А звездите безбройни и ярки. Няма такива звезди в града. Там изобщо няма звезди. Табелата я предупреди, че навлиза в отдавна забравеното място. Не погледна в ляво, пътят, който водеше към гробищата, без да навлиза в селото. Пътят, по който се прокрадваше много пъти, за да остане сама с вината си. Видя, че кръчмата е отворена. Наричаха я бар – като че ли това я правеше по-различна. Спря и слезе, без да бърза. Огледа се за стълба с щъркелите, но не го видя. Влезе в двора и пое дълбоко въздух. Имаше хора вътре. Това я уплаши. Не обичаше разни хора да се взират в нея. А винаги се намираше някой да го прави. Като че ли можеше да чете мислите й. Мислите, които никой нямаше право да вижда. Влезе и седна в най-тъмния ъгъл. Винаги предпочиташе да е в тъмния ъгъл. Това я караше да се чувства защитена и сигурна. Изтърпя любопитните погледи. Интересът на хората винаги се провокира от новото и непознатото. След пет минути барманът дойде и донесе питието й. Тогава разбра, че я е познал. Помнеше я. Че как няма да я помни. Те всички бяха атракцията на това пусто място сравнително дълго време. Всяка тяхна поява предизвикваше вълна от мълви и догадки. А появата на „красивите художнички“ предизвика едва ли не църковен събор край езерото.
– Отдавна никой не се е отбивал насам, каза барманът с лек въпрос в гласа.
– Работим. Всички работим.
– Ми то си е така, тряба се яде нещо.
– Да, така е. Чудно, че не сте затворили. Идват ли достатъчно клиенти?
– Не като преди. То винаги си е било така де. Само тогава беше изключение… Хората се вълнуваха. Любопитни са хората на село.
– Навсякъде са любопитни. Ще се върна по-късно. Нали ще изчакате, за да телефонирам?
– Разбира се, и до сутринта ще стоя, ако трябва. Няма проблем.
– Все така любезен и отзивчив сте, господине.
– А аз все така не съм чул друг да ме нарича, господине.
Забеляза, че два от предните му зъби липсват. Като че ли това имаше някакво значение в това затънтено място.
Изпи последната глътка от чашата, стана и излезе.
Въздухът беше прохладен и лек. Тръгна бавно по моста и оглеждаше всичко с някаква мъчителна настойчивост.
„Да не си посмяла да погледнеш встрани като си с мен. Ясно?“, Смееше се, но очите му не се шегуваха. „Мен и не ме интересува какво има встрани, няма се плашиш.“, отговаряше със смях и се надбягваха до къщата.
Къщата изникна съвсем неочаквано пред нея. Като че ли очакваше да не е там. Изглеждаше призрачно на лунна светлина. Така и остана недовършен последния етаж. Етажът, през който се виждаше част от небето. Затвори очи и пое рязко въздух. Постоя така секунда-две и ги отвори пак. Къщата си беше там. Празен дом на празни планове. Ослуша се за кучетата. Тишина. Би било глупаво наистина да очаква кучетата да са още там. Може и да са умрели. Нейното умря от мъка. Тези защо да не са били също толкова верни. Вратата зееше полуотворена. За момент се изкуши да влезе, но се уплаши от това, което можеше да се разиграе в ума й. Човек никога не знае кога може да се взриви нещо в мозъка му.
Вече не си спомняше как започна кавгата. Дали с едно глупаво име, което тя извика поради навика да пренася служебните си ангажименти навсякъде. Или с онова закъсняло признание, което никога не бе и помисляла, че може да направи без принудата на огъня. Така или иначе се случи. Страшен, зловещ, невъзможен. Дяволът й нашепваше думи. А тя ги крещеше. Думи, които бяха толкова безсмислени, колкото и невъзможни. Неверни. Обвиняващи. Крайни. И осъждащи. Когато лудостта те обземе тя помита всичко. Край! Край! Тази дума я опияняваше и й придаваше нова сила на беса й. Край – мантрата на новата й личност. Този път ще бъда твърда до край. Край! Не ме интересува твоя край – не с тези номера. Тези номера ги знам. Умри да видя като как ще стане това. Не се обърна, когато излезе от стаята. Спря само за миг да чуе какво вика подире й. Някакъв студ я сграбчи. Само тръсна глава и се успокои. „Хайде сега, има си хас да се поддам и на внушения ала Стивън Кинг.“ Беше чела за проклятието, но не вярваше в приложението му. Тръгна бързо и си каза, че на другия ден ще му се обади да го успокои. „Една нощ на несигурност никому не е навредила. Трябва ли на всяка цена сега да го успокоявам. Нека не знае 24 часа. Нека се измъчи и той малко.“ Само че на следващия ден замина спешно за София и не успя да му се обади. Когато се сети в самолета си каза „Значи още един ден му се пада в неизвестност. Може пък да е за добро. Ще си починем няколко дни един от друг.“
Когато вечерта й се обадиха не разбра какво й казват.
Шофьорът на камиона бил заспал явно. Аудито не приличало на нищо.
„Какво? Какви глупости ми говориш ти? Кажи му да не се прави на идиот, защото като се върна ще го пребия! Не понасям тъпи шеги!…Не понасяммм…Не понасяяяммммм…Нееееееееее.!!!“
Когато влизаше в града все още вярваше, че това е най-безумната шега, която някой може да роди и стискаше в ръце пуловера за празника.
Никой не разбра защо там направиха погребението. Никой не разбра защо родителите му се съгласиха. Носеше пуловера и на погребението и не знаеше какво да прави с него.
Стигна неусетно до езерото. Видя върбата на брега и се насочи към нея. Седна и се загледа в тъмната вода. Всичко беше притихнало и нищо не подсказваше, че има някой там. Очите й потъваха във водата, почти се сливаха с нея. Когато сълзите потекоха, дори не ги усети. Отдавна беше престанала да е господар на сълзите си. Отдавна беше признала правото на очите си да имат свой собствен живот.
Първите дни беше поносимо. Само това треперене на цялото тяло. Тъмните ъгли, в които се криеше от всички. И очакването нещо да се случи. Нещо да я събуди. И пуловерът, който стискаше от дни. И студът, който се настани за неограничено време. После дойде гневът. Гневът срещу земята и небето. Гневът срещу собственото й безсилие и чувство за вина. Тогава откри заобиколния път до гробището. Вечер се прокрадваше там и осъмваше. Безкрайни нощи. Болката вече беше взела физически израз. Нещо се разпъваше и дереше вътрешностите й. Болеше, защото ръфаше безмилостно. Тихо скимтеше и сълзите свободно се изливаха по ръцете й. Срамно, срамно отчаяние. Запомни думите. Не ги забрави нито за миг. Само това помнеше. Един ден все пак я откриха. Сенки придружават сенките. Колко ще трае това, попита някой една нощ? Колкото е необходимо. Чуваше приглушените им гласове от входа, защото нощите на такова място са тихи. Имаше и други нощи, изпълнени с ярост и гняв. Тогава ставаше опасно. Но изгревът отново я сварваше приседнала на бордюра с безмълвен вик.
Първата нощ, в която не отиде да осъмне на гроба беше изпълнена с шепот и треска. Ръце, някакви ръце, които я носят и заливат с вода. „Това трябва да има край. Човек не е създаден да страда по този начин. Трябва някой да сложи край.“ И решиха, че е болна. Дълго време лежа в болницата. Всеки ден идваха и си отиваха. Кому да каже, че това, което я изяждаше бе собствената й вина. Собственото й безумие. А то не се лекува. И думите, които запомни завинаги. И студът, който не я напусна никога.
Един ден чу смях. С изненада разбра, че е нейният. Звучеше някак неестествен, като гарванов вик, но беше смях. Започна да се учи отново да ходи, да говори, да се храни. Случваха се неща, но винаги, винаги ставаше това, което й бе обещал в онази нощ. С времето се научи да различава нещата, които имат значение и които не. Научи се да цени всеки жест и дума, които са подарени. Защото знаеше, че са просто подарени и човек никога не знае кога ще си ги вземе обратно небето. Забрави истината за вината си и погледна по-реалистично на нещата. Повярва, че това няма връзка с нея, а е просто лош късмет. Единствено й тежеше, че не получи прошка и че не можа да каже, че всичко, което изрече (колко снизходително) в онази нощ бе измислица. Това не можа да каже никога.
Когато вечерта взе пуловера и тръгна, вярваше, че отива да се прости завинаги с вината си. Че отива да сложи край на тази безсмислена история. Да вземе правото си на собствен живот обратно и да даде ясно да се разбере, че не вярва в бабешки проклятия изречени от млад зевзек. Тръгна решително и самонадеяно. Да си изисква правата.
Влезе в гробището и дори не бе нужно да се оглежда. Краката й сами намираха пътя в мрака. Стискаше пуловера и цялото й тяло излъчваше решителност и сила.
Остана права и сериозна. Нямаше намерение да се въргаля по земята като човек, който има нещо, от което да се срамува.
– Знаеш ли, отне ми време да реша, че не си прав. Донесох ти пуловера най-после. Аз нямам какво да го правя. Не мога да го подаря на някой. Нито мога да го нося. Нито е редно да го държа. В края на краищата няма да правя дом-паметник. Не знам какво си си въобразявал в онази нощ, но аз имам свое мнение по въпроса. Съжалявам, че стана така, но всъщност нямам никаква вина за случилото се. И ако си поне малко честен, ще признаеш, че съм права. Най-мразя, когато млъкнеш по този начин. Вечно трябва да отгатвам настроенията ти и да реагирам според тях. Живях, за да те забавлявам. Но ти искаше това. Сега вече ми е време да се оттегля. И въобще недей да спориш. Имам право на собствен път. И да ти кажа, въобще не ми беше забавен последният номер, който ми извъртя. Въобще. И нямаше нужда да се вживяваш и ръсиш клетви като някой разбеснял се поп. Мислиш ли, че въобще съществува някой, който може да е по-суров към мен от мен самата? Не вярвам. Не беше нужно да ме пращаш в ада. Този дето сама си го създадох е предостатъчен, може да си сигурен. И въобще ми писна. Ей това дойдох да ти кажа. Само това. Всичко друго съм ти казала вече. Всичко. Вземай си пуловера и това е. Аз приключих. Ясно ли ти е??? Ясно ли ти е, питам?!? И ако не те затруднявам много с претенции, моля, ела си вземи шибаното проклятие и се пръждосай с него!!! Че ми писна! Писна ми!!! Край.
За миг постоя така. Отпусна ръце и пусна пуловера да падне на земята.
Нещо се згнезди в гълото й, надигна се заплашително и я задави.
– Ооо…оо.
Отпусна се на земята и заплака. Заплака с отчаянието на човек, който погребва някого.
– Моля те!…моля тее!…моля теее!…ооо…моляя тее!…моля те!…
Когато слънцето изгря тя все още беше там и само устните й безмълвно викаха: моля те!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.