Loading...
Европа вече е преживявала енергийна криза, която заплашва самите ѝ основи. И е показвала как се отговаря на такава криза – със смелост, иновации и изграждане на собствена индустрия.
През 1973 г. петролният шок удря континента в сърцето. Икономиките на Западна Европа са зависими от вносен нефт, който има огромна тежест дори в електроенергетиката. Във Франция около 40% от тока идва от нефт, а в първичния енергиен баланс делът му надхвърля 70%. Това е уязвимост, която не може да бъде защитена с декларации.
Отговорът е бърз и безкомпромисен. Франция стартира най-амбициозната ядрена програма в света. Само за две десетилетия изгражда десетки реактори и превръща ядрената енергия в над 70% от електропроизводството. Делът на нефта в електричеството пада до едва 2%. Германия прави същото, макар и по свой модел. До 1990 г. ядрената енергия осигурява около 25% от електропроизводството, а въглищата остават гръбнакът на системата с близо 60% дял. Това е комбинация от местен ресурс и базова мощност – основата на индустриалната сила.
Паралелно Европа се обръща към собствените си ресурси. Великобритания, която преди 1973 г. почти няма нефтен добив, само за десетилетие достига над 100 млн. тона годишно от Северно море. Нидерландия извлича до 90 млрд. куб. м газ годишно. Норвегия изгражда икономика, в която нефтът и газът носят над 35% от износа още през 80-те.
Това не са случайни решения. Това е стратегия. Европа разбира нещо фундаментално – енергийната независимост се изгражда, не се договаря. Именно върху тази логика е създаден Европейският съюз. Не като проект за глобално морализаторстване чрез лекции и регулации, а като проект за силна индустрия. Европейската общност за въглища и стомана и Европейската общност за атомна енергия са неговите истински основи. Въглищата, стоманата и ядрената енергия не са странични елементи — те са самата конструкция на Европа.
Но нещо се променя. Комунизмът на Изток пада, Европа се обединява, а глобализацията осигурява всичко – евтино и веднага. Политическата върхушка решава, че Европа окончателно е спечелила индустриалната битка, а новата й мисия ще бъде да поучава света и спасява планетата. След първата климатична конференция COP в Берлин (1995 г.) и Протокола от Киото (1996 г.) фокусът се измества — от производство към ограничаване, от индустрия към намаление на емисии. Европа започва да заменя собствения си добив и производство на енергия и суровини с внос.
Първата жертва е добивът на въглища, който постепенно се заменя от внос на природен газ. След него започва да замира и добивът на нефт и газ в Северно море. Великобритания, Нидерландия и Дания се превръщат от износители в нетни вносители. Само Норвегия (неслучайно никога не се присъединява към ЕС) остава вярна на модел на развитие, основан на на енергийна мощ и днес е един от основните бенефициенти от слабостта на ЕС.
Германия започва да демонтира ядрената си енергетика още от 2000 г. Делът й пада от ~23% тогава до 0% днес. В същото време неконтролируемите ВЕИ и газовите централи (внос) изместват въглищните (местни). Това е исторически обрат с унищожителни последствия.
Европа започва все повече да разчита на евтин внос – първо от Русия, после от глобалния пазар. Това работи в мирни времена, но се разпада за броени дни при война. Виждаме го болезнено ясно за втори път в рамките на последните пет години.
Въпреки трилионите евро инвестиции в енергийна ефективност, ВЕИ и електрификация през 21 век, ЕС става все по-зависим и днес внася около 58% от енергията си. Нефтът и газът продължават да осигуряват 65% от общите енергийни доставки в ЕС, но около 95% от тях идват отвън. Това не е просто икономически проблем. Това е стратегическа слабост.
И тук идва най-важният въпрос: Какво ще направи Европа сега? Ще се остави ли да бъде подхвърляна от криза в криза? Или ще започне отново да строи върху здрави основи?
Историята дава отговор кой е правилният път. След 1973 г. Европа не намалява потреблението си. Напротив, увеличава го, но заменя източниците. Изгражда ядрена енергия, развива въглищата, добива собствен нефт и газ, използва водите, отпадъците и биомасата. Създава здрава система, която може да издържи на външен натиск. За съжаление с времето политиките се изменят и тази система се разпада.
Днес задачата е същата, а инструментите са даже повече. Европа просто трябва да се върне към корените си – силна базова енергия, контрол върху ресурсите, индустриална мощ. Те са фундаментът, който е нужен, за да се възползваме и от новите възможности – електрификация, изобилие от модерни ВЕИ, системи за съхранение на енергия, модерни мрежи. Това не е избор между минало и бъдеще. Това е път към нова енергийна революция, която съчетава предимствата на всички източници.
Европа вече го е правила веднъж. Въпросът е дали имаме жизнената сила и политическата воля да го направим отново.
