Loading...
Хаха. Синът ми е студент. И ще си идва за сватба на братовчедка. Ама си е забравил картата за пътуване по БДЖ. В портфейла с парите. И го свалят насред полето. Цял влак спира, за да го изхвърлят. Ама дойде. Късно, ама дойде. Понавиках го, що е заплес, а сега се сещам за мен на неговите години.
Студент. Реферат „Валутна система на СИВ и насоки за нейното усъвършенстване“. Къртовска работа. Четене, писане и писане. И съвети от един доцент и един гл. асистент. Где не смеят да напишат, че златен стандарт нема. И че зад стабилната валута трябва да стои стабилна икономика и качествени стоки. И че боклуците, где правим не струват долари и марки. Струват преводни рубли, где не струват пукната пара по останалия свят. Та никой не ще да ги конвертира. Даже срещу динари. Сръбски динари. Та на историята.
Рефератът стига международна защита. С главния асистент си пием ракията редовно. И ми дава насоки. Коя колежка е добра. С доцента пием само като обсъждаме научни въпроси. Като например, коя колежка какъв номер сутиен носи. И некоя доцентка или асистентка дали е дашна. Та главният асистент знае, че обичам да поспивам. И ми казва:
– Утре тръгваме в осем. Да не закъснееш!
А аз знам, че ще тръгнем в девет. Винаги го прави. Казва час по рано, та да не окъснея.
На другия ден ставам, целувам кандидат невеста номер не знам кой си, къпя се и отивам пеш пред института. Там съм у осем и половина. Пустош. Питам портиера. Тръгнали преди десетина минути. Чакали някакъв студент. Връщам се на бегом до общежитията. А там кандидатневестата ме залива със студена вода:
– Дойде Емо. Изпуши една цигара. Бесен. И каза, че рейс с асистенти, доценти, професори и студенти няма да чакат Роси Антов да изтрезнее. Що явно пак е затворил дискотеката.
А аз съм вече сериозно загрижен. И тръгвам на стоп. Знам къде ще спят. Варна. Хотел „Орбита“. И съм там към два след обяд. Влизам в ресторанта. А там рейс студенти, асистенти, доценти и професори обядват. И още няколко рейса. От целия СИВ. Стоя на вратата и се чудя къде да седна. Що съм гладен и жаден. И някой ме вижда. И чувам вик:
– Ей го бе! Наспал се е!
И към мен се обръщат светила на соцнауката. Настоящи и бъдещи. И гробна тишина. А аз се покланям. Иде ми да потъна в земята. Ама се и усмихвам… И някой изръкопляска. После ръкопляскат всички. Професори, доценти, главни асистенти и студенти. От целия СИВ. Това бе моята минута слава. Не ръкопляска само един гл. асистент. Бачо Емо. С жест иска да ми каже нещо. Прекарва ръката си пред гушата. Все едно се коли. Или иска да ми резне главата.
После се осветкахме. На другия ден рефератът стана трети, ама пък взе неква награда на некакъв ректор. 70 лева.
Та ги изпихме с бачо Емо. И една главна асистентка. Дойде да ми дава акъл. И уроци извънкласни. У нощния бар на некакъв хотел “ Черно море“. Даже не стигнаха. Парите. Уроците още ги помня. И с Емо се изяснихме. Сбъркал часа на тръгване. Казал ми точния.
А на снимката съм аз. На 08.12 бем ли го коя година. Трезвен като краставица се въргалям по дансинга. В ритъма на прохождащия БРЕЙК.
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
