Loading...НЯМА НЕВИННИ И НИКОЙ НЕ ЩЕ НИ ЧАКА
Част ІІІ: За срам на предците ни • „Добро” по комунистически или как трудолюбивите българи станаха крадливи • Изход от безизходицата или пак други ще са ни виновни
Авторът предупреждава: Настоящата публикация е опасна за неуките, простаците, патриотарите, мразещите, непонасящите друго мнение освен тяхното, и за онези със задръстено от идеологеми и медийни манипулации съзнание.
Ние, българите, не сме крадливо племе. Направиха ни такива. Нито по-рано сме били егалитаристи и етатисти, тоест хора, които искат всички да са равни в бедността и да разчитат на държавата за своето изхранване. Внушиха ни всичко това – чрез терор и пропаганда. Трудно ще намерите на земното кълбо люде, които да устоят на подобен дългогодишен и постоянен тормоз.
Извинете за нескромността, но самият аз съм пример, че сме били различни. За всички статии, които съм написал през тази година, не съм получил и стотинка. Не съм и поискал и нямам право да го сторя. Докато намеря някакъв почтен и достоен начин да си изкарвам прехраната, предпочитам „залудо да работя, но залудо да не стоя”. Най-малкото поддържам формата си и не губя квалификация.
„Смяната на чипа” или смазването на българския народ
За радост на почитателите на „Вехтия завет”, сякаш пророчеството на Йезекил се сбъдна тук, в териториите, където се е зародила най-древната цивилизация на белите хора: „…Тая земя е пълна с кървави злодейства, и градът е пълен с насилия.”[1]
В края на четиридесетте години на миналия век комунистическата партия, която вече напълно е завзела властта, удавя в кръв всеки опит за противопоставяне, протест или дори несъгласие. С помощта на останалите отечественофронтовци и преди всичко на министъра без портфейл, земеделеца Никола Петков, тя приема Наредбата закон за народния съд и решението за създаване на „трудово-възпитателни общежития” – концентрационни лагери на смъртта. Сам синът на Димитър Петков става жертва на своята наивност. Комунистите го окачват на бесилото, а въпреки призивите на д-р Георги Михов Димитров от САЩ западните правителства не си мърдат пръста, за да спасят последния опозиционен лидер.[2] Концлагерът „Белене” е приел първите си „питомци”. Те живеят под открито небе. Естествените сушинки им служат за подслон. Под ударите на милиционерските бичове усърдно строят първите бараки на главния град на концлагерна България, тази преизподня за инакомислещи.
Все по онова време Централният комитет на БКП начело със съветския гражданин Георги Димитров започва изпълнението на спуснатата лично от „бащицата” Сталин заповед: национализация на едрата и дребната градска собственост, коопериране на селското стопанство. На практика всичко е решено доста по рано. На 10 и 11 ноември 1944 г. Политбюро на ЦК на БРП (к) разглежда насоките на стопанската политика на Отечествения фронт. Изводът е, че държавата трябва да осигури планово и единно ръководство, организация и контрол на стопанската дейност. Частната собственост и инициатива се „запазва и зачита”, като й се дава възможност „да развива своите творчески сили и енергия”, но при „всестранно насърчение” на кооперативната и държавната инициатива. БЗНС, БСДП и останалите отечественофронтовски партии се присъединяват и de facto стават съучастници на комунистите в последвалите събития. След разгрома на закъснялата опозиция[3] тукашните болшевики прегръщат като своя рожба лаконичното определение на френския анархокомунист Пиер Жозеф Прудон: „Собствеността – това е кражба”.
На 23 декември 1947 г. влиза в сила Законът за национализацията. Не само банкери и фабриканти губят собствеността си. Повече от 6000 притежатели на дребни предприятия са пролетаризирани. Накрая, между 1947 и 1950 г. окончателно е ликвидирана частната собственост в градовете. Всички протоколи за национализацията са подписани от прословутите тричленки. Те включват представител на БРП (к), кмета на населеното място – човек на същата партия или червен земеделец – и секретаря на местния отечественофронтовски комитет (болшевик, земеделец, бивш социал- или радикалдемократ, обикновен безпартиен кариерист).
На 19 февруари 1948 г. Великото народно събрание приема Закон за изкупуването на едрия земеделски инвентар. Законността му се основава на член 10 от приетата предната година т. нар. Димитровска конституцията на Народна република България. Текстът на този член е пълнен с противоречия. Той предвижда „частната собственост [да] може да бъде ограничена или отчуждена принудително”. Става ли ви ясно какви са били изконните замисли на „творците” на този основен закон? Така на пръв поглед съвсем „легитимно” частната собственост в България е почти напълно ликвидирана. Друг въпрос е, че Великото народно събрание, приело Димитровската конституция, е напълно незаконно…
Мъките на все още икономически свободния български селянин започват по-рано. Още от 1945-1946 г. държавата го изнудва с най-различни „наряди”, чрез „доброволно” наложен отказ от притежаване на едър инвентар, посредством конфискации на инструменти, на част от реколтата и най-вече с единните неприлично ниски изкупни цени на произведената продукция и на техниката, която зорлем й продава. През 1947 г. задължителните държавни доставки достигат до равнището на истинско ограбване. Приетата Наредба № 1 е първата стъпка към национализацията на село. Тя изисква провеждането на колективна вършитба и изземването на цялото овършано жито още на хармана, при стриктно отделяне на точно определена норма на глава от семейството на производителя. Земеделците, които цяла година са превивали гърбове из нивите, за да добият зърно, са тотално ощетени. Другарчетата не правят разлика между богати, средни и по-малко заможни – грабят наред.
Като проява на естествена човешка реакция стопаните започват да укриват част от своята продукция. Комунистите определят това като „черна борса”. Използват прецедентите като основание да предприемат „мерки за борба” с нея. В края на 1947 г. властите обявяват режим на свободно изкупуване на зърнените култури на относително по-високи цени. Работливите селски стопани се подлъгват. Те произвеждат повече и започват да се замогват. Обаче липсата на реален пазар е довел до недостиг на парични средства. Така страната се връща към отдавна забравената натурална размяна – храни срещу необходими промишлени стоки – газ, дрехи, гумени цървули… Въпреки това нещата изглеждат добре – съветското колхозничество може и да им се размине.
И тогава връз селото ни се стоварва национализацията по два метода – конфискация и основаване на Държавни земеделски стопанства (ДЗС) и насилствено „сдружаване” в Трудово-кооперативни земеделски селски стопанства (ТКЗС). Излъгалите се да проявят по-голяма активност средни и по-едри трудолюбиви собственици на земя, домашни животни и инвентар не само са измамени. Обявяват ги за „кулаци” и „врагове на народа”. „Заловени”, че не предават задължителните държавни доставки, значителна част от тях са арестувани, изтезавани и избивани. Оцелелите при мъченията са въдворени в концентрационните лагери – повече от 112 из цялата страна! В началото на петдесетте борбата срещу „кулачеството” достига разгара си. За „кулаци” са обявявани преди всичко представителите на средната земеделска класа. Терорът над тях достига своеобразно кресчендо през 1950-1951 г., когато „кооперираните” селяни, обявени за „кулаци”, даже… биват изключвани от ТКЗС?! Съветският модел, въведен от тандема Сталин–Каганович, „побеждава” и у нас. Мракът на комунистическото робство напълно поглъща прекрасната ни Татковина.
Кой народ би устоял на подобни репресии?
„Не всички държави от Източна Европа възприемат в пълна степен болшевишкия икономически модел – за разлика от политическия. Сякаш някаква невидима граница продължава и след столетие да очертава една видима (дори до сега) разлика между бившите територии на Османската империя и тези на Австрийската. Защото именно в Чехословакия, Унгария и Полша се запазват някои, макар и ограничени остатъци от пазарни отношения и частна собственост главно във вътрешната търговия и дребното производство, както и в селското стопанство (особено в Полша).
Подобни тенденции, макар и в друга насока, се проявяват в комунистическа Югославия на Тито и то главно пак в бившите австрийски провинции Хърватия, Словения, Войводина…
В Полша основната част от земята – над 83 на сто остава частна собственост, макар и контролирана от комунистическата държава, която изключва свободните пазарни отношения. В Унгария въстанието от 1956 година принуждава сателитното комунистическо управление да търси решения в известни отстъпки – „лична собственост” върху земя, добитък, инвентар, запазва се известна частна собственост в дребното производство. И в Чехословакия се търсят подобни компромиси, за да се тушира недоволството от наложения комунистически модел.
Тя има и предимството на добрата инфраструктура, развитата индустрия и промишлени традиции на чехите още от австрийско време. Така в трите държави се запазват известни „полупазарни” отношения в дребната градска търговия и дребното производство. Те, макар и потискани от Комунистическата система на тотален контрол, без възможности за истинска печалба и развитие на капитал, все пак запазват през десетилетията на комунизма някаква алюзия за пазарна икономика.”[4]
Ето кое обуславя и настоящото ни изоставане от тези бивши европейски социалистически страни. През втората половина на трийсетте години Царство България не само догонва, но и изпреварва някои от тях. През 1939 г. сме пред унгарците и югославяните, делим мегдан с поляците, стремим се да мерим ръст с чехите. Десетилетие по-късно вече главоломно изоставаме. Несвободата произнася своята присъда. Отчуждаването на човека – егоист по природа – си казва думата. Днес няма как да претендираме за равенство със споменатите страни. Ние бяхме превърнати в истински роби. Затова изходът ни е преди всичко в разчупването на оковите чрез самоосъзнаване, самоорганизиране и протести. Налагане на декомунизация и скъсване с ужасното болшевишко минало, включително и с неговите представители – номенклатурата и нейните слуги. Развързаните ръце на онези, които желаят да изявят своята стопанска инициатива, ще изведат страната ни в челото на Европа. Повярвайте, това е възможно да стане в рамките на няколко години. Ала същевременно и няма как да се случи. Ние сме премазани от най-масовите и най-тежките репресии на целия Стар континент. Според оценката на американския историк Робърт Лий Уулф на терора в България: „Това бе най-суровата чистка в цяла окупирана Европа. И тя бе извършена в страна, в която имаше най-малко „военопрестъпници” в сравнение с всички други.”[5]
Трите балкански държави – България, Румъния и Албания, напълно и безусловно налагат съветската икономическа система – така да се каже – едно към едно. „Още в края на 40-е години се извършва пълна национализация на едрата собственост, природните богатства и обекти. Установява се пълен държавен монопол върху финансовата и кредитна система, върху валутните отношения и външната търговия. Постепенно, в различен срок, но общо взето до началото на 60-е години, се премахва и всякаква дребна градска и селска частна собственост, като се формират, под тоталния натиск на партията-държава, фиктивни кооперации. Тези кооперации всъщност се доминират от държавата, която определя тяхното производство по държавен план, а реализацията му по държавни цени. Така кооперативизмът се обезсмисля, а от 70-е години вече се говори за сливане на държавната и кооперативната собственост в „единна общонародна”, т. е. в държавна собственост. По този начин обикновеният човек напълно се изключва от собствеността и индивидуалната инициатива, а единствен собственик остава висшата партийно-държавна номенклатура. Тя няма конкуренция, не подлежи на контрол извън нея и постепенно се превръща в затворена каста. В това всъщност, до голяма степен се крие и началото на края на комунистическата система – смазването на индивидуалната инициатива и конкуренцията, основани на частната собственост и свободната реализация на личността и същевременно закърняването и деградацията на висшата номенклатура поради липсата на контрол и външни конкуриращи структури.”[6]
Не съм напълно съгласен с последния извод на автора на цитата. Това бе само един от факторите, които повлияха върху решението за приключването на кървавия експеримент, наречен „социализъм”. Да не губим време, защото в конкретния случай тази тема не е толкова съществена, нито е обект на настоящата статия. Вярно е обаче, че номенклатурата бе напълно деградирала – духовно, морално, всякак. Само че допуснахме тя отново да ни яхне, а ние за пореден път да служим като впрегатен добитък – гои. Най-страшното е, че на повечето нашенци това им харесва. Затова постоянно възхваляват поредния „избавител”, който след това ги „оправя”, досещате се как. Според циничния израз на картоиграчите: „Бит и такован насита нямат…” Ето, преди двадесет лета поехме на път от Тато и стигнахме до телохранителката му – това не е ли невиждано другаде чудо?
Дедите ни са се трудили. Никога не са допускали чужди да издържат семействата им. Българската къща е била образец, защото стопаните й са били за пример. Мъжът се е трудил от зори до мрак на нивата, на лозето, на ливадата, в дюкяна, в работилницата… А невестата му е въртяла къщната работа, отглеждала е и е възпитавала децата и даже сама е произвеждала облеклото на семейството. Имало е здрав, Богоугоден патриархален морал. Някой някъде е решил да промени всичко това. Неговият натежал от стиснатото между пръстите му злато юмрук се стоварил и върху много други народи, преди всичко християнски. Злото превърна
Честния и трудолюбив нашенец в пладнешки разбойник
Ще опиша как е станало това чрез истински случай, разказан ми от очевидец и потърпевш. Може да прозвучи като художествена измислица, но е истина. За жалост, така е било. Комунистите и преди всичко тяхната номенклатура, съвместно с репресивните им служби, действително „смениха чипа” на българите. Това не е обидна реплика на някакъв мразещ ни бивш цар. Просто изразът бе изтърван от негодник, който изпускайки нервите си, сподели една истина.
– Бе есента на 1950 година – начена повествованието си моят събеседник. Пръстите му неусетно мачкаха въздуха, сякаш бе глина. Скулптор е и без да иска, отдавайки се на миналото, моделира времето, епохата. – Селото ни е в най-богатата житница на страната – близо до Нова Загора. Течеше кооперирането. Вечер мъжете се събираха за малко в хоремага, за да споделят новините един с друг – да бистрят политиката, както се шегуваха жените им. Веднъж тате закъсня за вечеря. Когато влезе, имаше вид на буреносен облак. Седна на трапезата, но не докосна храната. Само рече, че на заранта ще ни вземат всичко.
На нас, децата, не ни бе ясно какво означава това. Притежавахме 45 декара земя и тя ни стигаше, за да живеем повече от прилично. Чичо ми имаше железарска работилница. Диреха го и от съседните села. Я да „обуе” кон, я да изкове портичка, инструмент, я нещо друго… Измайстори ми цигулка – по някакъв чертеж, на който се натъкнал. От хубаво дърво, истинска. На празник мъжете се обличаха в костюми и слагаха вратовръзки. Жените не се отличаваха от гражданките. Пееха чудесно, играеха пиеси в читалището. В селския магазин продаваха банани. По-сетне ги забравихме… Не съм чул лоша дума или псувня – ни от нашите, нито от баба, дядо, чичо.
На другата сутрин, след като тате се върна притеснен, всички станахме рано. Татко впрегна коня и качи плуга на каруцата. Мама върза юларчета на двете крави и на воловете. Потеглихме към възвишението край село, където щяха да приемат добитъка и инвентара.
Там ни посрещна Руси. Бе млад и буен. Семейството му наистина бе бедно. Ама понеже баща му не работеше и по цял ден се наливаше в кръчмата. Черпеха го и му се подиграваха. Майка му се изкривяваше от работа, за да отгледа петте си деца. Руси накара нашите да се подпишат на някакъв лист и разпореди на други хора да приберат докараното. След това се върнахме у дома. Направи ми впечатление, че тате дори не се обърна, не погледна към животните, които бяхме оставили. А толкова ги обичаше! Отнасяше се към тях, като че ли бяха част от семейството.
Някои наши съселяни отказаха да влязат в ТКЗС-то. Руси проводи при тях двама от пехливаните, които участваха в т. нар. мазни борби. Не се водеха преговори, както казват днес. При вида на дебеловратите мъже хората бързо кандисваха…[7]
На другата сутрин, след като уж „доброволно” предадохме цялото си съществено имущество на Руси и съпратийците му, тате трябваше да се яви на работа. Вечерта рече, че изкарал… 20 стотинки. Толкова струвал трудоденът. Литър вино от съседното село чинеше 80 стотинки… Често вечер нашите се отбиваха до стопанския двор, за да погледат добичетата. Забелязвах как очите на баща ми се овлажняваха. Слава Богу, имахме хранителни запаси, та криво-ляво изкарахме зимата. Ама дойде пролетта. Като закапа капчукът, останахме без хляб. Трудодните не стигаха. Често с брат ми отивахме гладни на училище.
Една вечер татко се върна от работа в текезесето и извади из под палтото си бутилка с мляко и един увит в парче стар вестник хляб. Мама с укор го попита дали ги е откраднал. За първи път чух баща ми да се сопне – какво сме щели да ядем, ако не ги откраднел? Това продължи и нататък. Ние, децата, слушахме и споделяхме. Бащите и майките и на останалите крадели. Иначе нямаше оцеляване. Ето как, без да искат и без никаква вина, нашите родители взеха да възпитават крадливостта у нас. Така бе променен моралът на най-здравата част от българите – средните земеделци, масата от селското население. После се запиляхме по градищата – нито селяни, нито граждани. Останахме си такива – полу. Затова не се сърди на получовеците, че не те разбират – обърса търкулналата се по лицето му непокорна сълза, моят събеседник.
Спомних си разговори със селяни, които страдаха по „комунизма” и Живков. Хвалеха се, че построили по два апартамента в града и къща на село. Купили си кола… Когато ги питах как, до един признаваха: с кражби. Един бил закупчик на строеж. Три камиона на обекта, два на вилата на началника, един у нас – такъв бил подходът му. Друг пък, едва завършил четвърто отделение, станал началник. От войник в школата за граничарски кучета в Берковица оглавил станция за опитни лабораторни животни към болницата в един окръжен град. Спестявал от дажбите на зверчетата. С излишъците хранел семейството си. Развил системата така, че давал на приятели магазинери да продават. Разбира се, при взаимна изгода. Да продължавам ли?
Помогни си сам, за да ти помогне и Господ
Народът ни е преживял множество обществено-политически катаклизми. И е оцелял. След социализЪма няма да устои. Другарите отгледаха поколения от крадци и нагаждачи. Днешният българин е пълен нихилист. Липсват му духовни темели, за да издържи на бурите. Прилича на дърво с плитко вкопан корен. Връзката му със земята е отсечена като с брадва. А миналото му на гражданин е твърде кратко, още не е оформило свои правила. Някогашният здрав патриархален дух и традиции са погребани. Взаимното уважение е спомен, загнездил се нейде в съзнанието на малцина от т. нар. трета възраст. Поколенията на болшевишкия социализъм и на посткомунизма ламтят за всичко тук и сега. Мнозинството от съвременните нашенци не са способни на всекидневен упорит труд, съпроводен от стремеж за постигане на високо качество. Фалшивият масонски лозунг за равенството отлично пасна на преобладаващата част от тях. Българинът вече не е в състояние да обслужва; иска да е господар, макар предците му никога да не са били. Ако влезете в западен магазин за обувки, ще ви посрещнат с усмивка още от входа. Решите ли да премерите чифт, услужлива продавачка ще клекне, внимателно ще свали старата и старателно ще ви обуе новата обувка. Обзалагам се, че не сме готови на нищо такова. Затова навсякъде ни посрещат продавачи, занаятчии и сервитьори, които имат вид на хора, опасяващи се да не им бръкнете в джоба. Сами се прецакваме. Без продавачът например да осъзнава, че след края на работния му ден, той също става потребител… Не случайно другарите се заливаха от кикот при споменаването на просташкия анекдот: „Трудът е песен, но друг да я пее.”
Нашите частници действат като държавните служители при Татовия социализъм. За чиновниците да не отварям дума… Кражбата дори на работно време е трайно закоравяла норма на „трудово” поведение. Вечното недоволство от всичко, но несподелено пред по-високопоставените, също е характерна черта на “homo socialisticus”. „Смелостта” се проявява само, когато е анонимна. Егоизмът, незаинтересуваността от съдбата на ближния, затварянето в собствената черупка са понятни следствия от страха, наследен от комунизма. Как иначе, след като у нас никой престъпник с червен партиен билет, даже доказан убиец, не бе наказан! По ленински никой не търси виновниците. Масата от населението не се интересува от биографиите на своите „публични личности”. Нямало значение; важно било какво говарят сега. А те им продават надежди… Жалко и срамно е, но никой не го е еня. Честните гласове биват очерняни или изкарвани „луди”.
Ограбиха ни, като се скриха зад узаконената колективна отговорност. Понастоящем Евгения Живкова и Иван Христов Живков с моминско фамилно име Славков, Луканови, Гриша-Филипови, Йордан-Йотови, Георги-Атанасови и дори произлязлата от болшевишко семейство дългогодишна комунистка Б.Б. се оказаха… „репресирани”. Даже се самопровъзгласиха за „антикомунисти”. Може пък да са прави. Доказаха го на практика – те са сред най-крупните капиталисти! А отдавна вербувани и подбрани „журналисти” чистят мръсните пластове от биографиите им и лъскат техния настоящ „имидж”?!
Дали живея в психиатрия или в някакъв паноптикум? Та бивши интернационалисти се провъзгласиха за „националисти”! Същества, репресирали нашенци заради това, че са български патриоти, захвърлиха червените знамена и със сатанински бяс развяха триколоьора. Маса медийни „юнаци” се правят на революционери, но поискате ли да свършат нещо, бягат като плъхове от потъващ кораб. Всеки ден пишман политици, назначени „бизнесмени”, бивши алени гаулайтери в областта на културата и всякакви други нищожества с препрани биографии ви поучават и напътстват. А вие им вярвате. Без да оцените предупреждението на Оруел, че животните и тези „хора” имат общи интереси и са се разбрали. Просто им помагате да увеличават своите банкови сметки – пак на гърба на всинца ни. Ето защо резултатът е плачевен.
Стопяваме се, а на никого не му пука. Духовно сме направо за никъде. Простащината е превзела всичко. Чалгата е навсякъде.[8] Стигна се до там, че прочетох следното откровение: „Радвайте се, че има простаци като мен. За да оцените собствената си интелигентност.” Евала, както се изразяват нашенците от село Дръндар. Туй то, казваха старите софиянци.
Вярно е, че никога не сме били особено предани и последователни във вярата си в Бога. Може би, понеже отколе сме свикнали да дирим вината за собствените ни беди у другите, а не у самите нас. Може би Бог е виновен и за настоящето ни дередже? Защото не сбъдва втората част от старозаветното обещание: „Тъй беззаконието ще опустоши цялата земя, и злодеянието ще катурне престолите на силните.”[9] Който вярва в подобни максими, нека се надява. Не съм сред тях. Вярвам в Истинския Бог. В Бога на доброто и любовта, в Исус Христос – Спасителя на човеците. Но никога в живота си не съм се уповавал на нищо друго, освен на своите собствени сили. Може да ме възприемате и като неудачник, но ако това е вярно, виновен съм единствено самият аз. Още на младини отказах да бъда конформист и опортюнист. Винаги сам съм си носил бремето и не съм прехвърлял никаква част от него на чужд гръб. Не направих чупка в кръста пред „авторитети”, не протегнах ръка за ничия милостиня. Готвя се за личния си отчет пред единодействената Света Троица – Отца, Сина и Светия Дух. Сам избрах да си тегля последствията.
Моят национализъм е най-обикновен. Състои се в желанието всички българи, независимо от своя етнически произход и вяра, да живеят добре в страната си. Да имат работа и да се трудят с желание и радост. Да преследват своите мечти и понякога да ги постигат. По този начин те ще стават все повече българи и по-силно ще обичат красивото ни Отечество.
Не ме интересуват американци и руснаци, китайци и японци, англичани и французи, суданци и габонци, араби и самозвани „евреи”… Те да се грижат за себе си. Като им идем на гости, трябва да спазваме техните закони и традиции. За мен важното е ние да сме добре, да се чувстваме чудесно у дома си. След нас да успяват комшиите: сърби, гърци, румънци и турци. За да общуваме в мир, без никакви претенции едни други, да се зачитаме като приятели и неизменни съседи. Останалото е от лукавия. Толкова лоши ли са схващанията ми и кому пречат?
Не постъпвайте като юдеите – чеда на дявола:[10] „А понеже Аз говоря истината, не Ми вярвате. Кой от вас ще Ме укори за грях? Ако пък говоря истина, защо Ми не вярвате? Който е от Бога, той слуша Божиите думи. Вие затова не слушате, защото не сте от Бога. На това юдеите Му отговориха и рекоха: не казваме ли ние право, че Ти си самарянин, и в Тебе има бяс? Исус отговори: в Мене бяс няма; но почитам Отца Си, а вие Ме безчестите. Ала Аз не търся Моята слава: има Друг, Който я търси и съди.”[11]
Със сигурност знам, че не обичате лошите вестители. Въпреки че говорят истината. Затова ми предстои да замълча. Ала няма да престана да се моля на Господ да прости на българите и да се смили над България. Да уточня: за мен онзи, който е изповядвал интернационализма, е неизлечимо болен и не е българин.
Амин!
Забележка: Материалът е написан в Москва от КГБ. Заплатено ми е не с рубли, а с турски лири и американски долари. При желание мога да съобщя номера на банковата ми сметка в Южна Осетия. Кодът й е Идиот… И не се заблуждавайте – всички положителни мнения тук са автохвалебствия. Целта на „мероприятието” е да ми изградят „легендарна” биография, защото ме готвят за ректор на Пералната академия и за президент на Чакърафличковските съветски щати. Авторът.
[1] Библия, „Книга на пророк Иезекииля”, гл. 7, ст. 23.
[2] Съветският съюз е първата страна, на която САЩ предлагат финансиране по плана „Маршал”. Обаче Сталин, който е изгонил секретния пратеник на синедриона Бърнард Барух и е отказал да участва в съставянето на тайното световно правителство, самостоятелно е решил да откъсне СССР от дотогавашния съюз. Като завлича след себе си и т. нар. страни с народна демокрация. Макар да му е зет, каган-бекът на съветска Хазария натирва в трета глуха своя пряк надзорник, на практика скрития президент на СССР Лазар Мойсеевич Каганович – единственият юдей, не скрил своето истинско име. (Официално Лазар Мойсеевич заема различни най-високи длъжности. Накрая – председател на Държавния комитет на Министерския съвет на СССР по материално-техническото снабдяване. На снимката, от ляво на дясно: Каганович, Сталин, Постишев и Ворошилов празнуват успешната ликвидация на украинците от Поволжието, януари 1934 г.) По тази причина и разправата му с назначения от самия него еврейски елит начева чак след 1947 г. Заедно със Сталин Каганович носи отговорността за физическото унищожение на руското селячество. Той ръководи умишлено предизвикания глад в Поволжието, отнел живота на между 5 и 9 милиона души, според различните изчисления. Повечето от жертвите са етнически българи, останали в някогашната Кубратова Велика стара България. В качеството си на първи секретар на Московския градски комитет на ВКП (б) Каганович оглавява разгрома на т. нар. вътрешнопартийна опозиция и заповядва строителството на сгради в стил „Сталински барок” – отвратителните недодялани, тромави гигантски здания, каквито са и софийските ЦУМ, Партийния дом и хотел „Шератън”, бивш „Балкан”. Лично Каганович разпорежда взривяването на най-големия руски православен храм „Христос Спасител”, на Страстния манастир и на хиляди други черкви и исторически забележителности. Целта му е да заличи всички материални следи от християнска Русия, за да изтрие от паметта на хората спомена за нея. За прославата му Сталин нарежда московското метро да бъде наречено на Лазар Моисеевич Каганович – истинския каган на юдейската съветска Хазария. Получава и партийното прозвище „железный Лазарь”. Единият е „стоманен” – Сталин, а другият – „железен”! За първи път ционистът-фашист Владимир (Зеев) Жаботински въвежда това понятие в статията си „Желязната стена”. В спомените си Хрушчов определя Каганович като „страхлив човек”. Обаче тъкмо той издига бъдещия ликвидатор на Никита Сергеевич, „Чудовището” Леонид Брежнев. Да не забравяме и още един знаменателен факт: предложението за основаването на държавата Израел е внесено и прочетено не от някой друг, а от тогавашния съветски постоянен представител в току-що учредената ООН, очертаващият се като Фуше на режима бъдещ дългогодишен външен министър Андрей Громико.
[3] Никола Петков е обесен на 23 септември 1947 г.
[4] Доц. Димитър Димитров – „Световното стопанство след втората световна война”, Международен Славянски Институт, София, Враца, Кюстендил, Стара Загора, година на издаване не е посочена, стр. 7, online: http://www.msibg.com/library/dim2.pdf
[5] Robert Lee Wolf – “The Balkans in Our Time”, Harvard University Press, Cambridge, MA, 1956 г., стр. 293
[6] Доц. Димитър Димитров – „Световното стопанство след втората световна война”, Международен Славянски Институт, София, Враца, Кюстендил, Стара Загора, година на издаване не е посочена, стр. 8, online: http://www.msibg.com/library/dim2.pdf
[7] В предходната статия от тази поредица обърнах внимание, че е важно да запомните ролята на борците, като бившия телохранител на Тодор Живков, сетнешен „велик майстор” на тукашните масони и настоящ предводител на „малтийските рицари” у нас, офицера от Държавна сигурност Румен Ралчев. Мутренската схема е разработена отдавна. Ролята на пехливаните е била изпробвана още по време на „доброволното” коопериране на село.
[8] Турската дума означава музика, свирене. Нищо й няма. Още в средата на шейсетте години с приятеля ми от детинство Сашко „Пинго” Кипров нарекохме Лили „Лидка” Иванова чалгаджийка. Впоследствие той си вадеше хляба покрай нея, докато моето мнение изобщо не се е променило. Може би трябва да се извиня на турците, задето незаслужено набедих една тяхна нормална дума…
[9] Библия, „Книга Премъдрост Соломонова”, гл. 5, ст. 24.
[10] Вж. „От Иоана свето Евангелие”, гл. 8, ст. 44.
[11] Пак там, ст. 45–50.
