Грозното и красивото

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Кога едно красиво нещо може да бъде грозно? С тези думи господ е създал човека и го направил различен. Точно така, според настроението на всеки. Защото не може да ти е само красиво. Трябва да има нещо отвратително за да избуи красивото. Нормални неща. Но кога нещо красиво може да ни бъде грозно? Отговора също е толкова прост. Когато спрем. Когато спрем да ваем собствените си възприятия.


Както казват Ъпсурт – ся очакваш някво страшно парче.   
Но аз ще си редя ей така – като малките деца, когато им дадеш кубчета. Същото, но поради липса на кубчета ще ползваме някакви мазни думи. Изтъркани от употреба.   Драма, трябва ни драма. Иначе няма да е интересно. Трябва да има грешки и избор. Но не погрешен избор. Защото избора си е твой, не може да е погрешен.

 

Значи ще го направим така, като радио водещ – ще пуснем музика за фон и ще говоря. А вие ще четете бавно, толкова бавно, че да сте готови едва, когато свърши парчето. Без да мамите и да прехвърлите към следващото. Така евентуално може да се научите да слушате. Да имате време да помислите. Или още по безценното – да усещате. Първи параграф, първа музика:

Добър вечер, вие сте с предаването Всичко е любов. Темата ни тази вечер е същата както във всяко едно предаване. Защо сме такива лимони хората? Защо умираме да си усложняваме живота? Сами да си слагаме прегради. Да говорим неща, които не мислим. Да правим неща, които всъщност не харесваме. Не харесваме и себе си в тях. Позираме, градим някаква представа, която не е реална. И после наблюдаваме всичко това как се руши. Това не ни прави създатели. Прави ни пълни нещастници. Колко пъти си изтъркваме думите? Казваме ги при всеки удобен случай. Сякаш само това чакаме. Комплименти, лицемерие и лицемерие… Специалното къде остава? Когато си използвал същите думи към богиня и към парцал, кое ще я направи специална? Кога ще спрем? Да правим от глупост нагоре. Да се обезличаваме и в постъпки и дела. Кога ще спрем да се целуваме по бузките със всеки срещнат? Кога ще изградим това което гледаме по филмите? Нещо, за което имаме представа, но не умеем да го постигнем. От страх и недоверие. Че нещо може да се случи и на нас. Не, забили сме в ежедневното  – щото така правят всички.

Кога парцалан ще каже – ноу медър уер ю гоу ай уил файнд ю? Защо не го правим? Искаме да сме герои. Но нямаме тези условия, нали. Имаме хиляди оправдания. Кофи. Скъсани сме. Нито изглеждаме геройски. Нито имаме смелост. Нямаме пушка и банда индианци. Нямаме и кой да спасяваме. Какъв герой ще си като не спасяваш. Ше си клоун. Без пушка. С дървено конче. Като в Монти Пайтън, някой ще върви след теб и ще почуква два кокоса да се чува тъгадък. Не знаем как да се забавляваме, какво остава да свършим нещо интересно, нещо хубаво.
Имаме ли зрител на телефона?
Не, ние нямаме телефон!

Пишем книги. Учебници. Учим. Ето така и така ще правиш. Заеби, че автора изобщо не прави така. Въпроса е ти да го следваш. Самообучение за малки нещастни хора. После ще страдат, когато усетят, че не работи. Че няма общовалидни истини. Няма ключ. Прави каквото желаеш. Имаш свободна воля. Защо някой трябва да ти показва. Да ти налага. Да ти се натрупва. И после да страдаш. И покрай теб да страдат и други. Нещо като „Предай нататък“, ама с пичи въшки. Да изсипеш собствените си провали на друг. Собствени. Провали в работата, в любовта, в живота. Заповядай!

Жените… всяка една безсмъртна посвоему. Богиня. Така и не разбрах на кой да се молиш за бог. Той няма ли нужда от спасение?

Нежност. Нали всички я обичаме?!? Защо тогава сме такива глупаци? Нежноста е хубава нали? Не само за жените. Мъжете са още по-нежни копелета. Но по-добре прикриват. Истинския мъж не показва чувства. Покажеш ли – това ти е първата голяма грешка. Втора няма и да има. Тази ти стига. После или ставаш творец и излизаш креативен или отглеждаш гълъби на покрива. Намираш си хоби. Някаква утеха. Сюблимираш. Защото всеки си има нужда от утеха. И най-голямото говедо се нуждае от малко топлина. Дори топлината да е един лист и думи. Платно и четка. Едно пиано…

Ай лав ю, ай ниид ю.
Дали? Наистина ли имаш нужда? Толкова пъти просто си играеш. Полагаш огромен труд за глупости. И най-лошото е, че по някое време дори си вярваш. Случвало ли ви се е да се заиграете с някой просто да ви погали егото? Дори не да ти погали тялото – ЕГОТО! Секса е твърде надценен. Егото. Да си доказваш постоянно, че си велик. Че няма по-висш от теб. Та за това отделяш почти целия си живот. После се правиш на скромен. Позираш. Намираш си добри каузи. Но всъщност си си един парцал, който иска да го възхваляват. Ай кен лив уидаут ю. Представяте ли си ако беше верно? Щяхме да умираме на всеки няколко години. Не умираме. Ебем се и се развиваме. Така наречения клатещ прогрес. Твърде ви е нежна музиката за тия думи нали? Сега ще я сменим.

Защото всичко е въпрос на възприятия. Хрисими сме. Никой не прави секс на химна. Което е странно, защото има хубав ритъм. Традададам! Всичките разголвания и плът. Всеки жест. Всяка дума. Внимание. Цялото ти АЗ за един нагон. Някой да те допре. Или подпре. Зависи от пола. Да не бъдем обвинени във сексизъм. А когато си сам ти е кофти. И се чудиш защо. Ама нали си такъв добър човек… Какво като си се продал като евтина курва за малко внимание. И то внимание от хора, които често дори не харесваш.

Ето това парче търсех.
Как може точно на теб. Та ти си слънце. Карай, че си преебал не едно и две неща. Това не е било с умисъл. По-принцип си много добър човек. Светец. Не заслужаващ да му кофти. Има нещо много милно в самосъжалението. То винаги се прави когато си най-сам. И задължително… сам. Защото никой друг не би понесъл гледката на размазана лига. Най-вече ти. Защото както е казал Рачко пръдлето – човек за едното красно име живей. Та това ти е достойнството. Да не се бърка с гордост. Гордостта не е важна. Достойнството ти е най-милното. Нищо не боли повече от това да те бият по него. То, това си ти. А ти най-обичаш себе си. Независимо какво твърдиш. Любовта е егоизъм. Искаш нещо до теб. Да ти е гот. Простичко нали. Е, да, ама простичките неща са най-сложни.


Простотия се сипе от нас, но не простота. Цирк. Никой не те пита даже за номера. Нищо не разсмива повече от болезнено падане по гъз. Говоря си ей така – по инерция. А къде останаха красивото и грозното? Къде ги загубихме сред цялата тая музика и… думи. О, боже как обичам думите. Омърсени, гадни ползвани за какво ли не. Изтезавани, изстрадали. Аз ги обичам. Моите. За вашите не ми пука. Моите тежат.

Понякога.
Някога…

Думите понякога са просто грозни.
Защото им липсва смелост.
А на мен не ми се умира.
Искам да съм вечно млад.
Дори и най-зеления да остана.
Да се хвърлям като малко дете при всеки порив.

При всеки дъжд да газя из локвите.
Да ходя.

И да не ми пука колко далеч ще отида.
Какви последствия после, някога, ще ме забият в земята.
Когато обичам – да го казвам.
Да не чакам утре.
Да е днес.
Утре е толкова далеч.
А днес трае вечно.
Днес е мига, в който съм.
Утре е за другите.
Тия дето си зачеркват дати.
Дълбаят резки.
Броячи на нищото.
Досадни и чакащи нещо готино да им се случи.
Хрисимите.
Овце

 

04.11.2008 03:19am

 

 

Photo: Jan Saudek – The Puppet, 1996

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.