Loading...
През април се състояха обществените обсъждания на проекта за нова златна мина край село Розино, община Ивайловград. Покрай тях в публичното пространство се появи презентация, изготвена и разпространявана като апокрифно писание от човек, представящ се за професор по биотехнологии в металургията от канадски университет, работил и в БАН. Документът е буламач от типичните популистки нападки срещу златодобива с ясната цел да дискредитира не само въпросния проект, а цялата индустрия.
Няма да коментирам нито самия проект, нито всичките глупости, изписани в презентацията. Ще се спра само на последния слайд, защото той казва всичко, което трябва да знаете – при това на забележителния фон на знака за „ядрена опасност“:
„Да не се откриват никакви нови рудници.“
„Настоящите да се закрият.“
„Никакъв металодобив през следващите десетилетия.“
Има нещо дълбоко тревожно в подобни „генерални изводи“. Не защото критикуват минната индустрия. А защото демонстрират пълно скъсване с реалността на човешката цивилизация.
Това не е екологична позиция. Това е отказ от съвременния свят.
Защото светът, в който живеем, не съществува без добив на метали. Нито един аспект от модерния живот не е възможен без огромни количества мед, желязо, алуминий, цинк, никел, литий, сребро и злато. Няма електропреносни мрежи без мед. Няма трансформатори. Няма соларни панели без сребро. Няма вятърни турбини без стомана, редкоземни елементи и мед. Няма батерии. Няма електромобили. Няма болници. Няма компютри. Няма телефони. Няма интернет. Няма модерно, нито дори средновековно земеделие, защото и то е ползвало железен плуг. Няма пречиствателни станции. Няма метро. Няма влакове. Няма индустрия. Няма отбрана. Няма цивилизация.
И най-абсурдното е, че хората, които проповядват подобни идеи – през лаптопи, пълни с редки метали; в зали, осветени с медни кабели; с проектори, произведени от добивани суровини – настояват за „зелена трансформация“, която сама по себе си изисква невиждан в историята ръст на минния добив.
Да, минната индустрия има огромен отпечатък. Винаги е имала. Мината не е парк. Кариерата не е гора. Хвостохранилището не е планинско езеро. И цялото нещо оперира под непрекъснат риск от катастрофални аварии.
Но зрелият разговор никога не е бил дали индустриалната цивилизация има цена. Въпросът е дали сме способни да управляваме тази цена разумно. Защото алтернативата не е свят без добив. Алтернативата е добив някъде другаде.
А когато Европа се откаже от собствените си ресурси, те не изчезват. Просто започват да идват от Конго, Китай, Индонезия или Латинска Америка — често с по-ниски екологични стандарти, с детски труд, с въглищна енергия и с далеч по-голям въглероден и екологичен отпечатък.
Това е може би най-лицемерният аспект на цялата история. Богатите общества – сред които е и нашето – искат метали, но не искат мини. Искат електромобили, но не искат рудници. Искат батерии, но не искат преработка. Искат енергийна трансформация, но не искат индустрията, без която тя е невъзможна. Искат материална цивилизация без материална база.
Това е физически невъзможно.
Особено тревожно е, когато подобни крайни тези идват от хора с академичен авторитет. Защото науката би трябвало да учи на системно мислене, на разбиране на компромисите, на баланс между риск и полза. А не на инфантилното убеждение, че можем просто да „затворим мините“ и магически да запазим всичко останало.
Не можем. Историята на човечеството е история на материали и енергия. Каменната епоха не е свършила, защото сме свършили камъните. Бронзовата епоха не е свършила от любов към природата, а защото сме докопали метал с по-добри свойства. Цивилизацията се движи от способността ни да извличаме, обработваме и използваме ресурси все по-ефективно.
А днешният свят изисква повече метали от всякога.
Истинският въпрос не е дали да има добив. Ще има. Въпросите са повече и по-комплексни – кой, къде, при какви стандарти, под чий контрол, с какви технологии и в полза на кого.
Да настояваш Европа и България да се откажат от собствената си минна индустрия не е прогресивно. Не е морално. И със сигурност не е научно.
Това е болестна форма на цивилизационно самоотричане, която може да засегне само едно разглезено, изнежено, слабо и невежо общество. Дотам ли я докарахме наистина?
