Loading...
Онзи ден прочетох, че пет държави от ЕС – Германия, Италия, Испания, Португалия и Австрия – настоявали за нов общоевропейски данък върху свръхпечалбите на енергийните компании. Поводът е поредният скок на цените на петрола и газа след напрежението в Близкия изток. Политическото послание е познато: „Компаниите печелят от кризата, затова трябва да платят“. Идеята звучи прекрасно. Проблемът е, че вече сме я виждали – и знаем накъде води.
През 2022 г. ЕС въведе същата мярка под формата на „солидарна вноска“. Данък от минимум 33% върху „извънредните“ печалби трябваше да финансира помощи за домакинствата. Пари наистина бяха събрани. Но цената беше висока и предвидима – подкопани инвестиции и още по-голяма несигурност в сектор, който и без това почти не съществува в рамките на ЕС.
По подобен начин Великобритания съсипа собствената си индустрия за добив на нефт и газ в Северно море, която направи страната голям нетен износител през 80-те години на 20-ти век и й позволи да затвори въглищните мини. По време на миналата криза през 2022 г. Великобритания не стимулира добива, а започна да го облага с общо 75% данък върху печалбите. В резултат никой не инвестира и бившата империя днес отново се чуди откъде да се захранва.
Този тип данъци наказват точно онези компании, от които зависи бъдещото предлагане. Добивът на нефт и газ не е софтуер – не можеш да го „ъпдейтнеш“ за седмица. Той изисква много милиарди долари и дълги години в търсене, проучване и изграждане на добивни активи. Когато държавата ясно показва, че при успех ще конфискува печалбата, компаниите реагират логично – инвестират по-малко или изобщо не инвестират.
Резултатът е предвидим и вече се случва. Европа влиза в класически порочен кръг. Високи цени → извънредни данъци → по-малко инвестиции → по-нисък добив → още по-високи цени.
Докато ЕС обсъжда как да облага, други държави действат. Днешната новина гласи, че дори Мексико се готви да стартира добив на шистов газ, за да намали зависимостта си. Мексико е най-големият вносител на газ от САЩ – задоволява 3/4 от потреблението си от внос от север. Забележете, че това се инициира от Президента Клаудия Шайнбаум, която е бивш климатичен учен и активист. Това обаче явно не й пречи да осъзнава опасната и скъпа зависимост, да промени позициите си и да застане срещу хората, които са я избрали. Искат се много мъжество и държавнически мислене за подобен ход.
За Норвегия няма какво да коментираме. Тя винаги е правила ясен избор, вкл. след 2022 г. ускорява проучванията и увеличава добива в Северно море. Там високите цени не са повод за наказание, а сигнал за инвестиции. Затова и Норвегия печели – икономически и стратегически.
Контрастът не може да бъде по-очевиден. Европа се занимава само с регулации и преразпределение, останалият свят – с търсене и производство.
Често се чуват и аргументи от сорта на „Няма проблем, ще компенсираме с възобновяеми източници“. Това е красива лъжа. ВЕИ произвеждат почти само електричество – те не заместват нефт и газ в транспорта, химията, тежката индустрия. Освен това са променливи и зависими от времето. Без евтино и масово съхранение – което още не съществува в нужния мащаб – те не могат да гарантират стабилност.
Повече соларни панели няма да напълнят газохранилищата. Вятърните турбини няма да заместят петрола в авиацията или химическата индустрия. Ако добивът не се развива, недостигът е неизбежен – независимо колко „зелена“ е стратегията на хартия.
Затова новият данък върху свръхпечалбите не е просто икономическа грешка – той е стратегическа капитулация. Подобни идеи мога да определя само като „енергийна невменяемост“. Европа не иска да добива и произвежда, но иска да преразпределя. Какво точно ще преразпределяме, когато добив почти няма, тоест печалбите са имагинерни?
Резултатът ще бъде същият като преди 4 години – ще останем с все по-слаба собствена добивна индустрия и ще разчитаме на други за най-критичния ресурс за икономиката. В очакване на следващата криза.
