Минало-несвършило

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Първа част
Последно поклащане и автобусът спира. Чува се нещо като въздишка на човек, на уморен човек или… Знам ли. Няма значение. Изчаквам няколкото други пътници. Не бързам за никъде. Дори и не знам защо отивам. Всъщност знам, но… не знам как ще бъда приета. Подчиних се на импулса и желанието си, а сега вече ме „стяга шапката“. Да се изтърся така. Без покана. Без да знам сам ли е. Без да му се обадя предварително…
Преди три дни Бай Генчо, който наглежда къщата докато ни няма, се обади, че имало кражби в района. И нашата била ударена, но не липсвало нищо, поне на пръв поглед. Ей така, между другото, каза, че Павел се завърнал, бил си дошъл завинаги от Канада. Пресъхна ми гърлото и дори и не попитах сам ли е…
Сега отивам. Да. Да. Отивам да видя всичко ли е наред и да взема новите ключове. Е, това е за пред…   всъщност отивам при Павел. Себе си не мога да излъжа, а и не искам… Така и не го прежалих тези петнадесет години. Така и не го забравих. Така и не спрях да го желая. Дали е минавал ден, без да мисля за него? Сигурно. Но са били малко дни, много малко от тези пет хиляди, четиристотин и осемдесет…
Усмихвам се. Представям си как ще застана пред него… И какво ще кажа? Затова не мислех досега, а и да мисля… няма значение. Всичко зависи от момента.
Пътят е доста изровен от проливните дъждове и токчетата ми се кривят. Сигурно съм смешна отстрани с елегантната си рокля и високите обувки. Неподходящо облечена и за обстановката и за времето… Исках да бъда красива, още като ме погледне за пръв път след толкова години. А крайният резултат е направо комичен… малините, драките и козичките, които спокойно хрупат тревичка и аз в резедавата си рокля с широко деколте, шала около главата, малката дамска чанта, която побира само ключовете ми, едно червило и телефона… и големият сак, побиращ цял гардероб… Не. Не нося толкова дрехи. В пътната чанта има джинси, два пуловера, бански, малко бельо и тоалетна чантичка… И кафе, от неговото и мое любимо – Костариканско кафе. Негово и мое… Интересно, но рядко се поставям на второ място.
Не съм забравила нито миг, изкаран с него. Да ми беше казал някой преди години, че ще обичам толкова много мъж… нямаше да повярвам. Мъжете идват и си отиват. И той си отиде. Мразех го. Толкова много го мразех… глупости, на търкалета. Сънувах го през ден. Но се бях примирила, че го няма вече, че няма да го видя повече. Беше толкова далече и не се обади нито веднъж…
Последен завой и виждам къщичката с двата бора и завързания хамак. По дяволите, хамакът наистина е там. Няма никой в него. Прозорчетата са отворени и белите перденца любопитно се оглеждат навън.
Сега вече дъхът ми наистина спира. Спирам и аз. Като закована. Дано не ме гледа отнякъде. Като тийнейджър на първа среща съм. Голяма жена… Поемам дълбоко въздух и…
– Я-я-я Русалка! – гласът идва откъм гърба ми!
Това си е гръм от ясно небе.
Обръщам се бавно и едва ли мога да докарам по-глуповато изражение на лицето си. Сега обаче ми се отдава лесно.
– Вървя след теб от мегдана… видях те още като слезе от автобуса. Рекох си… Синди Крауфорд… ама не! То било наше момиче… – смее се.
Мегданът… Не се е променил. Само малко, ама съвсем, съвсем мъничко. Посребрели слепоочия, няколко хоризонтални бръчки по челото. Иначе… иначе си е той – небрежно небръснат, половината тениска извън джинсите, боси крака…
По бузите и шията ми тръгва руменина. Хайде сега… Нали уж пораснах? Това свян ли е? Срам ли е? А съм казала нещо, а съм изхриптяла… ама няма накъде!
– И защо не се обади още на центъра? – О, не, това не е моят глас. Този е на Аманда Лиър.
– Няма ли да ми кажеш първо „Здравей“, а после да почне конструктивната критика?
– Ами здрасти! Нещо ново… през последните петнадесет години? – сега пък съм иронична.
Вече е до мен. А аз… като трепетлика. Прегръща ме и ме задържа дълго, по-дълго, още по-дълго… ухае на здравец. И това не се е променило… вдишвам аромата му на пресекулки. Сърцето ми ще пръсне, ръцете ми… пускам сака на земята и обгръщам тялото му.
– Не се цупи. Беше приятно да вървя след теб и да те наблюдавам… трудно се пази равновесие по този терен, ама добрата новина е, че се справяш чудесно…
Винаги съм харесвала тази негова нежна арогантност. Иска ми се да се разсърдя, а не се получава. Не знам как го прави, но намира равновесието.
– Очаквах те!
– Мен?
– Не говоря ли с теб? А кой мислиш смени бравата на бараката? Бай Генчо ми намигна, когато ти каза, че съм се върнал… Вика: Павле, познавам жените… колената и се подкосиха като чу за теб!
– Дрън, дрън, ярина…
– Не се цупи де. Дай багажа, че наклонът е серт, знаеш…
– Защо не се обади? Нито веднъж!
– И да плачеш после месец…
– Значи хуманитарна причина?
– Значи…
Вече сме в дворчето. Всъщност… няма дворче, има само една стара портичка… без ограда. Минавам през портичката. Винаги така правя… ритуал ли? Не знам.
– Ще ти внеса чантата у дома или… мислиш да покривиш крака до бараката?
– Мисля да почина малко, после ще ида до нас.
– Може и да не ходиш – усмихва се – ключовете са тук и аз съм тук…
– Може и да не те искам…
– Не можеш да лъжеш, казвал ли съм ти го?
– Помня ли… беше отдавна – пак ирония, но ми куца нещо.
– Да не ти мутира гласът? Особено някак говориш…
Направо ми идва да го шамаросам…
– Не искаш ли първо да ме целунеш? Преди да стовариш ядосаните си юмручета по остарялата ми гърбина?
Има красива усмивка, палава и обезоръжаваща.
– Ще ида да нагледам Руска… а ти влез в къщи, на масата има дискове, пусни каквото ти хареса.
– Руска?
– Козичката… купих си я за другарче, да не съм сам…
Влизам в хладното антре, надясно е спалнята, наляво е… Сега това е спалнята. Ново легло с дърворезба, тоалетка, гардероб и масичка… Дисковете… Да. Тука са. Шопен, Бетовен, някакъв неизвестен, поне за мен. Сигурно е някое Канадско светило…
Усещам нежен полъх зад гърба си и ухание на здравец… Прегръща ме, както съм с гръб. Сърцето му препуска ли, препуска. Толкова е приятна тази прегръдка, толкова топла, нежна… Усещам, че натежавам, че се топя…
– Тази рокля е много красива… но…
– Ще бъде по-добре ако я няма! – казваме го двамата едновременно.
Петнадесет години…
Един миг…

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.