Прошка

Срещата беше случайна, ама от тези – най-случайните. Излитайки от поредната рентгенова лаборатория, която точно когато ми трябва, разбира се не работи, налитам право на нея – Надя!
Ех, че приятна среща, прегръщаме се и като всички жени след поздрава почваме да се оглеждаме. Доста е поотслабнала, има огромни, тъмни кръгове под очите… Не, не изглежда добре, но няма да и го кажа…
– Мислех за теб и тези дни щях да ти се обадя – гласът и е някак тих, нещо нетипично за шумната и натура. – Имаш ли няколко минутки, да пийнем по кафе…
– Разбира се, Наде! Толкова се радвам, че те виждам!
Съвсем наблизо има приятно капанче.   Настаняваме се, ние сме единствените клиенти и младото момиче на секундата ни взема поръчката. Решаваме да е чай, а аз си поръчвам и малък коняк.
Надя не иска алкохол. Усмивката и е някак плаха, някак тревожна…Не питам нищо, но ми е ясно, че има нещо… 
– Болна съм от цироза!
Новината ме попарва. В такъв момент просто не може да се каже нищо, нищо което да е подходящо, нищо, с което да помогнеш, да утешиш. Мълча, само я гледам…
Когато за пръв път я видях, току-що се беше развела и напуснала старата си работа заради хорските одумвания. Беше самотна и уплашена. Сприятелихме се бързо. Един месец след запознанството ни бяхме почти неразделни. Вечер след работа се забавлявахме като променяхме кулинарни рецепти и понякога експериментите ни бяха повече от успешни. До ден днешен правя една торта, която двете с нея сме измислили. Научих я да слуша класическа музика, плачеше когато пусках „Цигански напеви“ на Сарасате или „Умиращия лебед“ на Сен-Санс. Беше като малко дете, което е открило нова играчка и не може да и се насити. Толкова и се радвах, живота и отново връщаше смисъла си, тя се променяше с всеки изминал ден, вече се смееше почти постоянно. Милото момиче! Толкова беше настрадала от липса на обич, на разбиране, от интригите на бившата си свекърва, от изневерите и побоищата на бившия си съпруг, че моето приятелство и се струваше като някаква вълшебство. Така мина една година, после тя се запозна със свястно момче и разбира се, намали срещите си с мен. Това беше естествено и нормално, а аз продължавах да и се радвам. После заминаха за Испания. Обаждах и се от време на време, просто да чуя как е, но така и не се видяхме в продължение на осем години. Преди месеци се върнаха окончателно, купиха си ново жилище. Всъщност се бяхме виждали два пъти оттогава. Първият, когато и уредих фирмата посредник за покупката на къщата и втория, на нейният рожден ден. Тогава беше толкова щастлива, толкова очарователна с новата си прическа и толкова горда с подредбата на новия си дом… И сега… болестта…
– Аз… аз… трябва да ти кажа нещо… Не искам да си ида с този грях… – очите и се пълнят със сълзи – Аз много ти завиждах… много, дори те мразех… При теб винаги и всичко се нареждаше… Завиждах ти и за Веселин, мен никой не ме е обичал така… никой не ме е гледал така… никой не ми е подаряват такива прекрасни цветя… никой, разбираш ли? Мразех те и като гледах в обедните почивки как се събираха около теб и как само се смеехте всички… – вече плаче без задръжка, хлипа и мачка една кърпичка в ръцете си, но не трие сълзите си.
– Наде, Наде, успокой се… – чудя се какво да кажа, чудя се как да прекратя това, виждам, че се измъчва много…
– Прости ми това! Прости ми! Когато отидохме в Испания, ти беше единственият човек, който се сещаше за мен, единственият. Тогава разбрах, защо… разбрах защо те обичат хората… Прости ми! Срамувам се от себе си, но сега ми е все едно…
– Наде, нямам какво да ти прощавам, миличка! Аз нищо не съм усетила, не съм разбрала… нормално е… ти беше толкова самотна, толкова нещастна… Аз си те обичам, Наденце!
– Ще си тръгвам… уморих се… искам да си легна…
Ставаме. Навън ме прегръща силно, задържа ме в прегръдката си и…
– Обещай ми нещо, моля те! Обещай ми, че ще дойдеш на погребението ми…
– Надеееее – това не е вик, а стон – Наде, не говори така… Не мога да обещая такова нещо… Знаеш, че…
Слага ръка върху устните ми.
– Недей… знам какво искаш да ми кажеш, просто ми обещай… Ако е вярно това за духовете ни… аз ще те видя… само тогава ще съм сигурна, че си ми простила…
Отдръпва се от мен почти рязко, прави няколко крачки и отново се обръща с лице към мен и само с устни, безмълвно казва:
– Обещай ми.
Зашеметена съм, гледам я, цялото ми същество крещи: Не мога да обещая такова нещо, не мога…
Дали защото очите и са пълни с мъка и молба, дали защото искам, неистово искам да и помогна… Не знам, но отговарям по същия безмълвен начин:
– Обещавам!
…
Изпълних обещанието си!