Loading...
„Да бе, няма проблем“, „Ама, разбира се“, „Считай го направено“, „Нямаш грижа“. Речено-несторено – Така се получава много често. Дали защото е по-лесно да дадем обещание или пък, защото е трудно да кажем „не“, да признаем неспособност… нежелание, или просто да декларираме проста неангажираност. Причините са много и различни и обяснението им обикновено се свежда до „Ау, забравих“, „Изникна нещо непредвидено“, „Не ми остана време“… След дъжд – качулка.
Не давай обещания, които не възнамеряваш да се опиташ да изпълниш – ми казваше навремето баба ми. Е, не така префърцунено разбира се, но смисълът беше този.
„Оти ората чекат на тебе и негогаш от тебе зависат“ – това със сигурност така го казваше и поклащаше глава в черна забрадка.
Мъдри са бабите и без да са въоръжени с дипломи от престижни университети, без да са обиколили света надлъж и шир, без да са прочели и ред от Хайдегер, знаят, че да кажеш „не“ е изкуство и отговорност и обещанията не бива да се хвърлят на вятъра. Защото хвърлените на вятъра обещания могат да доведат бури и урагани или пък да отвеят приятелства и доверия. Последното със сигурност.
Е, разбира се, случва се… въпреки доброто желание, въпреки положените усилия, въпреки старанието… случва се… Но не за това случване иде реч, а за онова – вятърничавото… а „они, ората, чекат и се надат…“.
Да ми се ненада човек ама аз май вече започнах да започвам да се уча да казвам „не“.
