Loading...
Попадам на поредната страница възхваляваща социализма, онова златно време. И между всичките глупости изречението как „всички бяха равни, и лекаря и работника и инженера и строителя“. И вече побеснявам, защото това е самата истина.
Да, така е, всички бяха равни.
Баща ми, бог да го прости, е завършил индустриална химия. Целият му живот мина в Комбината за цветни метали, беше началник на лабораторията. Сутрин ставаше в 5 за да смени няколко превозни средства които да го закарат на работа, на другия край, почти извън града, където се намираше комбината.
До средата на 70-те живеехме под наем в жилище на Софжилфонд, аз майка ми и баща ми в едната стая, баба и дядо в другата. Нашите чакаха 15 години за собствено жилище, все не им стигаха лихвоточките. Някъде през 1977 или 78 им дадоха една гарсониера в Надежда, панелен блок, на последния, осми етаж. Майка и татко обитаваха хола, аз ученик в гимназията – спях в кухнята. Горе долу по това време се замогнаха та си купиха и кола. Запорожец. Червен. За по-скъпа нямаха пари.
Наследих я и я карах до средата на 90-те. В блока живееха всякакви хора, съседите бяха готвач, автомонтьор, съдия, чиновник в някакво министерство. Всички равни в мизерията споделяхме това социалистическо общежитие с хлебарките по тавана и плъховете в мазето. Но най-равен беше съседът от дясно, барман в Тихия кът. Караше Лада и по празници носеше вкъщи бутилка уиски, което беше чудо невиждано за простолюдието.
Лятно време ходехме „на курорт“, КЦМ-то имаха едни дървени бунгала, тип алпийски къщички на края на Поморийската ивица. Всяко лято баща ми вземаше карта и прекарвахме там две седмици, точно до блатото, сред облаци от комари. В едно помещение, на втория етаж на бунгалото, голямо точно колкото палатка „почивахме“ трима, аз, татко и един работник от завода, който си падаше и поет. Вечер ни четеше някаква безумна поема посветена на Виктор Хара и чилийската компартия. За храна ходехме в един работнически стол на около два километра, КЦМ-то нямаше собствен стол. Почивката се изразяваше в денонощно лющене на карти.
Да, бяхме равни, ама равни в мизерията. А мизерията беше тотална и повсеместна.
Опитвам се да си представя живота на един шеф на лаборатория в някой германски металургичен концерн, примерно Круп или Рейнметал. Да си го представя как си кара запорожеца, храни се в работническия стол, живее със семейството си в панелна гарсониера на края на града и получава към $80-100 месечен доход.
На снимката – татко като млад специалист.
