Форумът

Общество

То и снегът ни вече не е като хората!

То и снегът ни вече не е като хората!Тази сутрин, докато си пиех кафето на "Врабча" на съседната маса обсъждаха времето. Обобщението бе забележително. Нещо от рода - то и снегът ни вече не е като хората!


А пък аз сетих за едно далечно време, когато едни другари успешно управляваха живота ни, но с времето все не успяваха да се справят. То си течеше бавно-бавно. Също като мотрисата за Велинград, от която през 70-те години скачах в движение на височината преди Костандово, купувах си баничка и пак я догонвах.


Та понеже времето едва-едва пъплеше, аз се научих да го спирам. Веднъж през тези февруарски дни от редакцията на "Народна младеж" ме изстреляха в Змеица, Смолянски окръг. За мен най-хубавото място в Родопите. Трябваше да разследвам случая с двама младежи -- овчари, уволнени от местното АПК.


По това време Партията се тревожеше, че намаляват овцете в окръга, а Комсомола -- че са много младите хора, които избират професията на овчаря. В този смисъл бях напълно съгласен с линията и на Партията, и на Комсомола. И сега, ако правителството реши да направи нещо в тази посока, пак ще съм съгласен.


Вечерта, както си му беше реда, кореспондентът на "Народна младеж" отседна в дома на младежите, които пък на всичкото отгоре бяха братя.


На сутринта ставам и гледам навън -- бяла приказка. По улиците няма жив човек. Автобус няма, телефон -- също, за да стигнеш до фурната трябва да изринеш цяла улица, а в нея -- хляб няма. С една думата --


Та тогава овчарите юрнаха булките си. И те като почнаха да пренасят -- вино, ракия, агнешка чорба, мръвки, баници и какво ли не. И се почна едно пиене, не ти е работа.


Двамата братя зинаха и захванаха тукашния химн - Руфинката. След нея "Излял е Дельо, хайдутин", след туй "Аман ми рекох, майчинко", "Щинко льо, мари хубава", "Бела съм белаю юначе" и.т.н. След това слязаха бащата и майката на овчарите. И те отвориха гърлата. После сестрата на овчарите. След нея бабата и дядото. Сетне и децата -- пет ли бяха шест ли бяха, не помня. Масата се накачули. И всичко живо пее. На всичкото отгоре -- страхотен синхрон между тях. Е, напълни ми се душата. Концерт отвсякъде. И аз -- на първия ред. Сега като си помисля, ако една такава фамилия излезе в зала № 1 на НДК, половин София, ще се изсипе. Ще забрави Чакърдъкова и ще обсади плътно двореца. Та тогава натиснах копчето. С божията помощ времето спря. И така -- три дни и три нощи. По някое време отворих и аз гърлото, но къде ти... Гласът ми все в подножието на отсрещния хълм се върти, докато техните скачат от било на било.


На третия ден вечерта два БТР-а отвориха пътя и влязоха в селото. и отвориха пътя. На сутринта ударих едно менче йогурт и даврандисах. Всичкият алкохол се изпари, все едно не съм пил. Зелевата чорба, ряпа да яде.


Сега като гледам този дребен снеженец из София и през ум не ми минава да спирам времето. Пък и то какво да спираш? Като си е безвремие отвсякъде. Даже хората, дето едно време викаха по кръчмите "Ша са оправим!" се умълчаха.