Loading...
През цялата си професионална кариера – от края на 20-ти век до днес – се занимавам с едни или други аспекти на това, което днес е известно като „борба с изменението на климата“, „декарбонизация“ или „енергиен преход“. Докато бях студент и млад „еколог“ страстно защитавах нуждата и възможностите за бърз напредък в тази посока. Времето обаче ме сблъска с реалността, понаучих как всъщност функционират икономиката и сложните системи и в последните години се опитвам да внеса малко повече разум и адекватни очаквания сред обществото към тези процеси.
Енергийният преход – избирам този термин за текста – се превърна в една от най-големите илюзии на нашето време. Не, защото не се случва, а защото се представя и продава на обществото по начин, който няма нищо общо с реалността. Десетилетия наред ни се обещава плавен, бърз и почти безболезнен преход от изкопаеми горива към чиста енергия. Истината е далеч по-проста и много по-неудобна, защото посланието не изглежда достатъчно „зелено“, но пък е ясно видима на графиката:
Светът не заменя едни енергийни източници с други. Той добавя новите върху старите.
Днес човечеството използва повече изкопаеми горива от всякога. Въпреки рекордното изграждане на възобновяеми мощности, глобалното потребление на енергия продължава да расте, а с него и нуждата от въглища, нефт и газ. Световното енергийно потребление расте устойчиво, докато новите източници просто се добавят, вместо да изместват старите. Това не е преход, а разширяване на системата.
Този процес е изключително бавен. На нов енергиен източник са му нужни между 40 и 50 години, за да увеличи дела си от 1% до едва 10% от общото глобално потребление. Причината е проста: световната енергийна система е основният актив на цивилизацията. Такива системи не се сменят с обещания.
И тук идва първият голям сблъсък с реалността. Енергийният преход не е технологична смяна. Той е индустриална трансформация в мащаб, какъвто светът не е виждал. Опитваме се едновременно да пренаредим енергийната си система, индустрията и инфраструктурата – нещо без исторически прецедент. Не става дума само за нови централи, а за мрежи, мини, метали, инфраструктура и съхранение. Навсякъде обаче има множество тесни места.
Електричеството може да е евтино като производство, но не и като система. Трудностите със съхранението, преноса и нуждата от поддържане на мрежата в определен диапазон на няколко физически величини едновременно не са просто проблем, а гигантска бариера пред проникването на електричеството. През последните години делът му в глобалното потребление се увеличава много бавно – от около 9% през 1970 г. до едва 20-21% през 2024 г. Това е растеж от малко над 2% на десетилетие. В същото време общото енергийно потребление расте по-бързо. С други думи – токът може и да става по-чист, но не расте съществено като дял от общия енергиен микс.
Причината не е в технологиите, а в инфраструктурата. Мрежите изостават – в САЩ например електропреносната система е нараснала само с около 3% за десетилетие. В други страни дори намалява. Електрификацията се оказва ограничена не от технологиите, а от физиката на системата.
Електричеството не може да замести всичко. Тежката индустрия, авиацията, корабоплаването и голяма част от отоплението разчитат на горива с висока енергийна плътност. Там „електрони“ не стигат – трябват „молекули“. Газът остава ключов за балансиране на мрежите, а нови горива като водород, амоняк и синтетични горива ще се добавят към системата – няма да я заменят. Именно затова бъдещето не е „електрическо“, а хибридно.
Вторият голям мит е, че има един глобален енергиен преход.
Няма. И никога не е имало. Всяка държава следва собствен път, който зависи от физико-географските й особености, наличието на запаси на различни горива, геополитика, сигурност и независимост. Китай например генерира около една трета от глобалните инвестиции в чиста енергия и стои зад 60–70% от ръста им през последните години, но в същото време добива и използва над 55% от въглищата в света и съвсем няма намерение спешно да се откаже от тях. Норвегия може да е най-електрифицираната страна в света, но го постига благодарение на уникалните си хидроенергийни ресурси и приходите от добив и износ на нефт и газ. Едновременно с това други региони се борят просто да осигурят базово електроснабдяване на стотици милиони хора.
Когато системата е под натиск, приоритетите се подреждат ясно: първо сигурност, после цена, накрая устойчивост. Това е реалност, доказана от всяка енергийна криза. Само в Европа по време на кризата от 2022 г. бяха мобилизирани над 1 трилион евро публични средства, за да се компенсират високите цени на енергията. Днес отново клоним натам, а в зависимост от развитието на събитията в Персийския залив може да стане и много по-страшно.
Истинската стойност вече не е в соларните панели или вятърните турбини. Тя е в това, което ги прави работещи – мрежи, съхранение, резервни мощности, метали, инфраструктура. Именно там инвестициите ще растат. Само при нисковъглеродното електричество – слънце, вятър, ядрена, геотермална енергия и съхранение – се правят инвестиции от трилион долара годишно. Но още по-голям ще бъде натискът върху добива и рафинирането на метали, изграждането на мрежи и индустриалния капацитет. Всичко това обаче няма да отмени и нуждата от огромни инвестиции в добив и потребление на нефт, газ и въглища. Защото преждевременното изоставяне на последните е рецепта за криза.
Рискът от „застинали активи“ (stranded assets) вече не е само при въглищата. Днес дори ВЕИ проекти могат да се окажат неизползваеми, ако няма мрежа, съхранение или капацитет за включването им. Канибализацията на цените в определени периоди ги прави ненужни и даже вредни за системата. Масово фотоволтаични и вятърни паркове в Европа вече са в подобно положение.
Моят реализмът обаче не е песимизъм. Той е рационален оптимизъм. Или просто аз предпочитам да го наричам така.
Струва ми се, че най-сетне светът започва да мисли за енергетиката като система, която включва не само тока, а и всички молекули, които поддържат цивилизацията. Идеологията като че ли губи позиции. Започваме да инвестираме там, където има значение – в инфраструктура, в индустрия, в сигурност на доставките. Това е много по-здрава основа от всякакъв активизъм или политическа кампания.
Енергийният преход няма да бъде бърз. Няма да бъде чист. Няма да бъде линеен. Но ще се случи. Не като революция, а като еволюция. Не чрез замяна, а чрез добавяне и натрупване. Не чрез лозунги, а чрез индустрия и инфраструктура. И всяка страна трябва да намери най-добрата формула, която работи на местна почва.
