Loading...
Наскоро се срещнах с приятел. Той ми се похвали, че за благодарност негов приятел от Германия му изпратил очила (естествено, по рецепта). Очилата били върхът на оптиката – рамка от някаква волфрамова сплав, сиреч – нечуплива не само при падане, но и дори блъскана с чук! А стъклата?! О, стъклата били ….. прогресивни!
За неизкушените от оптическата физика, физическата оптика и офталмологията да поясня: Простите стъкла са еднофокусни, сиреч допускат оптична корекция само с един диоптър. Има и очила с разцепени стъкла на две части – горна, коригираща с диоптър за визия надалече и долна – за четене. А вече съществуват и т.н. мултифокални стъкла – т.е. такива с плавно изменение на фокусното разстояние, позволяващо корекция с различни диоптри.
Е те тия точно очила с мултифокални стъкла се наричат „прогресивни“.
Разказва ми моят приятел за своята прогресивна придобивка, а у мен възникнаха спомени от далечното ми детство. Детство, прекарано в застойния соц – с цялата му прелест на цветуща пустиня! Ще разкажа тия ми спомени, мъчейки се да спазвам някаква хронология и някаква все пак политическа коректност, както сега е модерно да се казва.
Родителите ми никога не са били партийни членове и скришом са опозиционерствали на властта. Помня, обаче,че един път нервите на баща ми не издържаха и явно надигна глас. Ставаше дума за благоустройство на нашата улица, нейното разширяване за сметка на собствеността на живущите, като по правило взетото не се заплащаше, защото било за улица. На 50-тина метра от нас беше къщата на Чичо Пешо – втори братовчед на баща ми. Регулацията на улицата ни трябваше да отреже ъгълчето на неговата къща, запазвайки огромния му двор. Чичо Пешо, обаче, вдигна вой до небеси, считай – до градския комитет на партията. Тогава баща ми, без злоба, но достатъчно високо каза: „Ами така, де! Когато трябваше да вземат нивите на селяните от околните села и да ги набутат в ТКЗС-то, братовчед ми Пешо беше съгласен, даже участваше в потерята партийци по селата, тероризирайки т.н. кулаци. Сега, обаче, Пешо не е съгласен, щото става дума за неговото кьоше!“ Е, можете да си представите воят, надигнат срещу баща ми! То беше викане на разговор в градския комитет, то отделни „отговорни правоверни другари“ провеждаха „кадрови беседи“ с него – сиреч, с опасност да загуби учителското си място, а пък кварталната ОФ-организация оттегли предложението си той да й стане председател!
Нейсе, всичко се размина с мъмрене от отговорното място с предложение по братовчедски баща ми и Чичо Пешо да си стиснат ръцете. Така и стана!
Не след дълго, обаче, назря нов конфликт. Беше време, когато т.н. „активни борци против фашизма и капитализма – АБФК“ се товареха на килограм живо тегло. Всеки с или без заслуги, но с желание, беше кандидат.
И Чичо Пешо стана кандидат!
Седя си аз един ден над учебниците и слушам разговор – дошъл Чичо Пешо на гости и агитира баща ми. Предавам накратко разговорът, тъй както и доколкото си го спомням:
Чичо Пешо: „Сега да изясним обстановката. Нашите две къщи отстоят на 50-тина метра. Да напишем, че партизаните са идвали у вас за вечеря, а у нас – за спане! Така и двамата ще кандидатстваме за АБФК!“
Баща ми: „Бе какви партизани, какви вечери, какво спане, бе, Пешо!? Нищо такова не е било и няма как да е било! То в нашия край май имаше двама партизани, братя-земемери. Освен пергел, калем и лист хартия те не са носили нищо друго, камо ли пък пушка или пистолет! И бяха толкова партизани, колкото на 10-ти септември да дойдат от нивите и да се развикат на площада, че дошла „народната власт“!“
Чичо Пешо: „Абе така си беше, ама ти помисли не за себеси, а за детето си! И аз трябва да мисля за моите деца! Е, мойте са по-големи от твоето, ама и те трябва да имат бъдеще! Аз лесно мога да напиша – и все някой ще се намери да подпише – че всички в нашето семейство сме прогресивни! Аз съм функционер на партията, булката е ОФ-активистка. Единият син с препоръка влезе в университета, другият син се ожени – и снахата е прогресивна, знаеш! Дъщерята, нищо че е още ученичка – също е прогресивна!“
Тук прекъсвам диалога с уговорката, че не знам колко са прогресивни останалите, но снахата й беше излязло име на шавлива още преди да се ожени.
И да добавя, сега, с днешна дата: Чудя се как аз съм се записал да следвам в университета, след като нямахме документ, че сме „прогресивни“. А влязох да следвам след взети приемни изпити и класиране по общия ред на шесто място! Не е тайна, че такива като децата на Чичо Пешо, влизаха с предимство по специални списъци, защото всички явно бяха „прогресивни“!
Единият син на Чичо Пешо се дипломира като електронен инженер и зае престижно място в една специална институция. Не съм се надявал, но точно от тая институция ме потърсиха и ми предложиха да сменя местоработата си с перспективи при тях. Попитаха ме има ли някой, който би могъл да даде сведение и препоръка за мен (по онова време за назначаването на непартиен член се изискваше препоръка от партиен такъв, та понякога – и трима!). Естествено, посочих името на третия ми братовчед – сина на Чичо Пешо. Никой повече не ме потърси! След години разбрах случайно, че полученото сведение за мен от сина на Чичо Пешо гласи, че съм син на „пострадал от народната власт“ и на всичко отгоре имам 12 диоптъра очила ! Както казва народът „Кръвта вода не става“.
Да завърша тия спомени с удостояването на Чичо Пешо като АБПФК за заслуги и прогресивно родословно дърво, а баща ми си остана обикновен учител и такъв си умря – с достойнството си и без етикета „прогресивен“!
Разказвам тая история на моя приятел, собственика на прогресивни очила, а той се усмихва! Усмивката му – хем тъжна, хем го избива на смях! И само промълвява с дълбока въздишка:
– Ех, а ние какво да правим при демокрацията?! Явно при соца е било лесно с биографиите! А сега ние имаме само едните ни прогресивни очила!
Пък аз си мисля: Бе то все е нещо! А хич?!
