Loading...
По повод годишнината от аварията в Чернобилската АЕЦ реших да публикувам отново този слайд от стара моя презентация. Графиката показва изменението на дела на нисковъглеродните енергийни източници в глобалния микс от 1965 до 2017 г.
Поглеждайки назад, трябва да си дадем сметка, че Чернобил се оказа де-факто спирачка за естествения процес на декарбонизация на световното енергийно потребление, започнал много преди някой да се е сетил за каквито и да било климатични политики. Всичко стартира с кризата през 1973 г., когато светът си дава сметка колко е зависим от арабските диктатури в Залива и започва трескаво да търси алтернативни енергийни решения. В този момент набира скорост ядрената енергия. В резултат за 13 г. делът на нисковъглеродните източници в световното потребление почти се удвоява – от 6% стига до 11.5% през 1986 г.
Забележете, че тогавашният скок в развитието на ядрената енергетика се случва преди всичко в Европа и САЩ. Франция например изгражда 50 реактора за по-малко от 20 г. и днес те продължават да са фундамент на европейската електроенергетика.
Чернобил се явява катастрофа за декарбонизацията:
Развитието на ядрената енергетика рязко се забавя и замира и 33 г. след това (2017 г.) делът на нисковъглеродната енергия е все още само 14.5%.
Най-новите данни за 2025 г. показват дял от 20%, като най-съществен принос за това имат ръстът на слънцето, вятърна и електромобилността – най-вече в Китай. Новините за развитието на АЕЦ в Китай също са много положителни. Буквално преди дни са одобрили изграждането на нови 10 блока за само 27 млрд. долара. В същото време и в САЩ започва масово възстановяване и изграждане на нови АЕЦ. Освен това новите технологии за сондиране, развити покрай шистовата революция, правят и геотермалната енергия все по-силен коз в ръцете на американския бизнес. В сравнение с това в ЕС не се случва практически нищо.
Дали текущата криза с доставките на нефт и газ може да има подобно въздействие като тази от 1973 г.?
Технологиите за декарбонизация са развити и налични в много по-голям мащаб в сравнение със 70-те години. Фотоволтаици, вятърни турбини, батерии, електромобили, нови ядрени реактори, геотермия, водород – всичко вече е тук. Обаче изисква много мащабен добив и рафиниране на материали, производство на компоненти и крайни продукти, изграждане на мрежи, промяна на регулации и нагласи, за да се случи с темпове, сравними с онези отпреди половин век. Изисква много мащабна, надеждна и евтина местна енергийна база, която никой не може да прекъсне, затваряйки някакъв проток на хиляди километри от нас. В Китай последното се осигурява основно от въглищата, в САЩ – от нефта и газа. А тук?
Ще намери ли Европа сили и желание да заеме водеща роля в следващата стъпка в развитието на глобалната енергетика?
За съжаление, все по-малко вярвам, че е възможно. Но надеждата умира последна…
