Опознай Родината, за да я обикнеш

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Белоградчишките скали и пещерата „Магура“
В края на учебната година, след като всички оценки са оформени, с две съученички решаваме да отидем на еднодневна екскурзия до Белоградчишките скали. Часът на тръгване е 7:30, мястото – стадион „Васил Левски“, София. Към 7:05 две от нас вече са там и сме в очакване на третата… Автобусът е виненочервен и седи до нас… В 7:20, докато ние все още чакаме третата, той пали двигателя, прави обратен завой и потегля. Оставаме като гръмнати на паркинга – докато не осъзнаваме, че просто се е преместил на друг паркинг на 50 метра от първоначалната си позиция. Момичето пристига, екскурзоводката Люба Пъчева ни преброява и настанява. Първоначално решавам, че ще пътувам сама, но впоследствие до мен сяда възрастен човек, който се оказва доста словоохотлив и в следващите три часа и половина слушам личната му история (живее в САЩ) и различни факти, които споделя по един или друг повод.   Разбира се, по пътя спираме и за кратка почивка и с момичетата решаваме, че ще отидем до село Новачене пеша… То, или по-точно табелата му, се намира на около 100 метра от мястото, където е паркирал автобусът. Остава време и за няколко снимки в едно прекрасно слънчогледово поле и пътят продължава. В 11:30 вече сме на крепостта „Кале“, построена сред Белоградчишките скали. Купуваме си книжката със стоте национални туристически обекта. Съжалявам, че не си я взех още докато обикаляхме из Родопите, Рила и Пирин, но какво пък – ето още една причина да се върна – да ми сложат печатчета в книжката. За разглеждане е предвиден един час, осигурен е и екскурзовод, но ние решаваме да се разходим сами – в крайна сметка, винаги можем да прочетем информация за местността, но е по-трудно да й се насладим, когато около нас има повече хора. Всъщност, мястото не е много голямо. Е, и много малко не е, де. За да бъдем точни – цялата скална местност е с размери 30 на 5-6 километра, но ние разглеждаме само най-известната й част. След кратък оглед на Белоградчик, който се вижда като на длан от няколко хълмчета, започваме да се катерим по самите скали. Гледката, която се разкрива пред нас, е величествена и със сигурност никоя снимка не би могла да опише чувството на свобода и безбрежност, което ни завладява отвсякъде… Сякаш вървим по пътя на духовното освобождаване от условностите и предопределеностите и когато спираме на най-високата скала и дълбоко поемаме дъх, вярвам, че няма сила, която може да ме спре да направя всичко, което поискам. Не пропускам и да се снимам с пусната коса, защото сестра ми специално ме помоли. За да бъде удоволствието пълно, се отбиваме и на една от по-ниските скали, където се отпускам на хладния камък, докато слънцето нежно ме гали с лъчи. И тъй като знам, че няма кой да ми направи забележка, че може да се измърся, с една от съученичките ми се хвърляме със смях в една висока трева, като – естествено – веднага ни налазват всякакви молци, скакалци, мравки и други твари. След това се връщаме в автобуса, който ни откарва в Белоградчик и получаваме един час свободно време за обяд. Мнозинството от групата се насочва към близките кръчки, докато ние решаваме да обърнем внимание на панаира по повод празника на града. Не бъркаме – все пак неща като новата песен на поредната фолк-икона и промоцията на прашки (десет чифта за пет лева!) не са за изпускане… Това е и моментът да се тъпчем с всякакви боклуци вместо обяд – казанлъшки понички, сладолед, солети… Малко преди да тръгнем към мястото на срещата, започва да ръми. Докато изминаваме 25-те километра до пещерата „Магура“ (според екскурзовода по-разпространеното „Магурата“ е грешно, защото собственото име няма нужда от членуване), дъждът се усилва, но в момента, в който пристигаме, вече е спрял. Гордо се нареждаме за втори печат в книжката и влизаме в пещерата. Температурата вътре е 12° и е доста влажно, но юнак Цветелин (така бях записана в договора ) се от такива дреболии не бои – щом оцелях в Ягодинската пещера и в Дяволското гърло, една Магура ли ще ми се опре… Абре, тук верно е много хлъзгаво! Е, въпреки няколкото сериозни опита не успявам да се пльосна на земята.
Най-известната забележителност в пещерата „Магура“ всъщност са скалните рисунки, които са най-старите рисунки в пещера на Балканския полуостров. Поради… не разбрах какви причини от две години залата с тези рисунки е изцяло затворена за посещения. Един от екскурзоводите ни обаче е изследовател точно на тези рисунки и благодарение на него успяваме да влезем и да ги разгледаме – както казва екскурзоводката от фирмата – като партизани. Впечатляващо е да виждаш толкова отблизо повече от три хилядолетия история. А вероятно някога на мястото, на което стоя аз, са стояли същества, толкова по-различни от нас… По едно време двете ми съученички изтрещяват и решават, че ще се правят на пещерни хора, подскачайки и пеейки „Уга-буга, уга-буга, уга-буга“… Да правиш такива глупости в пещера, да сядаш без много да му мислиш в тревата и все такива красоти – това е възможно само с тези мои любими изроди. Изходът на пещерата ни разкрива прекрасен изглед към най-голямото естествено езеро в България – Рабишкото. След кратка почивка тръгваме за София, минавайки междувременно през фирмения магазин на винарната изба „Магура“, където купувам бутилка „Мерло“ (реколта 2003) за нашите – и то на заводска цена.
Пътуваме обратно към София. В Богров като че ли някой излива вода с кофи – улиците са като реки. На влизане в града обаче всичко е сухо. А на стадиона „Васил Левски“… порой. Весело джапане в локвите, кратка обиколка из Докторската градинка и Заимов и… вкъщи. Какъв чудесен ден!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.