Loading...
Слушам речите на президента, премиера и външния министър пред годишната среща на българските посланици и не мога да се отърся от усещането, че слушам речник, заимстван от руската школа по международни отношения.
„Многопластова дипломация“, „колективен Запад“, „многополюсен свят“ – това са понятия, които звучат претенциозно и интелектуално, но в голяма степен представляват неологизми или директно заети концепции от руския външнополитически речник. Проблемът не е в думите, а в светогледа, който стои зад тях.
Най-любопитна е „многопластовата дипломация“. Признавам, че не бях срещал този термин в сериозната литература по международни отношения. Вероятно той трябва да замени старото понятие за „многовекторна дипломация“, с което години наред Москва оправдаваше опитите си да играе едновременно на няколко геополитически дъски.
Но какво всъщност означава „многопластова дипломация“?
Че към ЕС и НАТО изпращаме един пласт послания, които не ни разкрива наведнъж, а постепенно, към Москва и Пекин – други, а за вътрешна употреба – трети? Че има официален пласт, неофициален пласт и „истински“ пласт, предназначен само за посветените? Ако това е идеята, тя няма нищо общо с дипломацията. Това е просто различен начин да опишеш двойните стандарти или липсата на такива във външната политика.
Не по-малко показателно е упоритото говорене за „многополюсния свят“.
Тази концепция беше в основата на руската външнополитическа доктрина повече от две десетилетия. тя доби популярност и в някои страни на запад. Според нея светът постепенно трябваше да се освободи от доминацията на Запада и да бъде балансиран от нови центрове на сила – Русия, Китай, Индия и т.нар. Глобален Юг.
Само че реалността опроверга тази конструкция.
Войната срещу Украйна показа драматичното отслабване на „полюса“ Русия. Конфликтът между Израел и Иран демонстрира, че дори Китай няма нито желанието, нито възможността да гарантира сигурността на един от най-близките си стратегически партньори, да не говорим да поеме от САЩ някаква, дори минимална роля за регулиране на сигурността. Така наречените „полюси“ се оказаха далеч по-ограничени в способността си да оформят международния ред, отколкото твърдеше теорията.
Истината е по-сложна. Светът не се движи към няколко ясно очертани полюса. По-скоро наблюдаваме разпределение на влияние между множество държави със средна сила, дифузия на силата сред регионални коалиции и тематични съюзи. Това не е многополюсен свят в класическия руски смисъл.
И накрая – „колективният Запад“.
Любопитно е как представители на държава, която доброволно е член на ЕС и НАТО, говорят за „колективния Запад“ сякаш са външни наблюдатели. Самото използване на този термин поставя говорещия извън общността, към която България принадлежи. Това е език, който предполага дистанция, а не принадлежност.
Зад всичко това прозира една стара илюзия – че България може едновременно да извлича ползи и от Запада, и от Изтока, като избягва ясния избор.
Тази стратегия може би изглеждаше възможна преди двадесет години.
Днес – не.
В условията на открита геополитическа конфронтация пространството за подобен тип „междинност“ рязко се свива. Съюзническите отношения предполагат не само права, но и политическа идентичност.
Остана ми усещането, че концептуалната основа на тазгодишната среща с българските посланици не беше поглед към бъдещето, а своеобразен „Джурасик парк“ на руските външнополитически доктрини – идеи, които времето и събитията вече са опровергали, но които продължават да се представят като модерно мислене. Проблемът не е само, че са индоктринирани, а че са си затворили очите и съзнанието.
