Loading...
Има моменти в историята, в които политическото поведение на елитите започва да следва познати модели. Не защото историята се повтаря механично, а защото определени зависимости, инстинкти и култури на властта оцеляват много по-дълго от политическите режими, които са ги породили.
Реакцията на българската държава по време на опита за преврат срещу Михаил Горбачов през август 1991 г. е показателен пример. Тогава значителна част от българския политически и институционален елит не застана ясно срещу ГКЧП. Напротив – мнозина – премиерът Попов, външният министър Вълков – предпочетоха да изчакат, за да видят дали превратът няма да успее. Поведението беше предпазливо, уклончиво и белязано от страха да не бъде направен „грешният“ геополитически избор. Добре, че Жельо Желев отсрами страната и заложи на Елцин и Горбачов.
Това не беше случайност.
Само две години по-рано България беше най-лоялният съветски сателит. Огромна част от държавната администрация, службите за сигурност, икономическите структури и партийните кадри бяха формирани именно в логиката на зависимостта от Москва. За тях Съветският съюз не беше просто външнополитически партньор, а цивилизационен и властови център, около който беше изградена цялата им кариера, идентичност и представа за света.
Именно затова голяма част от тогавашната номенклатура инстинктивно се надяваше ГКЧП да успее или поне отказваше да се конфронтира открито с Москва, преди да стане ясно кой ще победи. Както сега Радев и посткомунистическата номенклатура се надява Русия да спечели в Украйна. Нищо, че фактите говорят друго, те се надяват.
Сходен модел се наблюдава и при свалянето на Тодор Живков през ноември 1989 г. Формално пленумът на ЦК се състоя, Живков беше отстранен, но огромна част от номенклатурата дълго време не можеше да повярва, че това наистина е краят. Мнозина се озъртаха, търсеха сигнали от Москва, чакаха доказателства, че процесът е необратим и че няма да последва реставрация.
Това беше типичен рефлекс на система, възпитавана десетилетия наред да оцелява не чрез стратегическа визия, а чрез инстинкт за приспособяване към силния на деня. Лоялността не беше към принципи или национален интерес, а към центъра на властта. А когато този център започнеше да се разклаща, настъпваше парализа и изчакване.
Днес, повече от три десетилетия по-късно, историческата аналогия започва да изплува отново.
Кръгът около Румен Радев все по-видимо възпроизвежда същия модел на поведение – формална принадлежност към Запада, съчетана с дълбок психологически и политически рефлекс да полегне пред Путин и да бяга като „дявол от тамян“ от конфликт с Кремъл, а в практичен план постоянно да търси „баланс“, който практически обслужва руските интереси.
Разбира се, времената са различни. България е член на Европейския съюз и НАТО. Няма Варшавски договор, няма СССР. Но голяма част от днешния политически, медиен, икономически и служебен елит произлиза именно от наследниците на онази номенклатура. Не непременно биологично, а като култура на властта, мрежи на влияние, зависимости и геополитически инстинкти.
Това обяснява и двойственото поведение на кръга „Радев“ по отношение на войната в Украйна. И тук се различаваме съществено с Иван Костов по отношение на оценката на руската заплаха, която според него вече не съществувала, защото никой не може да ни извади от ЕС и НАТО. Формално е така, но в практичната плоскост на политиката и дипломацията далеч не е така. Да отричаш съществуването на руската заплаха, когато и ЕС и НАТО я поставят воглаве на политиката си не е особено далновидно.
От една страна, България формално остава част от общата европейска линия. Не се излиза открито от НАТО, не се поставя под въпрос членството в ЕС, не се правят радикални завои. От друга страна, постоянно се внушава, че Европа трябва да „разбере Русия“, че санкциите са безсмислени, че Украйна трябва да отстъпи, че подкрепата за Киев е опасна, а Западът провокира Москва.
Това е класическо поведение на елит, който постепенно разбира, че неговата опора в Москва вече не работи, не може да предложи не само алтернатива, дори и текуща среда, която да възпроизведе зависимостта от Русия, за това потъва в хибридни и дестабилизационни действия. На принципа – не можеш да си с мен, тогава няма да бъдеш с никой.
Същият модел се видя и при реакциите на руските ядрени заплахи и шантаж. Част от кръга „Радев“ приема и повтаря руските внушения за „непобедимостта“ на Москва, но в същото време не действа така, сякаш реално вярва в непосредствен руски удар.
Тук вече не става дума просто за „реализъм“ или „баланс“, а за дълбоко вкоренен постсъветски рефлекс – страх да не се окажеш от грешната страна, ако Москва все пак оцелее и предяви претенции за сферите си на интерес. Тези кръгове друго не знаят освен живот под похлупака на Кремъл.
Проблемът е, че исторически този тип поведение никога не е носил стратегическа сигурност на България. Напротив – винаги е водил до закъсняло адаптиране към реалността, загуба на влияние и поставяне в зависима позиция.
Така беше и през 1944 г., когато българският елит до последно се опитваше да лавира между Германия и Съветския съюз, докато накрая страната загуби почти всякаква стратегическа автономия. Започна война срещу Германия, а Съветския съюз ни окупира.
И днес отново виждаме сходен инстинкт – опит за формално оставане в европейския лагер, съчетан с нежелание да не се афишират видимо психологическите и политическите връзки с Москва.
Разликата е, че този път, с погрешното самоопределяне ни по отношение на войната в Украйна, цената може да бъде много по-висока. Защото Европа постепенно навлиза в епоха на много по-ясно геополитическо разделение, при което просто няма междинно пространство. Двусмислието и „играта на баланс“ накрая ще ни оставят между два стола.
А България няма ресурс да бъде геополитически играч между великите сили. Тя може да бъде или част от ядрото на европейската система за сигурност, или периферна зона на зависимост, нестабилност и недоверие.
Историята вече е показвала какво се случва, когато българските елити се опитват прекалено дълго да чакат „да видят кой ще победи“.
