Късметлии – първа част

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

Беше краят на лятото. Обичам края на лятото. Мразя края на лятото.              Беше краят на лятото. Обичам края на лятото. Мразя края на лятото.

              През студентските ми години краят на лятото пораждаше в съзнанието ми асоциации за две неща. И двете много сходни, свързани колкото с положителни, толкова и с отрицателни емоции. 

              Първо това беше времето от годината когато напусках родния си град и приятелите си от детинство. Разбира се, не ми беше много приятно. Не че е имало кой знае колко умилителни сцени на раздяла, не сме плакали, никой не е махал с кърпичка, подарена му заради това, че е бил гост на някоя сватба, след влака с който си тръгвам, но все пак винаги, когато напусках родния си град след по-продължителен престой, изпитвах странното чувство, че забравям нещо.

Това е такова едно неприятно усещане, което ме напуска чак при следващото ми посещение и после се появява отново… От друга страна студентските ми приятели ми липсваха през цялата лятна ваканция. По ирония на съдбата компанията, в която се движех по време на следването си, се състоеше от хора, чийто родни места бяха разпръснати из всички краища на България, така че през лятото почти не се виждахме. Първите няколко седмици от есенния семестър обръщахме доста по-сериозно внимание на събирания и обмяна на невероятното количество преживени или чути през лятото истории, отколкото на посещаването на лекции. Най-хубавата част от всяка учебна година, независимо дали е в основно, средно училище или университет…       

 

             В родния си град, аз харесвах горе-долу само едно заведение-„Арт клуб“-а, или както ние, хората които го посещаваха, го наричахме – „Дупката“.           

               Вече ми доскучаваше в „Дупката“. Цяло лято висях там. За около осемдесет вечери бях пропуснал не повече от пет.

Отначалото всичко беше отлично. Приятни хора, с които с удоволствие си разказвахме разни реални и измислени духовити случки. Двама братя, не им помня имената, които твърдяха, че един евреин от Парламента бил повишил цените на цигарите и, следователно, всички евреи трябва да бъдат безмилостно избити. Много време изгубих да споря с тях, макар че знаех, че е безсмислено. След като тези ситуации се повториха многократно, на мен започна да ми омръзва. Въпреки това продължавах да посещавам „Арт клуб“-а. Това все пак беше единственото заведение където музиката ми харесваше. 

Освен това собствениците – Галин и Нина, бяха прекрасни и много обичах да си говоря с тях, когато в заведението няма други хора. (Не знам доколко те са се радвали на разговорите с мен).

          

   Беше тринадесети септември. Разхождах се в центъра, валеше и аз исках това да  продължи вечно.

              Дъждът проникваше във всяка молекула на тялото ми и ми припомняше за едни от най-щастливите дни в живота ми: тогава когато, още ненавършил… , всъщност не си спомням на колко години съм бил, ходех за гъби постоянно. Само да завалеше дъжд- следващият ден беше мой!

              -Здрасти, братчед!

              Стреснах се и вдигнах поглед от земята.

              Беше Дени. Моят любим приятел. От преди. Братовчед ми Дени. Този, с когото бях прекарал цялото си детство.

              С него сме се харесали още от пръв поглед. Едва сме били проходили, когато сме се запознали и сме станали неразделни. По цял ден сме се биели и сдобрявали с такъв жар, че даже сме влияели на отношенията между роднините ни. Баба ми ми е разказвала, че по десетина пъти на ден сме се измъчвали един друг по най-разнообразни начини с такова удоволствие, каквото могат да изпитват от измъчването на друго живо същество само децата и болните мозъци.  Той, понеже е по-голям от мен, ме научи как да стрелям с прашка. Първия път, когато ми показваше, ме накара да я обърна точно на обратно. Разбира се, камъкът ме фрасна в челото. После баба ми и неговата баба имаха драматичен разговор, изпълнен с клетви и закани. Обикновен разговор, който хората на село водят два-три пъти дневно.

              Когато поотраснахме се случи така, че живеехме в един жилищен блок, слушахме еднаква музика… Бяхме неразделни. Заедно си хванахме първите гаджета, заедно се напихме за пръв път в тяхното мазе, с бутилка джин. Той искаше да ме стреля с ловната пушка на баща си заради едно момиче, което му отнех изключително подло. Аз, разбира се, го познавах отлично и знаех, че няма да ме застреля. Държах се много дръзко и мъжествено. После се оказа, че въпросното момиче е приятен човек, така че ни позволи да си я разделим. И тримата бяхме доволни няколко седмици.

              Събирахме хартия по таваните, където въздухът мирише сладникаво на плесен, и със светнали очи обсъждахме какво ще си купим със стотинките, които ще получим за предаването й.

              Мамка му, какво стана, че сега се срещахме случайно на централния площад в Монтана в този прекрасен дъждовен следобед!? Нали уж бяхме станали кръвни братя по начина по който индианците са го правили!

              Всъщност не се беше случило нищо драстично. Просто, както винаги се случва с всички, времето ни победи. Той живееше в Благоевград, а аз студентствах във Велико Търново. Не ни беше останал нито един общ интерес. Почти се бяхме забравили.    

              За сметка на това имахме купища спомени, и когато видях Дени пред себе си в онзи замислен мокър следобед, разбрах, че тая вечер най-вероятно ще пийна порядъчно. Поводът беше налице.

              -Добре съм, братчед- отговорих му аз докато, го оглеждах от глава до пети и мислено отбелязвах промените от последната ни среща. Той правеше същото- Ти как си?

              След като си разменихме такива любезности, ние започнахме да си говорим така, както бяхме свикнали. Шегувайки се грубичко един с друг, някакси намерихме време и да се уговорим  да се видим в „Дупката“ привечер. Не се лъжете от прозвището: заведението е страхотно. По-точно беше страхотно, защото директорът на градския театър, в чиято сграда беше то, намери за необходимо да направи наема по-голям от оборота, така че, след два месеца работа на загуба,Галин се предаде и сега мястото не носи нито една стотинка на директора и стои празно.

              С брат ми имаме специалитет на който никога не изневеряваме. Когато и да тръгнем за някъде, си оставяме точно толкова време, за да стигнем, колкото би било необходимо на световния шампион по бързо ходене (ако изобщо има световно първенство по този прекрасен спорт). В резултат на този ни навик винаги пристигаме на желаното място в последната секунда (почти никога не закъсняваме) , запотени, задъхани и вложили всичките си интелектуални способности в измислянето на оригинални ругатни за всички околни хора и предмети. Винаги си обещаваме един на друг, че от следващия път ще тръгваме навреме, за да можем да ходим спокойно, но никога не си изпълняваме обещанията.

              Така постъпихме и онази вечер. Когато пристигнахме в „Арт“-а дори бяхме успели да се скараме. Нашите караници са доста специални: изпълнени са с най-цветущи обиди и с внезапни избухвания, насочени срещу прекалено любопитни случайни минувачи, но иначе се обичаме страхотно много и имаме силна връзка помежду си.

              Дени го нямаше. Той също има навика да тръгва в последния момент, но за разлика от нас никога не бърза. Имам чувството, че когато дойде време жена му да го дарява с наследник, той ще пристигне едва когато детето вече говори. Никой не може да пристъпва така мудно, както умее той, нито да спира за толкова продължително време и да оглежда хубавите женски задници (не, всъщност доста хора могат това и го правят). Никой не е способен да говори с човек, когото е виждал само веднъж, толкова продължително и с такъв неподправен интерес, както моят любим братовчед.

              С брат ми имахме време да изпием по един-два рома и да си поприказваме с Иван. Kaто казах „Иван“, и се сетих: в скоро време трябва да взема някакви мерки спрямо него. Oт няколко независими един от друг източника научавам, че той говори често и в различни компании, че може да свали приятелката ми, когато си пожелае. Виждал я е веднъж и то за десет минути. Знам, че човек никога не може да  има пълно доверие в противоположния пол, но ние с приятелката ми сме доста откровени един с друг и си казваме без притеснение когато видим някой, който ни харесва. За почти шестгодишната ни връзка съм научил вкуса й отлично. Та, смятам, че твърденията на Иван са нелепи, защото моята прекрасна половинка никога не ми е казвала:

              -Миличък, виж какъв очарователен оплешивяващ, тъп и комплексиран пич, който седи на бара и пее фалшиво с все сила! Ако само ме погледне, съм готова да те изоставя заради него!

              Така, че не смятам, че Иван, който е точно такъв какъвто описах пича от горните редове, има каквито и да било шансове.

              По едно време, когато брат ми вече беше сигурен, че Дени няма да дойде, той се появи. Постоя до вратата на полутъмното заведение, премигвайки начесто и когато очите му свикнаха с мрака, се усмихна, както само той може и се заклатушка към нашата маса.

              Без да обръща внимание на лошите и неприлични думи, които сипех по негов адрес на висок глас, той поздрави няколко свои познати, взе си питие и дойде тромаво при нас. Аз продължавах да го ругая, но той, без да ми отговори (такъв си е), ме изчака да млъкна и каза:

              -Знаеш ли за какво се сетих докато идвах насам?

              -Младене, как смяташ? Дали знам какво си си мислел докато си идвал насам? – сопнах се аз злобно.

              -Сетих се за агнето! -отговори с обезоръжаващо изражение на лицето си той.

              -Какво агне? – не можеше ли да говори по-ясно?

              Той не ми каза нищо. Само ме гледаше, а очите му се светеха дяволито в сумрака. Напрегнах мозъка си и изведнъж започнах да се смея толкова силно, че всички в заведението се стреснаха. И Дени избухна в смях.

              -Ти ме накара! – казах аз когато се поуспокоих.

              -Не е вярно! – отговори той.

              -Напротив… – бях готов да споря разпалено, но брат ми ме прекъсна:

               -Kaкво е това агне бе, идиоти? Пак ли някоя глупост сте свършили?

              С Дени заразказвахме на брат ми, като говорехме един през друг и често се карахме за разни подробности, които се бяха променили и  избледнели  в главите ни от времето, алкохола и склонността на някои (или може би на всички) човешки мозъци да си доукрасяват действителността.

              Понеже в момента аз разказвам, няма ви да затормозявам с долните му измислици, а ще споделя с вас моята версия, която, честна дума, е достоверна до последния детайл. 

Следва

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.