Loading...
И този човек е бил министър на енергетиката. Тоест именно от него е зависело да познава и прилага процедурите.
Румен Радев не ми е първи приятел, но подобно политико-пропагандно говорене вече идва в повече.
Нека изясним фактите.
Министерският съвет няма никаква роля при избора на нов партньор в консорциума, който притежава лицензията за проучване. Лицензията е предоставена на Shell и OMV и именно те – в рамките на частни търговски преговори и без каквато и да е намеса на българското правителство – решават дали да привлекат ТРАО или която и да е друга компания чрез т.нар. farm-in споразумение – една от най-разпространените форми на партньорство в международната петролна и газова индустрия.
При подобен тип споразумение новият участник не получава права от държавата и не придобива лицензията директно. Той придобива дял от вече съществуващите лицензополучатели срещу поемане на част от бъдещите разходи, инвестиции и геоложкия риск по проекта.
Именно това отличава farm-in споразумението от публична концесия или нов лицензионен конкурс. Държавата не избира новия партньор. Изборът се прави от настоящите титуляри на лиценза – в случая Shell и OMV – които преценяват кой може да допринесе с капитал, технологии, оборудване или специфична експертиза.
Ролята на българската държава е единствено регулаторна. Като орган, издал разрешението за търсене и проучване, тя трябва да одобри промяната в състава на консорциума, ако тя отговаря на законовите изисквания.
Подобни farm-in сделки са ежедневна практика в световната нефтена и газова индустрия. Те позволяват рискът и необходимите инвестиции да бъдат разпределени между повече компании, особено в най-рисковата фаза – проучвателните сондажи, когато вероятността да не бъде открито търговско находище остава значителна.
Това не е и първият случай, в който турската държавна компания е канена да се включи в подобен проект. Преди години поканата дойде от TotalEnergies, впоследствие и от OMV. Тогава ТРАО отказа. Днес ситуацията е различна – компанията вече разполага със собствен сондажен флот и сериозен практически опит в дълбоководните проучвания.
Какво всъщност можеше да направи българската държава?
Точно това, което направи при последния сондаж в блок „Хан Аспарух“ – да възложи на Българския енергиен холдинг да преговаря с операторите за придобиване на дял в проекта. Тогава България придоби 10% участие срещу инвестиция от около 20 милиона долара.
Подобен подход беше напълно възможен и сега. И трябваше да го направи. За това трябва да бъде критикуван кабинетът Радев.
Но участието в подобен проект означава и участие в риска. В проучвателната фаза вероятността вложените средства да бъдат загубени е значително по-голяма от вероятността да бъде открито търговско находище. Това е нормалната логика на нефтения и газовия бизнес – висок риск срещу потенциално много висока възвръщаемост.
Вместо да участва като инвеститор, държавата предпочете да остане наблюдател. Това беше политически избор.
Добре е политиците, особено онези, които са заемали поста министър на енергетиката, да бъдат по-внимателни, когато коментират професионални теми. В противен случай вместо да критикуват, единствено демонстрират неразбиране на процедурите и начина, по който функционира международният петролен и газов бизнес.
А най-важното е да не се забравя какво всъщност представлява една лицензия за търсене и проучване. Това не е право върху открито находище, а право да инвестираш десетки, понякога стотици милиони в дейност, при която вероятността да не откриеш нищо е напълно реална.
