Loading...
Социалистите са стресирани – обясняват им, че управлението е било успешно, а прогнозите за изборите през октомври са трагични
При откриването на кампанията на ГЕРБ за евроизборите в София, избраният на 15 юли за председател на Европейската комисия Жан Клод Юнкер перифразира прочутата максима Уинстън Чърчил за комунистите: „Христофор Колумб е бил първият комунист – той не е знаел къде отива, не е знаел къде е бил и е направил всичко това за сметка на данъкоплатците.“
Е, Юнкер заменя „комунист“ със „социалист“ и свежда заблудите до икономическата политика, но квинтесенцията остава същата. Тя с пълна сила се отнася до днешното състояние на БСП. Социалистите не знаят къде искат да отидат, нито как да стигнат. Но отново искат да управляват. Неистово искат!
Хубав конгрес, но какво от това?
Да му е честито на Михаил Миков председателското място в БСП, но с необходимото допълнение за такива случаи: „и яко му дупе!“. Битката, която той спечели срещу над 20 конкуренти за поста беше и страшна, и славна, но и тя не роди отговор на сакралния въпрос „А сега накъде?“.
Ама управлението на кабинета Орешарски било успешно… Ами защо тогава правителството падна и защо най-паче, дори постфактум, БСП го бламира в парламента за поисканата от самия премиер Орешарски актуализация на бюджета. От всичко изречено на високия форум стана ясно, че за оставката на кабинета са криви всички други – и ДПС, и „Атака“, и протестиращите, и непротестиращите, и реформаторите, и нереформираните, и естествено ГЕРБ под знамето на злодея Бойко Борисов. Единствено БСП е решена цялата в бяло – бели смокинги за другарите и девствено бели булчински рокли за другарките. Брачни партньори засега уж не се търсят, защото мечтата е за самостоятелно управление, но още не сме чули тежката дума на сватовниците. За сметка на това четем, слушаме и виждаме на екрана прогнозите на социолозите, а дори най-оптимистичните от тях сочат предстояща катастрофа за БСП през октомври. Накратко – Станишев е в Брюксел, на барикадата е Миков. На Бузлуджа ще са и двамата за да демонстрират приемственост пред скандиращите между кебапчетата „много сме… силни сме…“. Вековна традиция – като партийна вечеринка!
Другарската вечер на Миков
Част от традицията е и приятелската почерпката след избора. Този път по-скромно – в „Хепи“. Чета имената на присъствалите и още повече се обърквам: Драгомир Стойнев, Атанас Мерджанов, Кристиан Вигенин, Илияна Йотова, самият Сергей Станишев с малко закъснение, дотук добре. Но сега внимавайте – там е и лицето на червената олигархия Георги Гергов, там са и изпечените апартчици и ковчезници на „Позитано“ 20 – Димитър Дъбов и Евгени Узунов. Не е речено, че това ще бъдат темелите в бъдещия екип на Миков, но за какъв плавен завой на ляво може да става и дума в подобна компания? Вярно, че за самият Миков съпартийците му говорят, че е израснал под могъщите крила на Андрей Луканов, Александър Лилов и Любен Гоцев, но все пак такава демонстрирана елитарност на личното обкръжение ми звучи малко странно. За успокоение на озадачените зевзеци – на масата не е имало кючекчийки.
Основният проблем
На пръв поглед той опира до въпроса как да бъдат спечелени предсрочните избори или поне как загубата да е по-малка, а не позорна? Засега не се напрягайте, защото истинските въпроси, които са определящи и за отговора на горния, са други. Примерно – как едни конкретни хора ще се оправдават пред руските си ментори за провалените енергийни проекти и има ли изобщо БСП разумни идеи за модерна енергийна и икономическа политики? Кои ще споделят вината /без мезета/ за проваленото съвместно управление с ДПС и „Атака“, което, според Станишев, всъщност било успешно, но също така успешно отблъсна хиляди членове и симпатизанти на партията? Как ще накараш гладните отново да повярват на ситите, след като пропастта между червената върхушка и редовите социалистисе задълба дотам, че може да погълне не партията, а държавата, ако БСП продължи да управлява?
Хамлетовските мъки
Всяко демократично общество има нужда от силни партии в ляво и в дясно, и от стабилен център. Дори затова би било добре левицата да намери себе си. Но трябва да е ясно и друго – себенамирането не би могло да се случи, ако първо, в БСП не открият пресечната точка между интересите на върхушката и на низините, което поне на мен засега ми се струва невъзможно. И второ, ако позитанци не поставят, но не на думи, а на практика, националните интереси пред партийните. Защото националните ни интереси са свързани с ЕС и евроатлантизма, а интересите на червените лидери продължават да клонят към евразийските въжделения на путинската Русия. Нещо повече, точно с тази носталгична за мнозина партийни привърженици тема се спекулира най-много, когато се задават поредните избори.
В крайна сметка на Михаил Миков, въпреки диалогичността, никак няма да му е леко да влезе в кожата на лидер – обединител. И затова с усмивка и намигване си позволявам да му припомня за хамлетовските мъки на големия Радой Ралин, споделени в едноименната му епиграма: „Как ме мъчи всеки ден тоз въпрос трагичен – хем да бъда откровен, хем да бъда симпатичен?!“ И с Миков ще бъде така.
Шекспириадата за БСП предстои.
